Имигрантска история на ужасите (2-ра част)

              разказ на ужасите

                     ***
    Когато се влязох в квартирата, вътре имаше момче и момиче. Момчето дойде до мен и ми протегна ръка:
    - Аз съм Самир, а това е Индира. Предполагам, ти си Димо.
    - Да. На мен също ми е приятно да се запознаем.
    Младежът изглеждаше свестен, имаше светло лице и руса коса. Девойката беше много красива, със черна коса, хубава усмивка и правилни черти на лицето.
    - Имаш ли нещо против приятелката ми да идва често? Тя работи в друга фирма и няма как тук официално да живеем заедно.
    - Моля? Не разбрах съвсем. Кажи го по-бавно.
    - Приятелката ми да идва често.
    - Няма никакви проблеми. Даже ще ми бъде приятно да има повече хора тук - усмихнах се аз и продължих - а вие откъде сте?
    - От Босна. Аз съм от един град Цазин, тя е от Сараево. А ти? Да не си словак?
    - Българин съм - отговорих.
    - Охоо, много добре! - усмихна се момичето - България е една от любимите ми страни. Много искам да отида там.
    - Разбираш ли всичко, което ти говорим?
    - Почти. Само ми говорете малко по-бавно.
    - Добре Димо. Много си светъл за българин, дори за балканец - констатира Самир. - Приличаш на поляк, словак, чех.
    - Е, може. Но и вие сте светли хора.
    - Е да, светли сме. Често се къпем - двамата се засмяха мило. Със сигурност щеше да ми бъде приятно с тях.
    - На колко години сте?
    - Аз съм на двадесет и седем, а тя на двадесет и три. Ти?
    - На двадесет и шест. Значи сме почти набори - последната дума я казах на български и двамата ме погледнаха въпросително.
    - Почти на едни години сме.
    - Ахаа, разбрахме. Ти християнин ли си?
    - Да, а вие?
    - Мюсюлмани. И в България има мюсюлмани, нали?
    - Има. Но ние, християните, сме толерантни към тях. При нас има голямо уважение между християни и мюсюлмани.
    - Браво. И ние така сме чули за България. В Босна обаче е обратното. Има мюсюлмани, православни и католици, но няма уважение едни към други.
    Кимнах с глава.
    - Ако искаш по-късно ще седнем на масата да вечеряме - предложи Индира.
    - Да, естествено. Аз купих храна от "Спар", както и няколко бири.
    - Ние също имаме храна. Дойдохме с пълни сакове.

    Влязох в стаята си, преоблякох се, взех плика с току що накупените продукти и излязох в антрето. На масата поставих нещата, седнах на един стол и зачаках Самир и Индира да се появят. Те излязоха от стаята си петнадесет минути след мен.
    Момчето носеше в плик кутия с месо, буркан с едромляна домашно приготвена лютеница и пластмасово шише с прозрачна течност, навярно ракия. Момичето път бе взело баница, увита в метално фолио.
    Самир включи котлона, взе една от тенджерите, сложи месото, след това и лютеницата и зачака манджата да стане готова. Аз нарязах шпековия салам в малка чиния, която намерих в шкафа, поставих на средата кутията с френска салата и трите кенчета бира.
    - Чакайте да взема чашки за ракията и безалкохолно - сети се Индира и хукна към стаята и след малко се върна с три малки чаши, три големи чаши и кутийка с натурален сок.

    - Как е положението в България? - попита Самир след като вече бяхме седнали на масата и хапвахме кротко храната.
    - Ами не е добре. Заплатите са ниски, управниците ни лъжат, крадат. Има много бедни и много богати Вярно, в Европейският съюз сме, но лично аз не съм усетил полза от това - разказах накратко за ситуацията в страната ми.
    - А защо се живее толкова слабо, след като скоро не сте имали война?
    - На този въпрос е по-добре да отговорят управляващите ни. Аз нямам друго обяснение освен слабо ръководство. А в Босна как е положението?
    - Още по-зле. Повечето хора са без работа. Работи само държавната администрация и те вземат хубави пари, останалото е мизерия. Има малки цехове, но заплатите са подигравателни и не плащат осигуровки да работниците. С две думи, пълна разруха. Но при нас е имало война - отвърна младежът. Девойката добави:
    - Има много силна омраза между отделните религии. Босна е единствената държава, чиито етноси се делят по религиозен принцип. Иначе сме един народ, но всеки човек силно отстоява вярата си. Когато в една държава на преден план е омразата, тя не върви напред. Има войни, етнически конфликти, агресия. В това отношение България е много по-напред от нас.    
