ИСТОРИЯ ЗА ВЪЗДИГАНЕТО НА ХОРАТА

НАПИСАНА ОТ АЛОС ХОЛАНАР

ЛЕТО 1735-ТО ОТ СРЕБЪРНАТА ИМПЕРИЯ

МАНАСТИРЪТ ЕЛЕНАР

ПЪРВИТЕ ХОРА

                Фсор, богът на войната, бил сред първите богове на Кромий и дълго време живял той сам. Обикалял из Хълмовете и понякога пътувал през поля и гори далеч от всички. Веднъж решил да тръгне през Елединската гора, на юг от Гхаурия, дом на Златните елфи, що някога владели света, докато със заговор не ги надвили Сребърните елфи, що били родени на Алонерския полу – остров.

                Там той бродел, потънал в мисли, опрял ръка на студения си меч. Тогава го познала една елфска девойка на име Инрис. И дълго ходела тя след него, скрита сред дърветата. Дърветата нашепвали за любовта що страстно пламнала в сърцето на Инрис към бога и мълвата се разнесла сред елфите. Те се опитали да я разубедят, защото знаели, че Фсор надали ще я погледне със същите очи, с които тя го гледала, но тя не се отказала.

                Един ден, загледана във Фсор, Инрис потънала в мечти как би била с него и не забелязала, кога богът се е обърнал взрян в свенливата девойка. А каква девойка била тя. Русите ù коси се спускали до кръста ù, откривайки нежните скули и високата крехка шия. Тялото ù било нежно и крехко, като млада върба, а тя стъпвала леко, като котка. Фсор не можел да откъсне очи от нея.

                И тогава те започнали да бродят заедно. Фсор открил любовта, смеха и щастието. Но Стенея, богинята на отмъщението, ги видяла и завидяла на хубостта на Инрис и я прокълнала никога да няма деца. И така Инрис стареела, докато Фсор си оставал същия и двамата нямали деца, които да огласят страстта помежду им. И един ден тя заболяла толкова тежко, че нищо не можело да я върне към здраве. Тогава тя замолила Фсор, който бдял ден и нощ над леглото ù, да създаде народ. Щом един аменингски живот изчезне, на небето се появявала нова звезда и като такава Инрис щяла да бди над този народ, който щял да бъде нейния отрок.

                Тя скоро склопила очи и Фсор познал мъката и скръбта, и омразата, и гнева. Грабнал копието и така го хвърлил на земята, че дръжката му се натрошила на малки части. И заплакал. Сълзите му закапали над останките от дръжката и Фсор си спомнил думите на Инрис. И тогава от всяка частичка се раждал по един човек. Фсор им вдъхнал всяко чувство, което изпитал с Инрис и ги заселил на север в подножието на Мрачните планини. Благословил ги с дълголетие и погледнал към небето, където греела звездата Инрис и нарекъл хората  инриси.

                На един от тези инриси той дал своята кръв и го благословил. Нарекъл го Меруон и го орисал да води инрисите.

МЕРУОН И КРЪВТА НА МЕРУСИТЕ

                Меруон погледнал инрисите и създал амаларите. Амаларите били, според посоченото – на огъня, на желязото, на жътвата, на водата, на дома, на земята, на животните, на войната и на здравето. Амаларите на огъня били инриси, които владеели тайните на огъня и боравели с него по всякакви изкусни начини. Амаларите на желязото били инрисите боравещи с желязото и ковали мечове, брони, копия, стрели, ножове, вилици и всякакви други пособия от метал. Тези на жътвата определяли кога да се сее, жъне, по колко, как и къде. Също така определяли как да се пече хляба и колко зърно да се отделя и запазва. Тези на водата копаели канали, правели диги и бентове и властвали над всеки басейн. Амаларите на дома определяли как и къде да се строи и знаели всички тайни в строителството. По своему те били и архитекти и строители. Тези на земята разпределяли земята между инрисите, а тези на животните се грижели за добитъка. Амаларите на войната и здравето били малцина. Те съветвали Меруон. Едните определяли как да се води битка, къде и кога, а другите били лечители, които боравели изкусно с всякакви треви и билки.

