От едно момиче с отдавна разбито сърце...

Живеем с мисълта, че някой ден тя просто ще дойде... Любовта... Ще дойде така истинска  и чиста и ще ни пренесе в свят на щастие, усмивки, свят, в който няма лоши неща... където всичко е толкова просто... и чисто, истинско...

Срещна я... Къде ли... той беше до нея много време... Просто стоеше всяка вечер там... толкова самотен, мълчалив, почти нищо не знаеха един за друг... и тя просто се влюби... В сините му очи, така истински и дълбоки, неразкриващи душата – душа силна, преживяла много... Гледайки ръцете му, мечтаеше да ги докосне, да ги усети, да знае, че я държи здраво и никога няма да я пусне. Всичко отстрани е хубаво и прекрасно, сякаш е приказка, която няма край, просто се разказва и е уникална по своему, някакъв странен начин на действие и всичко останало...

Но приказките не стават реалност, нали... Това не е любовна история, а историята на момичето с разбито сърце…

Бяха изминали години от последната им среща и тя го мразеше, не можеше да го търпи до себе си, искаше ù се да е далеч от нея... Причина ли? Нямаше причина – просто не го харесваше... И ето как от тук идва приказката – само една крачка е нужна омразата да премине в любов... И ето така един ден, една нощ и тя се влюби... Погледна на него с други очи... стори ù се перфектния, единствения, за секунда тя видя своето бъдеше с него и онези щастливи мигове и онзи другия свят на усмивките, без лошите неща... Но тогава тя не знаеше, че в този момент започва началото на края...

Влюбена и глупава, неосъзнаваща, че има свят около нея, че нещата не просто се случват... Тя бе щастливо момиче, докато не изпита онази тръпка, онова чувство как не можеш без да видиш някой... Задълбаваше и задълбаваше... Тогава в онази нощ преди 2 години тя беше най-щастливият човек, защото го имаше, имаше го за нощта, докосваше ръцете така мечтани, бе до него, танцува с него, прегръщаше го, той нея… изпрати я до тях... Целувката...

Изминаха дни... времето сякаш спря за нея... Той не я потърси... сякаш всичко беше спряло... нищо не вървеше... нямаше ги хората... вятъра... улиците станаха пусти за нея. И тя разбра – обичаше го…

Измина времето, сега е друго... тя е друга... той е друг...

Това не е поредната любовна история – това е недовършена история, страшна, не знаеща какво ще се случи с тях...

Но те станаха приятели, обичаха се като приятели, но и едновременно мълчаха, когато са сами... Имаше го чувството, което тя дълго прикриваше... една нощ не издържа и написа това, което четеш сега...

Опитвам всеки ден да го забравя... но когато чуя песента от онази нощ, очите ми сами плачат, сърцето ми се свива и сякаш го чувам как ми припомня момента, в който спря... тогава то се раздели на две... и остана в него... остана там, не се върна... Опитвах да го изтрия... бях груба с него, мразех го, обичах го и го отричах... Станахме приятели... И там всяка вечер аз съм с него, до него, чувам историите му, той се смее на моите, забавляваме се... Но е трудно, когато го виждам там – толкова близо съм до него... Искам да го прегърна да му кажа онези думи… Но не мога... Винаги ще знам, че той не е искал да се случва всичко това, аз успявам да прикрия чувствата си, а е толкова трудно…

Няма да го забравя – такава любов не се забравя... Пареща отвътре и не можеща да излезе отвън… Никога…