История за живота

Сега идва ред да напиша нещо за живота. Може би на банална тема, но всеки има нуждата да излее мислите си. Бях чула веднъж мисълта, че любов може да има само между личност и личност. Да, това е така и аз съм се убедила. Ако случайно единият не е станал личност, рано или късно той или става такава, или те се разделят и всеки поема по своя път. Но и силата на любовта е необикновена, защото понякога дори само от усмивката на специален за теб човек, деня ти придобива друга светлина и усмивката е на лицето ти. Това е нещо прекрасно и винаги може да прогони лошото настроение и тъгата от мислите ти. Животът е шарен и има хора с всевъзможни интереси, мисли и стремежи. Но идва моментът, в който ти срещаш някой, който много ти допада и ти споделяш света cи с него. Сякаш той става част от теб. Но винаги ли е толкова лесно това нещо да продължи дълго време. Винаги се появява някой друг вместо теб и ти излизаш от играта. Въпросният идва на мястото ти и ти оставаш някъде назад за фон.
Ти си тръгна и замина надалеч, да търсиш нещо ново, за което да си струва, но с надеждата да се върнеш тук отново и ще позвъниш. Толкова ли е лесно да се съблазниш от мръсотията долна. Явно ти я предпочиташ и с думи й се вричаш. Щом я срещна всичко друго някак си изчезна за самия теб и останахте само ти и тя. Чакащи пак да дойде нощта и да изпълните песента. Може би малко ме боли, че не избра мен, но въпреки това винаги чакаш подкрепата от моята ръка. Раздвоена се чувствам в такъв момент и хилядим мисли минават през главата ми. Но винаги има нещо, което ме привлича към теб. Няма смисъл да се позовавам на това чувство, защото ти направи обратен на моя завой и пое в различна посока, противополжна на моята. И сега можем единствено да се обръщаме назад, вървейки накъдето ни води избрания път, да виждаме отдалечените си тела и да се питаме: "Дали трябваше да направя това?"
Но връщане назад няма и времето тече, крачките стават все по-големи и при следващото обръщане назад, мен ще ме няма за теб. Може и да дойде време на болка, сълзи и на разбити мечти. Но пътят ни вече се раздели, затова болката не може да се сподели. Ще дойде трудност, ще дойде радост и така ще се окажем в края на живота си. В главите ни ще е пълно с несбъднати мечти, за които ще мислим всеки един ден и ще съжаляваме за непоетия път. За липсата на кураж да избереш неизвестния път, може би труден или пък лек. Пътят, в който щяхме да вървим ръка за ръка, рамо до рамо през студената зима, прохладната пролет и топлото лято или пък златната есен. Всичко това звучи познато, да, това е нашият живот!