                От всеки Амалар се излъчвал един Амаларин, който организирал останалите инриси от Амалара. Амаларинът бил най – умният и най – силният сред своите и бил близо до Меруон. Амаларите били най – важни сред инрисите, те организирали живота така, че да бъде добър за всеки.

                След като създал Амаларите, Меруон принесъл жертва на Фсор и създал Роените. Роените били жреци, певци и писари, които възпявали инрисите и записвали историята. Жреците принасяли жертви и молели боговете. Начело на Роените се излъчвал жрец, наричан Андарен. Андаренът откривал жътвата и сеитбата, одобрявал браковете и напътствал Меруон.

                Пръв измежду Андарените бил Илинир, който започнал да вижда в бъдещето. Той прогледнал, че синовете на Меруон ще се разделят и за инрисите ще настъпят мрачни дни. Видял как единия ще остане на север, но другият щял да потегли нанякъде през бури, пожари и реки от кръв.

                Меруон изслушал предсказанието на Илинир и го попитал:

-          Мога ли да го избегна?

-          Не, господарю, - казал Илинир. – боговете са го решили.

Тогава Меруон кимнал замислено и отишъл в храма на Фсор, където бдял цяла нощ, за да получи дума от бащата на инрисите. И тогава Фсор се спуснал и рекъл в съня на Меруон.

-          Твоите синове ще възвеличат кръвта ти, сине мой. Тя е благословена с моята сила и кръвта ти ще властва над морета и реки, планини и езера, морета и гори. И твоето име ще се помни вечно.

МЕЧОВЕТЕ НА ДЕВЕТТЕ

        Инрисите се множали и един ден Меруон се влюбил. В една прекрасна девойка на име Елера. Ухажвал я много дни и нощи и един ден тя решила да му даде сърцето си. Женитбата им протекла така.

        В деня, в който трябвало да се състои, Елера излязла от къщата си облечена в бяло, с връзка на очите си. Нищо не могла да види. Тогава дошъл Меруон и я хванал за ръката и бавно я превел до олтара в храма на Фсор. Там ги очаквал Илинир, който изрекъл следните думи.

-          В този ден, двама души ще обвържат животите, здравето си, силата си и душата си в едно. Меруон, предводител на всички инриси, приемаш ли Елера, дъщеря на Алкор, за своя съпруга, да я закриляш и пазиш, да я обичаш и почиташ, да се грижиш за нея в щастие и тегоби?

-          Приемам, в името на Фсор и всички богове, да направя Елера своя съпруга, която да закрилям и пазя, да обичам и почитам, да се грижа за нея в щастие и тегоби. Кълна се.

-          А ти, Елера, дъщеря на Алкор, приемаш ли Меруон, предводител на всички инриси, за свой съпруг, да го почиташ и обичаш, да го пазиш и да се грижиш за него в щастие и тегоби?

-          Приемам, в името на Фсор и всички богове, да направя Меруон свой съпруг, когото да почитам и обичам, да го пазя и да се грижа за него в щастие и тегоби. Кълна се. – казала Елера, все още с превръзка на очите си.

-          Погледнете се, мили съпрузи.

Меруон махнал превръзката от очите на Елера и тя го погледнала с живите си очи, взела превръзката и я вързала на врата му, а той ù сложил на гърдите медальона с копието на Фсор, символ на властта му. Двата предмета щели да ги обвържат за вечни времена, тъй – като в тях се съдържала клетвата им.

Накрая пристъпил самият Алкор и дал подаръка си на Меруор. Огнени гущери, мъжки и женски, от които след време произлезли драконите.

Дни след женитбата, която щяла да даде началото на Мерусовата кръв, при инрисите пристигнали група джуджета. Джуджетата чули за неземната красота на Елера и донесли дарове за владетеля на инрисите. Девет меча с велики способности, по един за всеки Амалар, и десети, кован с магия и кръв от неранова стомана в тъмни пещери, където отеквали звуците на тъмните елфи, що дали начало на всеки живот. Нарекли го Меча на кръвта. Митовете говорят, че след като дали този дар на Меруон, тези джуджета изчезнали, отнасяйки последни тайните на магическото коване, което било най – добро и велико. За последен път на света били изковани чудотворни оръжия и предмети.