    - А и в България повечето хора имат работа. Може заплатите да не са високи, но законите се спазват. Това е Европейския Съюз все пак. У нас хората са роби в истинския смисъл - довърши Самир.
    - Вероятно е така. Но аз много искам да посетя Босна и Херцеговина.
    - Тогава можем да си разменим гостувания - усмихна се младият мъж.
    Лека полека темата за държавите беше изместена от темата за любовта. Те ми разказаха по колко интересен начин са се запознали.
    - Представи си, чатихме си още като деца в Мирк-ата, тогава Самир още е живеел в Цазин. По-късно е дошъл да учи в Сараево. Някъде тогава си разменихме и Скайп-овете. И през цялото време сме се лъгали. Аз му казвах, че се казвам Мария и че съм от Баня Лука, а той се представяше за Муйо от Мостар. Оказа се, че неговата квартира и моята къща са много близо една до друга и двамата често сме се засичали в магазина или в близкото кафене.
    - После решихме, че трябва да се видим на един рок фестивал.
    - Два дена преди фестивала и двамата си казахме истината. И ето, вече три години сме заедно - усмихна се момичето и прегърна мило приятеля си.
    - Ами ти? Как се запозна с твоето момиче?
    - По Фейсбук. Оказа се, че имаме общи интереси в рисуването. Аз обичам да рисувам, тя също. Бяхме членове на една група за подражаване на световните художници, писахме си известно време и решихме да се видим. И така след няколко срещи нещата се случиха.
    Двамата се усмихнаха мило. Със сигурност щеше да ми бъде много приятно в тяхната компания.
    - Може тя да ти дойде на гости някой ден.
    - Може. Ако издържа, ще й пратя пари да дойде. Сега тя работи в една шивашка фабрика, но може да си вземе отпуск.
    - Браво. Радваме се за вас.
    Изпихме бирата и минахме на ракия. Индира не пожела да пие от силната напитка, затова си сипа само безалкохолно. Разговорите ни ставаха все по-приятелски, все по-близки. Говорехме за старите ни местоработи, за приятелите, за интересни случки от детството ни.

    По някое време усетихме, че откъм заключената врата за мазето се чува слаб, но постоянен вибриращ звук. Ние спряхме да говорим и се заслушахме.
    - Какво е това? - плахо попита момичето.
    - Не знам. Хайде да проверим - отвърнах аз и тръгнах към вратата. Самир ме последва.
    Вратата наистина беше заключена, но звукът идваше отвътре. В този миг си спомних за снощната случка - за неясния силует и за странната светлина, които се появиха в стаята ми. Незнайно защо си помислих, че онова, което стана снощи е тясно свързано с този звук.
    - Сигурно е вятърът - чух зад мен гласа на Самир.
    - Да, преди малко духаше лек ветрец - рекох аз, надявайки се именно лекият ветрец, който усещах докато идвах къщата, да е причината за този звук.    
    - Хайде да сядаме - помоли момичето.
    Звукът обаче не спираше, а продължаваше да се носи равномерно. Отново се разговорихме, но сега приказките ни не бяха толкова ведри и не носеха онзи заряд от преди малко. Вероятно и на другите двама им минаваха мисли, че онова, което вие, може и да не е вятърът.
    Тъкмо започнахме да прибираме масата и звукът се превърна в глас! Беше слаб, дрезгав, басов - подобно на ръмжене на див звяр. Отново отидохме до вратата и се заслушахме. Наистина, сякаш някакво животно имаше в мазето, може би влязло вътре, за да се подслони. Сигурно е куче или котка, казахме си ние и отново се заехме с прибирането на масата. Прекалено силни бяха емоциите ми през последните дни и без да искам се поддавах на ненужни внушения. Скоро нещата щяха да се нормализират и щях да се присмивам над притесненията си.
    Когато влязох в стаята си, аз кликнах по веднъж на майка ми, на брат ми и на Сийка за да им покажа, че всичко с мен е наред. След малко и тримата ми отговориха с и аз спокоен разтребих леглото, взех книгата "Жената в черно" и си легнах.

