ИСПАНСКИ ДНЕВНИЦИ

1.                                           1. МАЙЧИНА   СЪЛЗА

        -Знаете ли, имам идея!-говоря аз на купчината тетрадки, в които запечатвам мислите си от десет години в Испания.-Ще споделя някои неща от вас с читателите на ,,Откровения“!

 Дневникът ми скача като ужилен:

 - Не го прави! Ще те сметнат за луда, щом прочетат, че разговаряш с предмети! Ще извадиш една частичка от мен и аз вече няма да съм същият! Нали не мислиш да им кажеш онези тайни, дето знаем само аз и ти?..Аз съм нещо твое, нещо лично, не бива всички да ме четат!

Съгласявам се с това, но един вътрешен глас ме насърчава все пак да го направя и решението ми е взето.

И така, започвам:

,,Сополиво ми е. Всичко ме натъжава. Седя на пейката и плача. Вторачвам се в нарисуваното сърце със стрела на облегалката и го погалвам с дланта си. То сякаш заговаря с човешки глас:

 –Не ставай глупава! Какво знаеш ти за мъката?..Виж небето и си помисли колко време ще бъдеш там! Я се стегни!..Ще имаш внуци!..Ще видиш!

 Пейката е права. До мен има градинка с теменужки. Една жълта се надига леко и ми намигва. Става ми хубаво. Разглеждам синята. Тя е кат дъгата. Казвам и:

 –Много си красива!

 А тя ми отговаря:

 -Ама и ти!..Не всеки може да тъжи като теб!

 Отново ме натиска нещо в гърдите. Идва ми да си сложа невидимите криле и да полетя към нас, към моята градинка, към моите теменужки. Вадя стар хляб от торбичката, натрошавам го пред мен и птичките идват.гълъбите се сърдят, че врабчетата се мъчат да им отнемат дажбата и да ги избутат от територията.Разхвърлям остатъка от хляба наоколо и сега вече всички са щастливи.

 Вглеждам се в малките им пръстчета и се сещам за тези на моите деца, когато бяха малки-свитите на юмруче на дъщеря ми и палчето на сина ми, което трудно вадех от устата му, толкова сладко беше!Един ден му го намазах с хинин и това вгорчи живота му, но го отучи от навика.

 Гълъбът от ляво се бори с един голям залък и се мъчи да си помогне с крачето, но не успява, защото няма пръстчета и се поклаща несигурно наляво-надясно. Самообвинявам се, че когато съм намазала  с хинин палчето на сина ми, той сигурно се е чувствувал така, както нараненото гълъбче.

Търся спасение в теменужката, в онази, жълтата, дето намига с оченце, но не я намирам.Ех! Ако бяха тук моите, нямаше да ми е толкова сополиво!

 Вдигам глава нагоре.Винаги го правя, когато прекрачвам последното стъпало, като влизам в метрото.Обръщам се, за да видя небето за последен път и винаги под земята си мисля за смъртта.

 Малко, бяло пухкаво облаче ми маха за сбогом, защото с него няма да се видим.То пътува.Ще зами недалече от тук и няма да се върне. Мислено му поръчвам да отиде до България, да полее райграса, теменужките и розите в моята градинка. Небето е синьо, синьо като очите на сина ми.Вятърът отнася няколко бели пухчета и то остава чисто, като океан.

 Отсреща на земята сяда млада жена с бебе на ръце.слага го на гърдата си и намества една чашка в краката си. Това ми намирисва на майчино мляко от Балканите. Не от сърцето на сърцето, където сме ние, а от една аорта по-горе, там, на картата зад Дунава.Гледам я безразлично, но вътрешният глас ми нарежда да стана и да хвърля едно евро в пластмасовата чашка в краката на жената. Нали чедото е балканско! Правя го с неохота, защото това дете още от майчината кърма ще свикне да иска да му дават и няма да с е научи на труд!

 До тях се настанява едър, як мъж. Той пък слага до себе си написано на картонче, че е без работа, че няма пари и сочи снимка на деца с тъжни очи, вперени в мен, сякаш ме обвиняват за участта си.

На бебето давам, но прескачам румънеца с „лепкавата“ усмивка, дето хленчи и протяга двете си ръце, да ги напълнят милостивите испанци.Да се стегне! Да грабне лопатата и-на някой строеж!

Вече съм в къщи. Нощ е. Тя най-трудно минава. От небето ми махат звездичките. Ония, най-ярките, най-разговорливите, са моите. От тях научавам тайните на нощта. С часове мога да си говоря с тях.Броя колко живота си отиват с всяка паднала. (Все си мисля, че самолетите ги убиват). Говоря си и с Боговете. Изморявам се от молби за здраве, живот и късмет! Моля и за прошка. Натоварвам ги  с несгодите на всички мои близки, приятели и познати.Слушаха ме, те-баща, майка и син, но сигурно много им досадих и ме изоставиха. На луната също и говоря. Нищо, че когато е пълна, ме боли главата. Питам я аз:

 –Това, което виждам в теб, майка Богородица с младенеца ли е, или всичко е плод на развихрената ми фантазия?..Ти си майка! Ти най-добре знаеш как страда майчино сърце далеч от децата си!