Меруон нарекъл Меча на кръвта за първородния си син  и за всеки негов наследник, тъй – като джуджетата вдъхнали принадлежност на великото оръжие и то можело да бъде носено само от кръвта на Меруон.

След две лета се родил първородният син на Меруон. Нарекли го Силиан, що на инриски значи „пътник”. След една година му се родил брат – Летенан, що значи „държец”. Силиан и Летенан расли под грижите на Меруон, който ги обучил как да яздят коне, как да държат меч, как да водят.

Когато преминало десетото лято на Силиан, Меруон отишъл сутринта в стаята им, за да ги учи на инриския език. Но Силиан бил изчезнал. Открили го в близките гори, заспал в шумата. Баща му го привикал и го попитал защо е избягал през нощта.

-          Исках да видя какво е извън дома. – отвърнал Силиан.

Меруон го погледнал и в сърцето си разбрал какво се носи от думите на сина му. Отишъл при Илинир, който тогава му бил вече пръв приятел и го попитал какво знамение се показва.

-          Не желая да те натъжавам, приятелю. – казал Илинир. – Но съм длъжен да ти кажа истината и тя е, че твоят син ще поеме по собствен път.

В тъга и мъка прекарал следващите лета Меруон. Наблюдавал как Силиан излиза и се отдалечава все повече и дори събирал след себе си и други млади инриси. И тогава в него се вселила болест, разяждаща го отвътре. Не след дълго, въпреки всички опити на Амалара на здравето, Меруон бил повален на легло. Ден след ден силата у него дадена му преди четиринадесет пъти по десет лета гаснела и един ден той повикал двамата си сина. На Силиан, той дал Меча на Кръвта, наречен преди четири пъти по десет лета за него, а на Летенан той предал копието си. Копието било с обкована със сребро дръжка и носело знаковете на Меруоновата власт.

-          Управлявайте, като братя. – били последните му думи и бащата на осемнадесет мъже и жени издъхнал.

Силиан и Летенан братски решили да построят гробница за отеца си. Вдигнали я десет метра висока и два пъти по – дълга, цялата от мрамор и обкована със злато и сребро. Отвътре тя била изваяна с омайващи ума и сърцето фризове изобразили живота на Меруон, а до олтара те вдигнали огромна статуя на Ф’сор, който да бди над тялото му. С Меруон, двамата братя положили и личните му богатства и дрехи, както и оръжията му, тъй – като той бил дал собствения си живот за тях и те принадлежали единствено нему.

ПЪРВИЯТ ГРАД

        След като Илирин произнесъл последния оброк на могилата на Меруон, Летенан и Силиан решили да тръгнат с народа си далеч от прокобното място. Дълго вървели инрисите докато не стигнали морето. Те стигнали мястото, където река Мларан се вливала в Северното море и се заселили по брега.

Десет добри лета живели инрисите там, докато не дошъл черен ден. В далечината на хоризонта се появили черни платна и не след дълго инрисите видели оркски кораби. Те очаквали това да са търговци и посрещнали корабите с усмивки и приветствия, но вместо търговци на брега се изсипала върхушка от въоръжени орки, които нападнали посрещачите и ги изклали в изненадата. Разнесли се писъците им и Силиан ги чул. Повикал той брат си и двамата извадили оръжията дадени им от Меруон. Свикали, колкото могат бойци и се опълчили на орките.

Настанала сеч сред домовете на инрисите. Тогава Мечът на Кръвта се доказал. Силиан посичал всеки орк, който решал да се възправи срещу него. Тогава го погледнал Анлаг, водачът на орките и влязъл в схватка с него. Двамата развъртели оръжията си. Какво ли не опитал оркът, да приложи грубата си сила, да използва хитрини, да налага брутални удари върху Силиан, но всяка атака Силиан отбивал с лекота и отвръщал с още по – голяма настървеност.

