Тя стоеше сама в стаята си, а полунощ вече минаваше. Взе кутията си с цигари, извади една, запали я и издърпа дима. От радиото звучеше за кой ли път една много стара песен. Песен, която толкова ненадейно я връщаше към спомените за Него. Навън времето беше мрачно, валеше толкова силно и сякаш звукът на всяка капка дъжд пробождаше душата ú. Чакаше телефонно обаждане, макар да знаеше, че Той никога вече няма да я потърси, не и след онази нощ... Имаше чувството, че усещаше погледа му постоянно. Онзи толкова замислен поглед, с който я гледаше в последната им вечер, с който я гледаше, когато се правеха уж на „непознати” , с който я гледаше, когато го срещна. В този момент за нея нищо нямаше значение - нищо освен този поглед, който толкова ú липсваше. Тази рана се отваряше в душата ú и за нея времето беше спряло...
Точно в този момент, толкова далече от нейните разкъсани мисли... някой някъде там също слушаше тази песен, също и неговата цигара догаряше, също се взираше в тези капки дъжд и мож ...