Пристигнах в имението Уелс около 19;30ч.
Беше призрачно. Точно както си го представях по-рано. Тръгнах въпреки че знаех какъв риск е това. Инат.
Затръшнах огромната порта зад себе си и поставих двата си сака на мръсния, но иначе модерен, дизайнерски за онова време - под.
Миризмата на вехто ме обзе. Опитах да светна огромния висящ полилей - безуспешно.
Защо ли очаквах след толкова години да има ток?! ( Наивница )
Беше абсолютно тъмно. Идваше светлина единствено от залеза отвън. Прокрадваше се светлина и от нощните лампи, през грамадните, но иначе украсени с мръсотия и паяжини прозорци.
Седнах на пода и започнах да мисля къде мога да намеря свещ.
Внезапно ме озари спомен, че преди години Абърдийн беше купила фенер за спешни случаи, тъй като тук често спираше токът.
По спомен отидох в килера ,който също беше не по-малко зловещ и благодарение на пълната луна,която грееше през малкото прозорче, открих стария фенер.
Чудо. Работеше все още след толкова години.
Излязох ,като го светнах. Съзрях цялата мръсотия и започнах огледа си. Трапезарията беше пълна с чаши и няколко бутилки скоч. Покер - жетони те бяха заели малката, стъклена, хол на маса.
По едно време докато разглеждах и се опитвах да си представя миналото чрез вещите, чух шум.
Не,не си въобразявах. Определено тук не бях сама. Чуваха се тихи стъпки ходещи по стръмните стъпала.
Каквото и да беше сякаш не искаше да усетя присъствието му.
- Боже, Ерик, това ти ли си?!
Не вярвах на очите си.. Та това беше старият котарак,когото мислехме за изгубен.
Той се втурна към обятията ми и започна да се гали. Толкова се зарадвах на присъствието му. За момент забравих,че съм на 150 километра в изоставеното имение, в което няма ток и съм напълно сама.
Пардон... с Ерик!
На сутринта се събудих към 06;27ч. Разопаковах багажа си набързо и сложих кафеварката на котлона, който добре почистих  тъй като страдаше от нечистотия. Сложих любимия си анцунг и допих кафето си. С Ерик хапнахме остатъците от сандвича, който купих от самолета и се захванахме за работа.
-Вече се чувствам изтощена... 20;10 часа вечерта е и все още има тоолкова много работа. При чистенето открих четири нови и неупотребявани крушки. Сложих ги по места и внесох малко светлина в това отдалечено място.
Сега единственото ми желание беше
да се изкъпя с гореща вода и да заспя в мекото коремче на Ерик.
- По дяволите.
Няма топла вода. А аз несъмнено се нуждая от душ.
Добре,че другарят ми нямаше особено обоняние, защото в противен случай нямаше да стои и пет минути около мен.
На излизане от ледената вана забелязах висящ на една отделна закачалка дебелия,мек халат на Абърдийн. Не се замислих и веднага го облякох. Та кой не би? В този кучешки студ..
Облякох най - плътната си пижама и най-сетне легнах. Вече токът беше дошъл и можех да включа телефона в единия от контактите над дивана.
Поради това че не ми беше останала батерия телефонът ми се беше изключил.
Мама беше звъняла поне 14 пъти.
Побързах да и звънна.
След час и половина разговори съм заспала.

03;01часа по среднощ е. Станах да пия вода и докато отпивах, гледах през необятния прозорец луната.
-Проклятие! Какво е това ?!
Отвън се показа сянка на мъж. След което - изчезна. Никак не беше фантазия. Ерик подскочи внезапно. Изглеждаше уплашен.
Залостих портите на имението, заключих ги и спуснах старите пердета по прозорците.
Силният вятър опустошаваше клоните на дърветата и вдигаше страховит шум.
Побита от тръпките на страха легнах до него и завих през глава и двама ни.

Скрити под одеалото задрямахме.
На сутринта се събудих от страшна студенина. Побързах да стана и да направя горещото си кафе. След което сътворих два бързи сандвича и тръгнахме към гората. Нямаше друг начин да си набавим дърва за камината,която от своя страна не беше палена поне десет години. Откакто Абърдийн беше починала.
Сложих раницата през рамо и затворих отвън все така големите порти. Сега оставаше да си спомня най - прекия път към гората. Хей,извинявайте. Случайно да знаете къде е най-краткият път към гората?
Човекът, когото спрях да попитам беше толкова изненадан от факта, че вижда човек. Та той стоя разучавайки ме с поглед повече от цяла минута без да каже и дума.