Накрая инрисът избил ятагана от ръцете на Анлаг и го накарал да коленичи и да нареди на събратята си до оставят оръжията си. Анлаг го направил и предал камата си на Силиан. Силиан го попитал защо му я дава и оркът отговорил следното:

-          Давам го на този, който може да си служи с него. Виждам своята кръв по твоя меч и кръвта и телата на моите събратя, победени от инрисите. Наистина народът на звездата е толкова велик, колкото се говори. – и подал своите ръце да бъдат вързани.

Същата вечер инрисите празнували в чест на звездата Инрис и Илинир възнесъл жертва на Фсор. Оттогава 11-ти Харн се чества като Инрисов ден. По – късно на мястото, на което Силиан получил камата на Анлаг, вдигнали статуя на Меруон, който държал в едната си ръка копие, а в другата звезда.

Летенан решил, че е добре да вдигне укрепление на брега, което да предпазва инрисите от бъдещи нашествия и не след дълго от камък и стомана била изградена Езбел Норанор или Бялата крепост на Общия език. Около Езбел Норанор хората започнали да градят къщи от камък и дърво, които се множали с огромна скорост.

Силиан, виждайки колко инриси били погубени от орките, не защото орките били по – добри бойци, а защото повечето инриси, които се били с тях, изобщо не били държали оръжие в битка, решил да създаде Егринис. Егринисът бил група от инриси, които били научени от самия Силиан как да държат и въртят меч и копие, докато Амаларинът  Андрин ги учел да стрелят с лък.

Не след дълго на бреговете на инрисите пристигнали елфите с кораби и предложили да им продадат подправки и платове. Летенан дълго обсъждал с тях какво да се купи и да се продаде, докато Силиан стоял на една скала в далечината и тихо наблюдавал корабите. Не след дълго той слязъл при тях и дръпнал капитана на един от корабите и го попитал как елфите строят корабите си. Тогава капитанът останал три дни и три нощи да разказва, да показва и да рисува, докато Силиан не разбрал какво трябва да се направи.

Той събрал инриси, готови да строят кораби и не след дълго построил корабостроителница в рамките на Езбис Норанор. Минали три лета и първите кораби били готови. Летенан ги разпратил да търгуват, а Силиан обсъждал какви води към какви брегове водят с елфите, които продължавали да посещават инрисите.

Той узнал, че на юг има обширни земи заселени с народ не много далечен от инриския. Всъщност единствената разлика била, че инрисите били надарени с по – дълъг живот и по – голяма сила.  Там елфите владеели много земи и реки. Малко по малко взорът на Силиан се отправял на юг.

Летенан продължил да строи кораби и укрепления, докато един ден не се влюбил в елфическа принцеса. Тя била Алерна, братовчедка на Златния господар Рансидил. Градът наричан „Градът на Летенан” се бил прочул надлъж и нашир сред морета и земи и Господарят решил да види този град, като довел и братовчедка си. Именно в нея се влюбил Летенан. Сърцето на Алерна също не останало безучастно към Меруоновия син и не след дълго тя помолила Рансидил да даде своето съгласие за брак. Рансидил изпитвал огромна обич към братовчедка си и неизмеримо уважение към инрисите и затова той веднага благословил брака и след седем дни Летенан и Алерна били заедно.

След сключването на брака Силиан отишъл при брат си и го замолил да му даде позволението да отплава заедно с голяма група инриси, с които да изследват други земи и да ги вземат в името на баща им. Рансидил бил в тронната зала, строена от Летенан и запитал кои земи искал да вземе.

Силиан го погледнал и премълчал, защото знаел какво нещастие щял да докара на брат си, ако кажел, че иска да тръгне на юг. Летенан разбрал мислите на брат си и му казал, че има благословията му. Силиан започнал да събира инриси и да подготвя своето пътешествие. В това пътешествие към него се присъединила една жена, негова крепкост и вяра в дни на отчаяние. Името й било Персела. Тъмната й коса контрастирала на сините й очи, което сочело, че тя е една от първородните инриски. Двамата скоро скрепили съюза си с брак.

