Истината и лъжата
/философски диалог/
- Това е лъжа! Лъжа! Лъжа…
- Хората го казват…
- Но ти знаеш, че не е така, нали?
- Абе, знам… Но се говори…
- Истината е друга… Истината…
- Остави истината! Дай да обсъдим какво говорят хората…
- Защо? Лъжа е… Сам го признаваш…
- Вярно, лъжа е… Но щом се говори – да го обсъдим…
- Какво да обсъждаме? Да измислям?
- Ако трябва – признай си…
- Кое да призная? Лъжа е, защо да измислям?
- Да, но… Говори се! Значи има нещо…
- Какво да има? Нали и ти каза…
- Много работи се казват… Дай по-добре да приключим с това. Признай и…
- Защо? Лъжа е! Какво да признавам? Какво да измислям?
- Прав си… Разбирам те… Обаче…
- Няма „обаче“!!! Няма! Има една лъжа и…
- Да, да… Но ще ти олекне, ако я признаеш… И никой няма да те осъди, че си признал…
- Абе, ти… Луд ли си? За кой път казвам – ЛЪЖА е!!!
- Съгласен съм… Но е дълга и широка да доказваш, че е лъжа, че не си виновен в нищо, че… По-добре признай и да приключваме…
- Защо? Остави тия хора, махни тая лъжа… Дай да видим истината! За истината да говорим!
- Извинявай, но време няма! Кога да говорим за някаква си истина? Признай си и…
- Лъжа е! Защо сам да се клеветя?
- Ето пак…
- Истината…
- Трябва да приключваме. Нямаме за кога…
- Но истината…
- Да беше си признал – можеше и за това да отделим време. Малко…
- Защо толкова празни приказки за една лъжа?
- Защото хората говорят! Това е важното… А истината… Тя си е твоя. И не си я доказал…
- Но лъжата…
- Да, и лъжата не е доказана… Обаче – хората говорят! Хората… Е, ще се видим някой път. Когато признаеш…
- А истината?
- Кому е нужна? Ако случайно хората заговорят за нея… Може би… Евентуално… Някога…
© Георги Коновски All rights reserved.