***
    Когато алармата на часовника ме изкара от страната на сънищата и ме върна в реалността, видях, че лампата беше светната, а разтворената книга беше смачкана на леглото ми. Станах и надянах екипа ми, взех чука и каската, обух здравите обувки и тръгнах на работа.
    Мислех, че този път Исмет ще ме сложи с Богойе и другите македонци, но той отново ме прати с Радивойе Лисица да помагам в махането на кофражите от тавана на третия блок.
    Днес обаче работния ден не мина толкова добре. С Лисица се появи някакъв Богдан, който се определи като етнически сърбин от Баня Лука, и който се оказа не особено спокоен човек. Когато ми нареждаше да донеса нещо и не разбирах някоя дума, той го повтаряше ядосано и с нецензурни думи. Добре че насреща беше Лисица, който ми разясняваше какво иска да ми рече Богдан, като от време на време казваше да не обръщам внимание на "лудия". Вярно, научих добре някои строителни термини - например "лойтре" беше "стълба", "пайсер" беше "лост", "пунта" беше "подпора" и т.н. Дори попаднах в един комичен момент, когато Лисица и Богдан ми казаха "пущи струю" и аз отидох долу и пуснах водата на чешмата. Оказа се, че "струя" означавало "електрически ток".
    След като на обяд отново ядох някаква закуска, Исмет ми каза, че ако пожелая мога да ям с тях. Моят Газда Тихо трябвало да ми дава по три евро за храна, но ако поискам и се запиша, тези пари могло да ги дава на фирмата и да се храня с другите. Аз, разбира се, се съгласих, защото винаги докарваха готвени ястия, от които се разнасяше приятен аромат.
    В три следобед Исмет дойде и ми нареди да довърша метенето от вчера, да събера и новия боклук и да изхвърля всичко в големите контейнери в края. В пет часа всички си тръгнаха.
    Сега реших да отида до "Хофер" и да си накупя по-евтина храна. Наистина, до там беше голямо ходене и трябваше да пресичам два натоварени булеварда, но стоките бяха много по-достъпни от тези в Туш или Спар, освен това имаше и много големи намаления. Взех три консерви унгарски гулаш, голяма палка шпеков салам, голяма салата от зеле и моркови, голям хляб, няколко кенчета бира. А за моя изненада, зад една от касите стоеше Индира.
    - Ако искаш изчакай ме, след малко ми свършва смяната - помоли ме тя.
    - Няма проблеми. Ще обикалям в магазина. Само ако може при теб да остане плика с покупките.
    - О'кей, дай го. Ако искаш кафе, направила съм си много и няма да мога да го изпия - тя извади един термос с кафе.
    - Ами добре, благодаря ти.
    Девойката ми отсипа в една пластмасова чаша и ми даде две пакетчета захар. Благодарих й и взех кафето, сетне започнах да разглеждам магазина.
    Към шест часа тя ме повика да си тръгваме. Беше заедно с няколко нейни колежки, които обаче поеха по други посоки. Когато с Индира останахме сами, тя ме попита:
    - Случвало ли ти се е нещо особено в къщата?
    - Какво искаш да кажеш? - не разбрах аз.
    - Да си виждал някакви... как да го кажа... странни неща?
    - Странни неща ли?
    - Онзи звук от вчера, мисля че има нещо лошо в него... разбираш ли ме?
    - Разбирам те. Сигурно е някакво животно, озовало се там.
    Обяснението ми не задоволи момичето, което ме наблюдаваше с мрачен поглед. Аз разбирах накъде бие и че навярно и тя е видяла онова, което ми се привидя на мен. Все пак не исках да я плаша и да споделям моите преживявания от първата нощ, затова просто казах:
    - Къщата е стара и понякога скърца. Вчера си помислих, че нещо минава покрай мен, но се оказа, че са сенките на дърветата.
    - Наистина ли си усетил, че някой минава?
    - Ами да, но беше сянка от дърветата.
    - Може и да е така - отвърна тя и след това сякаш се вглъби в себе си.
 
    До входа на дома Индира не пожела да говори повече с мен. А вътре ни посрещна Самир с весело лице. В тенджерата се вареше нещо вкусно и парата вкарваше нюанс топлина в студеното помещение.