В това време, виждайки накъде отиват нещата, Рансидил отпътувал на юг. Но за случилото се с него след това последно негово пътешествие ще разкажа после.

Минало едно лято и Езбел Норанор бил огласен от рева на малко инрисче, първородна рожба на Летенан, дадено му от Алерна. Но и мрачен ден било това поради туй, че Алерна загинала при раждането, която гаснела по южните вести. Наследникът на Езбел Норанор, бил наречен Абелон и той израсъл силен и снажен, но със същата любов към пътя като на чичо му Силиан. След няколко лета, виждайки какво се мъти в душата и на Силиан, и на Абелон, Летенан взел друга жена. Роина, която го дарила с втори син – Мирнаил, що бил възпитан да води Езбел Норанор.

За падението на Златните господари

                Рансидил отпътувал за Алан – е Каил, древната столица на Златните Господари, където го посрещнали с почести. Там той започнал да сбира своите знаменосци искайки да се защити от  желанията на Силиан за власт и война.

                На властта на Златните отдавна завиждали тъмните елфи. Те започнали да се организират, да се срещат тайно в гори и мазета. Създали си собствени малки бойни отряди, които направили като армия. Събирали пари и бавно, в продължение на много години се домогвали до постове и длъжности в империята на Златните господари. И така, докато Рансидил не открил, при връщането си своя нов оръженосец – Еленд, тъмен елф, който се отличавал с липса на ум и разум. Постоянно блещел очи и винаги скимтял, когато нещо не било наред. Рансидил нямал обич към такива и подложил Еленд на страхотни мъчения и подигравки.

                Един ден Господарят се върнал в покоите си изморен от целия ден, разтревожен от новината за родилия се син на Алерна, която издъхнала при раждането и легнал без да се огледа. А там спотаен в сенките стоял Еленд. Еленд трябвало да изчака Господарят да заспи и тогава да го наръга в гърлото и да даде знак на своите да избият гвардията и гарнизона от Алан- е Каил, като всичко трябвало да се извърши тихо. Но Еленд бил събрал толкова много горчивина и гняв в душата си, че решил да се подиграе с Рансидил. Тъмните елфи имат една способност, да шепнат в съня на човек предизвиквайки ужасни видения и кошмари. Еленд се навел до ухото на спящия Рансидил и зашепнал ужаси. За братовчедка му Алерна, за падението на династията, за това как щял да го разкъса от слабините до гърлото без да му мигне окото и как всяка златна мъжка рожба щяла да бъде заклана, а женските изнасилени по веднъж от всеки тъмен елф, за да е сигурно, че ще родят.

                Накрая Еленд казал името си в ухото на Рансидил и в съня си, Златният господар осъзнал заблудата си. Скочил и се опитал да убие Еленд, но тъмният елф съборил Рансидил и прерязал гърлото му. Надал вик и в Алан-и Каил настанала бран и Златните елфи били детронирани. Но за Сребърните предстояла голяма война, в която и инрисите щели да се намесят.

ПЪТУВАНЕТО НА СИЛИАН

                Няколко дни след рождението на Мирнаил Летенански, Силиан отплавал на юг, където вече се водела война между елфите и Еленд бил станал първия Сребърен господар. Отплавали десет пъти по десет кораба, пълни с по десет пъти по сто инриса, изпратени от всички други инриси, а начело стоял вечно тъжния Летенан, който усещал как болестта на Меруон се заражда в него. Но не казал нищо, тъй – като много добре знаел за порива на сърцето на Силиан.

                Това било в лето първо от Раздялата.

                Силиан отплавал на юг и дълго време корабите били подмятани от вълните. Няколко пъти се озовавали на острови пълни с орки, или засядали в коралови рифове. Едно утро, въпреки мъглите инрисите видели горящи елфически кораби в далечината. Това били останките от Елесировата флота. Елесир бил адмирал на служба при Златните господари, влязъл в битка с тъмния елф Ренанд до Белите скали.