 Тя клати отрицателно глава и аз се засрамвам. Оставям я на мира. Мислех да и даря моите деца, да се грижи за тях, но се сещам, че и аз имам вина за смъртта на нейното и се отказвам. Нещо ми подсказва, че тя ще е там, където трябва.Там, където мен вече години наред ме няма...

 Тишината ме уморява. Сънят се плаши от мен, пък и от сън спомени няма. Мислите ми са в София, в болницата, където е дъщеря ми. Не съм и казала, че Богородичка, както я наричаше на  галено баба ми, може утре да не и държи ръката, защото е сърдита на всички, които убиват деца, или илюзиите за такива!

 Чувам, че някой плаче. Това е познато.Гласът е мой.от мен е излязъл, от моята утроба...

Съмва се. Петък е. Петък , тринайсти. Слънцето още не се вижда, но аз знам, че там, в България, то е минало един час по-рано и дъщеря ми вече е получила дозата упойка, но тя държи да прочете моето дълго съобщение на мобила, преди да се отнесе в другото измерение.

 Пиша и:

 -Мило мое птиче с изгорено крилце.По едно облаче ти изпратих една майчина сълза. Отвори устенца и я преглътни. Тя не е обикновена капка вода! Ще те стопли! Заспивай спокойно! Като се събудиш, ще са изтръгнали още една частичка от теб. Тежко е да се бориш за рожба, но ти си силна! Като мене си! Ще постигнеш своето! Не забравяй приказката за майчината сълза! Мама е до тебе!

Познавам я и знам, че си е спомнила приказката, която я разплакваше като малка. Много я обичах в такива моменти, защото този плач беше различен от обикновения. Тя се сгушваше в мен , а сълзите се ронеха от очите и като бисерчета. Порасна, но не забрави тази приказка. Нали за рожба се бори в този скапан живот! Да  може да и разказва нашата приказка, когато мен вече няма да ме има!

Излизам. В пейката с нарисуваното сърце със стрелата ми е спасението.

 Заето е моето място, някакъв човек е легнал на него. Под главата му има груба възглавница, която подозрително ми прилича на чанта, пълна с багаж. Теменужките ме питат за България, да не би да се е случило нещо с моите цветя. Как да им кажа, че моето цветенце сега лежи в реанимация и се мъчи да си спомни къде е. Какво е станало с нея? До къде е ходила и кога се е върнала?

 Човекът от пейката става и пуши смачкан фас. Брадата му го издава, че скоро не се е виждал в огледалото. Прибира си нещата и си тръгва, а аз стоя права до пейката.

 -Приближи се! Седни. Нищо, че тук е лежал човек, не се страхувай от това! Той е добър. Инженер е, от Полша. Излъгали го да си остави семейството и да дойде тук, в Испания, големи пари да печели...Номерът на приятеля му не отговаря, а той няма храна. Няма и къде да спи...видях децата му на снимка. Държеше я в ръка, да не я смачка , като заспи. Русички. Две момиченца с розови панделки. Усмивките им му дават кураж. Казвам му аз за теб:

 -Тук идва една жена от България. Тя беше писала в техния вестник:„Не бързайте да се връщате, само защото в началото нещата не вървят!“

 А той ме пита:

 -Къде ще ида? Къде ще спя?

 -Не мога да му помогна...-въздиша пейката.

 -И аз не мога!- сопвам се.-Да се бори! Животът тук е борба! На всички ни е тежко!..Съдба...

 Телефонът ми нарушава тишината. Натискам бутона и чувам в ухото си шепот:

 -Майче!..

 Едно нещо е застанало на гърлото ми и ми пречи да издам и звук.

 -Много ме боли...-шепне детето ми.

 Искам да и кажа, че и мен ме боли, но не мога. Сълзите ми мокрят издълбаното върху пейката сърце.

 -До кога ще плачеш?-пита ме пейката.-Я ми кажи, колко нощи не си спала?

 -Не ги броя...Аз броя само месеците и годините, нощите-не!

  Надигам се тежко, погалвам сърцето и се питам дали и то не е на някоя майка, която като мен се надява на Бог и Богородица да дарят детето и с жадуваната рожба.

 Търся с поглед румънското бебе и мъжа с протегнатите за милостиня шепи, но те днес са сменили работното си място. Махам за сбогом на пухкавото, бързащо облаче, което ще отнесе поредните майчини сълзи на децата ми в България.

                                                    (следва продължение)