    - Охоо, вие се връщате заедно? - попита той с шегаджийска усмивка
    - Какво е това, мили? - момичето посочи тенджерата.
    - Грах с телешко. Сложил съм много подправки. Лук, чушки, пипер, сминдух, чубрица, вегета. Ще стане адски вкусно.
    - Аз пък взех от Хофер три консерви унгарски гулаш. Мислех това да хапнем тази вечер - рекох. Индира ми отвърна:
    - Ще го ядем утре или други ден. Като гледам Самко с какъв хъс готви вечерята, едва ли ще я преотстъпи тази вечер.
    Разбрахме се след един час, когато яденето стане готово, да излезем в антрето за да вечеряме. След това аз се прибрах в стаята за да оставя плика с работните принадлежности и да се преоблека. Когато нахлузих анцуга, кликнах на Сийка и на семейството ми за поздрав. Те отново веднага ми върнаха отговора - очевидно липсвах на всички и близките ми чакаха с трепет момента, когато ще ги поздравя.
    Легнах на леглото и пак зачетох книгата "Жената в черно". Когато обаче стигнах до момента, в който главният герой вижда за пръв път призрачната жена, облечена в черни дрехи, в мен се появи някакво особено чувство на страх. През ума ми преминаха епизодите, когато усетих странния полъх в стаята и когато зърнах за миг и видението. И онзи звук от снощи, идващ от заключената врата - тази, която хазяйката Аня изрично забрани да се отключва. Дали и Индира бе видяла нещо подобно, което искаше да ми сподели в магазина? Дали трябваше и аз да й призная за моите преживявания. Ако наистина в къщата витае някакво привидение (въпреки че не още не можех да повярвам, че подобни неща ги има наистина), то тя можеше да не идва повече тук, а да предпочете  Самир да ходи при нея. И аз щях да остана сам. Това не беше добре.
    Не, в къщата няма нищо. Тя беше мрачна, стара и неугледна, но не и обитавана от духове. Самата обстановка тук подтикваше към лоши размисли и моето, както и нейното съзнание, като че ли визуализираше размислите в реални образи. Също така, клоните и листата на дърветата на фона светлината на преминаващите по улицата автомобили, композираха движещи се сенки, които допълнително засилваха тези внушения.
    Огледах подробно мрачната стая с високите прозорци. Нищо нямаше тук - стая като стая в някаква си обикновена къща. Проблемът навярно е в мен и в напрегнатите дни напоследък.
    Вече по-спокоен, взех отново книгата и се зачетох в текста й. Там ужасът също бе голям, но се намираше някак далече от мен и аз четях историята със сладникав душевен страх. Скоро изцяло се слях със сюжета на "Жената в черно", като дори забравих да изляза в антрето на уреченото време и се наложи Самир и Индира да почукат на вратата ми.
    - Идвам, идвам! Ей сега!
    Масата с апетитната храна сякаш ни чакаше да я окупираме. Тримата седнахме и аз гладно започнах да ям от граха с телешкото, като чат-пат отпивах от бирата.
    - Как мина днес? - попита ме Самир.
    - Свиквам лека полека. Работех с някакъв мъж, който от време на време викаше по мен, защото не можех да разбера всичко, което ми казваше.
    - Глупак - каза момчето.
    - От къде е този? Босненец ли е? - попита девойката.
    - Каза че е от Баня Лука.    
    Самир обобщи:
    - Сърбите са такива. Не им обръщай внимание.
    - А при вас как мина? - обърнах се първо към младежа, сетне към девойката. Самир отвърна:
    - При мен е както обикновено. Аз вече три години работя в Словения и ми е почти еднаква работа. Днес с колегата правехме инсталацията на четвъртия етаж в една нова сграда в Горение. Абе шефът от време на време се заяжда и глобява, ама ще се караме някой ден.
    - А пък при мен в магазина беше спокойно. Имаше някакви младежи, които ми искаха номера и настояваха за него и се наложи да викна охраната - рече Индира. Самир я погледна привидно сериозно, след това й намигна. Бяха много мила двойка.
    Тази вечер не се чуха шумове или странни звуци. Поговорихме си до към десет и половина, след това се прибрах и отново хванах "Жената в черно".  Когато достигнах до момента, в който кочияшът откарва главния герой до имението, аз оставих книгата. Исках да отложа истинския кошмар за утре и така да отпивам на малки глътки от ужаса на историята.