                Там Силиан, докато инрисите оглеждали останките от Елесировата флота, съзрял високите Бели скали и удобното заливче до тях, както и до днес изглежда местността и заповядал на инрисите да акостират там. Заедно с отбрани инриси той изкачил по една удобна пътека скалите и забил там копие, казвайки че това е вече земя на неговия народ. И тъй било поставено началото на първия човешки град на Рестерия. Заради белите скали Силиан го нарекъл Езбелия. Силиан изпратил и вестоносец до Езбел Норанор, който да предаде на Летенан, че инрисите са живи и са намерили нова земя.

                Вестоносецът се върнал и съобщил, че Мирнаил е вече водач на инрисите, като майка му управлявала вместо него, поради малолетието му, заедно с новия Андарен – Елирон, заместник на починалия Илинир. Роина била нарекла града Летенор, по името на мъжа й, а самият Летенан бил вдигнал статуя на Силиан до пристана, да напомня за поетия път. Абелон бил открил група анори, племе подобно на инрисите и ги повел на изток, където основал град и го нарекъл Абсилон, що значи Изгрева.

                И тогава Силиан осъзнал, че на следващия ден е Инрисовия празник и събрал всички инриси на скалата, където на единадесети харн, което по нашето летоброене е 21-ви юни, или Лятното слънцестоене.

                След като отпразнували Инрисов ден, инрисите вдигнали първата крепост на скалата от дърво. Скалата била удобна за това, тъй – като единствената пътека водела от брега под скалата и с нея се съединявала една друга, идваща от Рестерия, която се промъквала между скали и била лесна за опазване. Оттам пътеката се виела стръмно нагоре по скалите, така че не можел да мине кон, а и придвижването на хора било трудно.

                Лека полека инрисите вдигнали първото укрепление от дърво. Представлявало квадратна постройка с вишка на всеки ъгъл. Вътре в нея било издигнато каменна кула, където заседавал с новоизбраните си Роени и Амалари, Силиан. До кулата пък бил вдигнат храм на Ф’сор, където да се принасят жертви и да се извършват празничните ритуали, които ще ги описваме един след друг в продължението на летописа.

                Тогава забелязали ездачите. Това били младрисите.

                Младрисите били отново деца на Ф’сор. Те били с по – кратък живот, дребни и тъмнокожи с особена любов към ездитните животни. Те били народ от далечния юг, където минавала реката Карим. Елфите наричали тази долина Флувия, а младрисите, след като изучили езика на инрисите нарекли земята Едрагор, което значело Земя на Коня.

                Оръжията им били прости, използвали прашка, за бой от далечно разстояние и меч с тежък връх за близко разстояние. С времето те изучили изкуството да стрелят с лък от инрисите и после го пригодили за стрелба от гърба на коня.

                Те усвоили Инрисов ден, но дали други два на инрисите. Първо бил Ениар, празник на небето и полята, когато младрисите се разделяли на общностите си, наричани мелли и колели коне. Принасяли вътрешностите на Ф’сор и изяждали останалото. Падал се на 23-ти даерн или 2-ри август по днешното летоброене. Второ бил Регнор ден, в чест на Великия Ездач Регнор, който първи повел младрисите в битка с орките на гърба на кон, което се явявало и Новата година, която усвоили самите инриси след дружбата си с младрисите.

                Тези ездачи, които видели за пръв път инрисите, били на служба при Златните елфи, чиято война със Сребърните още продължавала. Силиан подбрал десетима от най – верните си инриси и поел с водача на младрисите. Двамата говорели на елеинд, езика на Златните елфи и двамата поели към върнатата в битка столица на Златните елфи – Алан- е Каил.