- "След две преки завий на ляво." (Продума едвам)
-Благодаря. Хубав деен!
Измърморих и побързах да тръгна.
Странни хора,нали?!
Най-сетне стигнахме. Ако това е най-прекият път.. Не искам да науча за най-дългия. Оставих багажа си на един пън и седнах да отпия глътка вода. Поех си дълбоко въздух и започнах да цепя дърва. След само около 40 минути безспирна работа имах човал и половина съчки и цепеници. Сложих през рамо човали те и с другата ръка придържах раницата си.
Когато стигнах пред имението ме обзе миризма на мъртво.
Стреснато отворих бързо и потърсих Ерик с викове.
- О, Слава Богу, Ерик, жив си.
Тичайки по стълбите усещах все повече онази смрад.
Вече съм пред вратата на таванското помещение и определено знам ,че вътре има нещо. Друг въпрос е, че ме е обхванал страх дори да отворя проклетата врата.
- По дяволите..коварно изчадие...
- Не си напуснал имението все пак, нищо затова съм тук.
За Бога там лежаха няколко десетки трупове на не повече от 5-6 годишни деца... А виновникът за пореден път си беше изиграл вярно картите,но за последно!
Чух диханието на Ерик и секунди по-късно вече беше долу скрит под леглото.
- Спокойно, Ерик, всичко ще се оправи.
Видимо бях спокойна,но как бих могла да бъда.. детски останки лежаха навсякъде покрай мен..
4 часа по-късно...
Погребах в отделен гроб всяко едно
невинно дете...
Определено мисията ми тук не беше от 19годишна да ставам гробар. Или поне не на чистосърдечни хора..
Прибрах се чисто мокра.. вън валеше порой, сякаш небето плачеше за ангелчетата напуснали така нещастно този свят и че ще бъдат вечно негови гости.
Вече е играч 19;38часа след дълъг душ и следобедна дрямка излязох да подишам чист въздух след тежкия ден.
- Ей,сладурче. Ела насам,момиче.
Това беше огромна и красива немска овчарка. Любимата ми порода.
От този момент натам знаех, че това е моето момиче.
След хубава разходка и чист въздух прибрах новия си любимец(приятел) в имението.
Първата среща между Ерик и Бейли не беше приятна, но след около час вече делиха една паничка.
Запалих камината и сложих да хапнем. Запасите ми от храна свършваха,което ме навеждаше на мисълта ,че трябва да отида до града на пазар. Трябваше ми кола. След вечеря порових в интернет и открих изгодна оферта - Пикап 2002г. Втора ръка. Запазен с леки одрасквания. Имах нужда от точно това. Беше евтин , а нямах много пари за харчене. Продаваше го възрастен човек - 121,17 долара.

- Бейли,Ерик,прибрах се!
Последва минута мълчание.
-Ехоо?! Бейли?
-Хей... ами аз... вратата беше отворена ,а кучето беше толкова сладко... Между другото аз съм Дейвид.
(Пред мен застана мъж. Около 23-годишен,висок,със светли очи, руса коса и мургаво лице.)
-Ъм.. здравей и на теб. Емили приятно ми е.
-Извинявай, че те стреснах.. Просто обичам животните, а щом видях вратата на имението отворена реших, че тук все още няма хора.
-От скоро съм тук. Предполагам си познавал Абърдийн щом знаеш за това място?
-Да..всъщност доста добре. Имаше кратка връзка с баща ми.
- Ъм... Моля?...
- Знаеш ли , Емили, имаме доста общи неща май. Може да излезем да поговорим?!
- Става. А сега. .Ако искаш все пак..
- Така де..Искам да кажа, ако искаш остани... тъкмо купих от онези пикантни сандвичи в "Степвил". (Измърморих и оставих набързо багажа си на кухненския плот)
- Става, благодаря. Доста си мила. (Докато го казваше на лицето му изгря широката типично американска усмивка)
- Е, какво правиш тук. Това място не е ли странно за момиче като теб?
- Какво ми е на мен? (Попитах учудено)
- Знам ли... изглеждаш умно и мило момиче. Това място е прекалено зловещо не мислиш ли?
- Прав си. Имам причина да съм тук... Сега да хапнем.
(Последва онзи странен поглед ,който може даа те вледени и настъпи кратко мълчание)
Ей,беше права. Вкусно е.
Отдавна не съм ял нещо подобно.
- Да ти е сладко. Е, ти с какво се занимаваш?
(усмихнах се небрежно)
- Ами, имам малък автосервиз наблизо. Живея тук от както се помня. Две преки по-надолу. Баща ми почина,а майка ми се ожени повторно. Живее с мъжа си и детето им в Детройт. Общо взето е това.
-Съжалявам за баща ти.
- Недей. Получи си заслуженото. Тормозеше мама, пиянстваше, разбираш...
(Последва мълчание. Не знаех какво да му кажа..)
- Тук хората сме доста полюсни. Аз съм от тези, които говорят малко, но се разбира всичко.
- Това ми харесва.
(В този момент телефонът звънна.)
*Личен номер*
- Тази седмица за втори път(замислих се)
- Какво стана?
Емили?
- Да,да,сега идвам. Извинявай,просто..
(Как трябваше да разкрия на непознат за толкова личен проблем, който все пак бях принудена да споделя,но първо да си взема душ..)
-Емили,аз ще тръгвам. Да намина довечера?
- О, ъм, да, разбира се! До тогава.
* (Супер,имах време да обмисля всичко.) *
Затворих портите и сядайки на студения, и хлъзгав под осъзнах... Ами, да, май се влюбих...