    Легнах в единадесет и половина и заспах почти веднага. Когато сутринта се събудих, бях толкова свеж и отпочинал, сякаш бях спал не часове, а дни.

    Следващите дни минаха в спокойно темпо. Работех или с Лисица, или с Богойе, или метох цялата площадка. Тихо се съгласи да плаща по три евро на фирмата и на "доручак" ядох вкусни готвени ястия. На петия ден от моя престой се оказа, че документите ми още не са готови и от фирмата решиха да ме пратят заедно с други двама в някаква отдалечена къща, за да не се набивам на очи. Позвъних на Газда и той реагира светкавично - още същата вечер дойде при мен и ми съобщи, че до няколко дена документите ще са готови - просто госпожата от гишето ги е забравила. Даде ми някаква бланка, която да показвам в случай че някой дойде някой на проверка. Но е най-добре за мен през тези дни да работя в къщата.
    Тук ми хареса повече от обекта. Двамата колеги - Сръджан и Мехмед - бяха свестни и приказливи. Майтапехме се през цялото време и имахме свободата да си разпределяме работата както ни е удобно - важното беше да я свършим за четири дена. Трябваше да разбием почти цялата къща и да изнесем всички мебели, врати, легла, подов паркет и така нататък, и да я подготвим за основен ремонт. Собствениците й отишли на едномесечна почивка в Алпите и се доверили на фирмата, подписвайки договор, че за този един месец жилището им ще е напълно готово.
    Къщата беше далеч от квартирата ми и се налагаше да пътувам с градски транспорт и да се прибирам по-късно. Обикновено по това време съквартирантите ми се готвеха за лягане и разменяхме само по няколко думи, след което се усамотявахме по стаите си. Купувах евтини сандвичи и бира от един "Меркатор" близо до къщата и вечерях на леглото с книгата в ръка. И макар че не чувах странни звуци и не виждах странни силуети, аз бях неспокоен. Нещо ми пречеше да се отпусна и да си кажа "к'во ти пука". Като че ли външна сила направляваше разсъдъка ми и не можех да се съсредоточа нито в книгата ми, нито в каквото и да е.
    Все пак заспивах лесно. Изгасвайки лампата и пъхвайки се в завивките, сънят идваше бързо и неусетно. Сънувах хубави сънища - как вече съм си в България и всички близки ме посрещат с усмихнати лица, или пък те по някакъв начин са се устроили в Словения и ние спокойно се разхождаме из улиците на Любляна. Събуждах се в хубаво настроение и тръгвах спокойно към спирката на градския транспорт, откъдето отивах в къщата преди Сръджан и Мехмед.
   
                   ***
    На петнадесети септември се случи онова, което ме накара да напусна не само квартирата, а и Словения.
    През деня, още преди обяд, завършихме къщата, след което отидохме до стария обект. Исмет ми съобщи, че ще ме прати за няколко дена на друг обект, в един град Шкофия Лока, близо до Любляна. Малко преди да се кача в колата с още трима работници, се обади Тихо, с когото се уговорихме да се видим в едно близко кафене, защото документите ми били готови.
    Заедно с тях, Газда ми даде и двеста евро аванс. След това се върнах и дадох документите на Исмет, който ми каза, че в такъв случай няма да ме праща в Шкофия Лока, а ще ме обучава за зидар, както е било по план. След това ме прикрепи към група от македонски мюсюлмани и косовари, които зидаха на четвъртия етаж в във втори блок.
    Отначало те се държаха студено, но след като разбраха, че съм българин, рязко смекчиха тона, тъй като преди това ме мислили за сърбин. До края на деня работата вървеше весело и макар че почти не обелвах дума с косоварите (тъй като те знаеха само албански и едва няколко думи на сръбски) аз виждах, че бяха добронамерени и приятелски настроени. Македонците също бяха много дружелюбни и ме научиха на доста неща в професията, която трябваше да практикувам.
    Прибрах се рано, по-усмихнат и щастлив от предишните пъти. Бях купил по няколко бири, храна, чипсове и фъстъци за мезе, салати. Самир и Индира си дойдоха малко след мен и ние седнахме на вече приготвената маса. Хапнахме, пийнахме и си говорехме до късно, след това се прибрахме по стаите, защото Индира беше много уморена, а утре трябваше да ходи на работа първа смяна.