                Въпреки разрушенията от няколко битки за великия елфически град, той пазел своето величие все още. В своето описание, Роенът Амаглар, дошъл със Силиан, говори:

                „И когато бяхме на десетки мили, сякаш слънцето беше слязло на земята, и напълно забравихме за конете що бяха под нас и милите, които изминахме през пущинаците. Целият град е издигнат от бял камък, мрамор и злато, като Цитаделата на Господарите се издига над всичко останало. При все това, той не е паметник на каквото и да е, освен на строителите си. Градът е пренаселен и от влизането през сякаш строените за великани порти, ние едвам минавахме през тълпите, при все че не бяха виждали инриси до този ден. Елфите единствено бяха чували за нас и малцина бяха чували за величието на Езбел Норанор, или както го наричат днес – Летенор. Когато си го спомня си казвам, че сме взели изкусността си от Елеините, но все пак не е същата, не е толкова велика. И когато слязохме от конете, за да влезем в Тронната зала, ни идеше да събуем ботушите, защото можехме да се огледаме в пода. Жив инрис не би повярвал, че този град е преживявал неколкократно битка. Но мисля, че на Ергар (водачът на младриската конна група) може да се има доверие.”

                Там инрисите и Силиан се срещнали с Наирнис, далечен племенник на Расиндил, който бил в Елединската гора, когато Еленд нанесъл предателския си удар. Ето защо той оцелял сред Елендовия гняв, тъй-  като ръката на Сребърните Господари не можела да достигне Елединските шубраци.  Въпреки че не носел отколешния блясък на Расиндил, си личало, че Наирнис има достатъчно смелост да събере Златните поданици и да нанесе удар над Сребърните Господари.

                Не е ясно какво са говорили Силиан и Наирнис, но е ясно, че Наирнис е позволил на инрисите да останат в Севера. Реално единственото задължение било да изпращат данък на Наирнис и Силиан да признае Наирнис, като Златен Господар, което Силиан с готовност извършил.

                Така инрисите се заселили заедно с някои младриси по северните крайбрежия на Рестерия. Те започнали да градят Езбелия и лека полека съградили крепост и град за чудо и приказ.

                Освен Езбелия, инрисите и младрисите съградили и други крепости, като Летан, Зобран, Весдер и Есено. Златните елфи започнали да ги наричат Ангори, което се явило, като събирателно име за народа съставен от инриси и младриси.

                След време Персела надарила Силиан с дете, което той нарекъл Еруон Мерус.

УНИЩОЖЕНИЕТО НА ЗЛАТНИТЕ ЕЛФИ

                Минали десет лета, през които с помощта на Ангорите, Наирнис успявал до отблъсква Сребърните Господари. Но един ден, Еленд призовал тъмен дух и го пратил в Бялата кула на Езбелия, където спели Силиан и Персела , а стражи бдяли над Еруон. Там духът посякъл Силиан в неговия сън и погубил Меруоновия наследник. Персела, обаче се спасила навреме и наредила на стражите да вземат сина й и да избягат с него от Езбелия. Ангорите били победени и идел редът на Златните господари.

                Първа била битката при река Ис. Три дни там Златните елфи пазели бродовете. Три дни летяли стрели и камъни от двата бряга и лодки се опитвали да акостират на южния бряг, но безуспешно. Накрая Еленд, който след убийството на Силиан, бил заминал да изучи Черния занаят се завърнал и стоварил магията си над защитниците. След два дена пълчищата на тъмните елфи преминали на южния бряг.

                Там, обаче те започнали да губят духа си, тъй – като Елендската магия там създала пустош, която днес се нарича Раенарска, или Пустошта на Костите. А когато все пак успели да достигнат Хълмовете на изгрева, откъдето се прехвърлили в днешната Корбонска низина, ги посрещнали конните отряди на Ангорите, които след битката при река Ис бързо прехвърлили реката при Костните мостове, които тогава ги нямало, но им помогнали ентите от тамошните Живи гори, и пресрещнали Сребърните. Ангорите се движели по-  бързо, тъй – като не били преследвани от черна прокоба, наложена над тъмните елфи от безрасъдното използване на магия от Еленд. Започнали да удрят по Елендовата войска и да бягат, без да влизат в открито сражение.

                Виждайки, че губи твърде много, макар и да няма загуби Еленд заповядал да бъде изваден Червения диамант. Диамантът бил изработен преди векове от джуджетата – магьосници и носел на притежателя му огромни сили. Слугите сложили диаманта в короната на Еленд и той влязъл в битка с короната на главата си. Ангорите били отново победени при Тролския мост, където с помощта на Диаманта Еленд успял да ги приклещи.

                След победата си Еленд събрал цялата си сила и се насочил към събраните в Алан-е Каил сили на Златните господари. Там подложил града на девет- годишна обсада, а на негова страна се стекли множество народи – орки, гоблини и немъртви, все зли същества по онова време.

                Това била единствената и последна битка, в която се биели магьосници. И то не за друго, ами белите магьосници от кулите на Алан-е Каил искали да опазят местността от силата на Еленд. На деветата година защитникът на Цитаделата – Елелкулас, наредил елфите да бягат през планинските тунели и да се спасяват. Самият той загинал, докато бранел крепостта, когато орките пробили от Малката порта и нахлули.

                Алан – е Каил бил унищожен, сринат до основи, без да остане дори спомен за бившето елфическо величие. Въпреки това останали множество преписи и хроники, които дават подробни описания на града, като хрониката на Амаглар Златодумни (35г.от Р.), Аналите на Елинир Мерон (169г.пр.Р.) и Хрониките на Отобланк Драмафар, Роен на Еруон I Мерус (142г.сл.Р.). За жалост основните източници са Ангорски, тъй – като елфическите са изчезнали с унищожението на града.

                След падането на Алан – е Каил, Еленд построил нов град, който се намирал в полите на планината Шалер. Строил го от гранит и го нарекъл Каил-ин Елендис (Градът на Еленд). Градът не всявал респект и почитание, както и щастие в душата на когото и да е, а единствено страх и чувство за заплаха.

                Междувременно падението на Алан-е Каил не било единствено падение в тази война. Крепостта Езбелия също била изоставена, макар и не разрушена. Единствен там останал Амаглар, който пазел крепостта за следващия Мерус.

                В този момент в Летенор, Минраил, синът на Летенан достигнал пълнолетие и изпратил инриси, които да търсят Еруон, син на Силиан и Персела, като Абелон също изпратил група от анори, които да подпомогнат търсенето. Те дирели през поля и гори, сред планини и реки, но не успели да открият сина Силианов.

                Стражите на Персела и Силиан били водени от Амаларинът Олонгур, който бил изкусен следотърсач и катерач. Той знаел как да изчезне и бил сред първите и най – стари приятели на Силиан. Когато Силиан и неговите инриси пристигнали при Бялата скала, Меруоновият син го избрал за Амаларин на войната и го направил първи свой страж, та винаги да е до него. Въпреки това Олонгур никога не се поблазнил от властта, а и приел Еруон, като собствен син. Той узнал, че много инриси и анори дирят наследникът Меруонов и започнал още по – умело да покрива следите си, тъй – като подозирал за ламтежа на племенниците Силианови към Меча на Кръвта и се страхувал за живота на Еруон.

                Десет лета и още половин десятка към тях се криел Олонгур с Еруон. И Еруон се изучил от Олонгур как да борави с лък и да носи меч. Научил и как да следи и да не бъде следян от никога. Превърнало се в игра за двамата и докато стражите  му се криели  зад едни скали, Еруон и Олонгур решили да се подиграят с преследвачите си и и ги проследили от един дъб, скрити в короната му.

                Еруон изучил и природата на подчинените си и знаел, че им липсва битката, така както на него му липсвала Персела. Затова понякога в спомен за стария съюз с Наирнис, Еруон и останалите издебвали отряд от тъмни елфи и го нападали.

                Така започнала да се носи мълвата, че сред горите живее загубения Силианов син и скрито воюва срещу господството на Еленд. Мълвяло се за Меча на Кръвта, който отново се въртял в защита на тероризираните.

                Даже Златните елфи, макар и прогонени в Елединската гора, дочували за този инрис, който се съпротивявал на Сребърните господари.