    След като влязох в моята стая и взех книгата, в другия край се материализира нещо! Оставих "Жената в черно" и вдигнах глава. Сърцето ми бавно започна да усилва пулса, очите ми се разшириха, тялото ми застина сковано, а ръката ми стисна силно книгата, сякаш тя бе някакъв вид спасение.
    Близо до вратата стоеше фигура на възрастна жена, която сякаш бе съставена от дим. През тялото й се виждаха очертанията на стените, косите й бяха бели, а главата й имаше формата на череп. Тя гледаше към мен - усещах го, взирайки се в тъмните дупки на мястото на очите й. Носеше черно облекло, а тялото й избледняваше малко преди пода и така изглеждаше че стои неподвижно във въздуха.
    Устата ми беше зяпнала и не можех да реагирам. Гледах в нея и тя ме гледаше. Някаква злокобна енергия се носеше от нея - като че ли жената в черно от книгата се бе материализирала и се бе превърнала в реален кошмар.
    Тя се понесе към вратата и мина през нея. Като в плен на някакво магическо чувство, аз станах и тръгнах към вратата, отворих я и излязох от стаята. Сега женската фигура стоеше до заключената врата и отново ме гледаше с тъмните си дупки. След това тя пое плавно към външната врата и излезе навън, преминавайки безпрепятствено през металното й тяло. Аз отново я последвах. Не знаех защо го правя, всички мои вътрешни усещания ми нашепваха, че трябва да избягам и да се спася от призрачното присъствие, но сякаш неопределима сила ме направляваше. Излязох и усетих по мен пълната месечина, която сякаш грееше на небето и придаваше на околността нотка на хипнотизираща мистичност. Жената стоеше отдясно и сочеше някаква ръждясала метална кутия, намираща се под стара дървена маса. Напрегнах цялата си воля и тръгнах към нея. На лунната светлина тя сякаш сияеше с бледа светлина, а когато я доближих, очертанията й постепенно се размазаха и изчезнаха в нищото.
    Взех кутията и я разгледах. Беше ламаринена и нещо дрънкаше в нея. Капакът й бе заключен, но заради корозията, той се бе повредил и след няколко удара с камък, който намерих наблизо, той се огъна и ключалката му се счупи.
    Вътре имаше стар железен ключ. Навярно за заключената стая, помислих си и се върнах в къщата. Същата стая, откъм която преди няколко дни чухме страховитите звуци.
    Странно е, че в тези зловещи мигове аз не чувствах силен страх, а по-скоро някаква лежерност. Сякаш привидението направляваше разума ми го направляваше да разкрие мистерията. След време, когато се сещах за този момент - предвестник на онова, което се случи по-късно, - аз се учудвах на съзнанието ми, което не изпадна в паника, а запази самообладание и настави тялото ми да действа организирано и да се втурне надълбоко в глъбините на нечовешки кошмар.
    Взех ключа, влязох вътре и светнах лампата. Стъпвах на пръсти, защото не исках Самир и Индира да ме забележат. Пъхнах ключа в заключената врата и, както очаквах, той се завъртя и я отключи. Колебаех се няколко секунди преди да я отворя. Лоши мисли опитваха да нахлуят в мен, мисли за живота ми, за опасности, които биха ме връхлетели. След това като че ли не аз, а някакъв инстинкт отвори вратата и аз се озовах в широко и много тъмно помещение със странна миризма.
    Имаше рафтове със стари буркани, шишета, бурета с миризма на вкиснало вино. Нямаше електричество, затова оставих вратата отворена и тръгнах навътре.
    Всичко беше покрито с обилно количество паяжини и прах, зад които старите рафтове изглеждаха сиви и невзрачни. По пода бе избила вода, а стените бяха олющени от влага и мухъл. Нямаше призрачно присъствие, но енергията тук беше злокобна, замайваща, лоша. Стоях така, загледан в рафтовете, бурканите, шишетата... после видяното се стовари като гръм. Дори не успях да реагирам на момента и да изляза на бегом, защото малко след това вратата се затвори и се оказах сам в непрогледната тъмнина.
    В някои от бурканите, редом с месото, имаше човешки пръсти, уши, дори очи. В шишетата имаше гъста тъмночервена течност с жълто отгоре й, която веднага определих, че е кръв с кръвния серум, може би разредена с някаква течност против съсирване. А в голям стъклен буркан, в червеникава течност, редом чушки, карфиол, зелени домати и други зеленчуци, имаше човешки череп с остатъци от месо.
    Не успях да извикам, тъй като в този миг гласът ми изчезна и бе заменен с отчаяно хриптене. Сетне чух звука от силното затваряне на вратата и всичко потъна в мрак.
 
    Добрах се до бравата и опитах да я отворя, ала някой я държеше силно от другата й страна. Задърпах яростно, надявайки се да надделея на силата. Опитах да извикам и сега успях - от гърлото ми след задавени хрипове излезе рев - силен и мощен, рев на отчаянието, рев на безсилието, рев, предвещаващ паниката, която настъпваше решително в моя изтерзан организъм.
    По едно време чух гласовете на Самир и Индира. Вратата изведнъж поддаде и аз, заедно с двамата ми съквартиранти се намерихме на земята.
    - Защо ме затворихте и не давахте да изляза? - виках аз паникьосано, не съзнавайки на момента, че навярно те не са виновни.
    - Ти буташе отвътре и не ни пускаше! - отвърна сърдито Самир.
    В това време Индира наддае оглушителен вой и посочи навътре в тъмнината.
    Тогава и тримата видяхме най-страшния образ, който дори и лудешко въображение не би могло да създаде.
    Призрачната жена летеше бавно към нас. Сега лицето й бе кръвясало, покрито с рани и дупки, очите й бяха избодени, а устата - силно отворена, разкриваща жълтеникави зъби. Сбърченото й лице, въпреки липсата на очи, изразяваше невиждана агресия.
    - Излизайте. Излизайте - говореше спокойно Самир и ни издърпа навън, миг преди видението да ни обхване с прозиращите си ръце. След това той затвори вратата и я заключи с ключа.

                  ***
    Тази вечер спахме навън, в една близка алея зад някаква стара къща. Първо бяхме решили да идем на хотел, но в последствие се отказахме, защото нямахме много пари, също и сили да ходим до центъра, където се намираха повечето хотели. На никой не му се влизаше в къщата.
    Сутринта, след като се събудих заради студа и неудобната поза, аз се върнах, за да изнеса част от багажа си в сак. Индира и Самир ги нямаше, навярно бяха отишли по работните си места.
    После и аз отидох на работа. Помня, че Исмет ме прати с един сърбин Горан да разширяваме с голямата къртачна машина (в България я наричат "Хилти" а в Словения - "Велика щемарица") дупките по подовете на етажите, за да съвпаднат точно една с друга - защото до вечерта щяха да пристигнат блоковете "Сигма" - за топлата и студената вода, за парното, за канализацията и така нататък. Работех без настроение, без характерната си усмивка. Около  обяд, на четвъртия етаж аз надзърнах за миг навън и видях призрачната жена да стои долу до фургоните и да ме гледа. Работниците минаваха близо до нея, но като че ли не я виждаха. Изтръпнах и се върнах, хванах тежката къртачна машина и... след това не помня как се озовах на долния етаж заедно с нея.  Гърбът ме болеше, дясната ръка ми беше наранена, а аз не можех да се изправя. Добре че дойде Горан, който хвана и издърпа машината, след което ми помогна.
    Сетне, в ранния следобед, когато трябваше да помогна на зидарите, аз отново я видях в първия блок, до една колона. В другия миг се спънах в една стърчаща от земята арматура.
    В два следобед се обадих на Тихо и го помолих да ме премести в хотел, както обещаваше в началото. Не му казах за преживяванията, просто му споделих, че в къщата вече не може да се живее. Разбрахме се да се видим след час в близкото кафене.
    Там той ми съобщи, че може да намери хотел до два-три месеца. Казах му, че трябва веднага да се махна от къщата, в противен случай ще трябва да напусна работа, след което получих отговор от негова страна, че ми е платил повече от колкото е получил за мен и че трябва да работя, за да възстановя загубеното.
    Върнах се на обекта със свито сърце и макар да не видях жената до края на работния ден, аз действах вяло и мъчно.
    - Не изглеждаш добре - забеляза Мирзам, един от македонците.
    - Така е. Днес не съм добре.
    - Седни ето там и почивай. Аз ще ти кажа ако някой идва - предложи той.
    - Не не, ще работя. Ще ми мине - отвърнах.
    Щом си тръгнах от обекта, се обадих първо на Сийка, после на майка и на брат ми, казвайки им че ще си дойда. Не желаех да подавам сигнал в полицията за бурканите или бутилките, нито пък да разказвам на някой какво ме преследва - не биваше да позволявам тази история да става мое достояние. Приятелката ми се зарадва, защото щяхме да сме заедно, брат ми също бе доволен, а майка ми ме попита:
    - Имаш ли пари за път?
    - Имам майко - отговорих й.
    Отидох в Хофер. Исках да пазарувам за в България, също и ако е възможно да видя Индира и да я питам какво се случва с тях. Тя обаче не беше на работа.
     В магазина отново видях призрачната жена - грозна, кръвясала, със злобен поглед, прозираща и плаваща във въздуха - само че този път нищо не ми се случи - въпреки това непрекъснато се оглеждах за препятствия, за падащи предмети, за опасности.
    Накрая се добрах до квартирата, взех си сака, оставих ключа до вратата и тръгнах. Не видях никой - нито Самир и Индира, нито хазяйката, нито Тихо, нито страховитото призрачно присъствие, дошло в нашия свят, посредством някакви дяволски природни закони.
    Купих си билет за автобуса за Ниш, тръгващ в десет вечерта. Имах доста време и реших да оставя багажа в багажните помещения и да се разходя за последно до центъра и стария град, където много млади хора се събираха в заведенията покрай реката и слушаха тиха романтична музика, изпълнявана от някой уличен музикант, а навсякъде по масите горяха малки свещи и придаваха романтика на цялото място. Подобно оживление винаги ме радваше, стига на не бях видял отново жената на десетина крачки от мен, стояща неподвижно покрай преминаващите хора, приличаща донякъде на "жената в черно" - героинята от книгата на ужасите, която бях започнал да чета. Дали по някакъв начин силите на мрака се превъплъщават в страховете ни или в кошмарите от съзнанието ни, запитах се аз;  в следващия момент нещо ме блъсна зверски - беше колоездач, който падна редом с мен на паважа. Няколко човека ни помогнаха да станем.
    Вече бях в автобуса, когато телефонът ми звънна. Беше Тихо. Аз му затворих изключих апарата. В България трябваше да измисля оправдание пред Чими, задето си идвам толкова рано, но щом албанецът бе известен в Словения под друго име, значи не бяха кой знае колко близки. А и имах заделени пари, с които да потърсим друга квартира.

                       ***
    Когато напуснахме Любляна, сякаш някаква тежест се откъсна от плешките ми и заспах почти веднага. Събудих се чак на хърватската граница, където провериха паспорта ми, след това и на сръбската, където автобусът спря пред безмитен магазин с тоалетна. После през целия път до Ниш бях буден и прочетох книгата "Аз съм господарят на замъка" на Сюзън Хил. Не исках да дочитам "Жената в черно", не и в положението, в което се намирах.
    В Ниш стоях цели осем часа, тъй като автобусът за София заминаваше в четири следобед. Обиколих почти целия град и хапнах евтино в една гостилница, разгледах и крепостта, а накрая се качих на автобуса за България.
    Прибрах се в София уморен. Брат ми и Сийка ме чакаха на автогарата, за да ми помогнат с багажа.
    Сийка ме прегърна силно, а брат ми каза:
    - Изглеждаш ми отслабнал.
    - Ами нормално - отговорих му и тръгнахме към квартирата.    

    Повече не видях призрачната жена, но споменът за нея и за бурканите с човешко месо ще остане завинаги в душата ми, докато обитавам тази земя. Надявам се някой от следващите квартиранти на зловещата квартира да е по-организиран от мен, да подаде сигнал за престъплението и да разкрие тайната на призрачната жена. Защото в онзи период аз нямах сили.
    Затова пък събрах сили да напиша този разказ. За да покажа на света, че има множество тайни, които още не са разкрити. Защото свръхестествените явления се появяват именно там и искат да ни покажат тези тайни.