Историята на пясъчното човече
2 min reading
Пясък,слънце,горещина...Пясъкът е горещ,толкова горещ,че не може да се стъпи по
него.А слънцето така напича,че пресушава с топлината си дори мечтите..Сред
цялата тази кратина живее само едно същество.Едно такова малко същество. Там
живее пясъчното човече.Но не,то не е какво и да било човече,то е различно,то е
пясъчно.И макар майка да му е пустинята и да си има само нея..то притежава
нещо,което света е загубил вече-СЪРЦЕ!Едно пясъчно човече всеки ден се лута
само..И то изпитва жажда..нищо,че е от пясък.Жажда за добро,за поне мъничко
любов.Трудно е да си пясъчно човече, така никой не те забелязва.Минават покрай
теб хора,слънцето само то успява да те види..но единственото,което иска да
направи е да те задуши с топлината си..Дори то е против теб.Пясъчното човече
скита самичко..самичко си е откакто съществува.. Едно пясъчно човече..малко
пясъчно човече.До скоро това добро същество мечтаеше да живее сред
хората.Мечтаеше да усети любов..да усети всичко присъщо на живите същества.Но
всеки опит да се измъкне от обятията на своята майка-пустинята, беше
безуспешен..То тръгваше,ала тя с помощта на слънцето,поставяше на пътя му
миражи..Караше го да вижда това,за което мечтаеше,а после,тъкмо когато малкото
пясъчно човече успяваше да се доближи,толкова близо,че почти да докосне това,
което виждаше,всичко изчезваше..И мъка завладяваше,все по силна мъка,завладяваше
пясъчното човече.Така то все ходеше,опитваше се да стигне заветната цел,и винаги
беше само.Никой не можеше да му помогне.за съществуването му знаеха само
пустинята и слънцето,а те не искаха да го пуснат от своите ярки обятия.Поставяха
му капани на пътя,то винаги трябваше да се бори с несъществуващи същества,да
вижда как мечтите се изплъзват от малките му пясъчни ръчички.Но не спираше,
бореше се и даваше всичко от себе си..Самотата обаче е най-лошата приятелка.Един
ден тя толкова се доближи до него,че го превзе..Не спираше да му напомня,че си
няма никой..Че дори собствената му майка е против най-съкровените му желания..Тя
самотата го изтезаваше..Малкото човече се бореше,опитваше се да я
прогони,опитваше се да не я слуша..но всеки опит.. всеки опит да не я чуе си
оставаше само опит.Накрая Самотата постигна целта си,малкото пясъчно човече се
разболя.Толкова мъка бе изпитало..единственото щастие в живота му бяха онези
миражи..за жалост останали само миражи.Единственото хубаво бяха мечтите му..но и
те останаха само мечти.Доброто човече не спираше да плаче-ден и нощ,отказа се от
мечтите си,отказа се от надеждите..А нали надеждата умира последна?!Какво става
когато и тя умре? Едно пясъчно човече бе погубено от Самотата..онази
издайница,която го следваше до последния дъх..онази издайница-тя го уби!
него.А слънцето така напича,че пресушава с топлината си дори мечтите..Сред
цялата тази кратина живее само едно същество.Едно такова малко същество. Там
живее пясъчното човече.Но не,то не е какво и да било човече,то е различно,то е
пясъчно.И макар майка да му е пустинята и да си има само нея..то притежава
нещо,което света е загубил вече-СЪРЦЕ!Едно пясъчно човече всеки ден се лута
само..И то изпитва жажда..нищо,че е от пясък.Жажда за добро,за поне мъничко
любов.Трудно е да си пясъчно човече, така никой не те забелязва.Минават покрай
теб хора,слънцето само то успява да те види..но единственото,което иска да
направи е да те задуши с топлината си..Дори то е против теб.Пясъчното човече
скита самичко..самичко си е откакто съществува.. Едно пясъчно човече..малко
пясъчно човече.До скоро това добро същество мечтаеше да живее сред
хората.Мечтаеше да усети любов..да усети всичко присъщо на живите същества.Но
всеки опит да се измъкне от обятията на своята майка-пустинята, беше
безуспешен..То тръгваше,ала тя с помощта на слънцето,поставяше на пътя му
миражи..Караше го да вижда това,за което мечтаеше,а после,тъкмо когато малкото
пясъчно човече успяваше да се доближи,толкова близо,че почти да докосне това,
което виждаше,всичко изчезваше..И мъка завладяваше,все по силна мъка,завладяваше
пясъчното човече.Така то все ходеше,опитваше се да стигне заветната цел,и винаги
беше само.Никой не можеше да му помогне.за съществуването му знаеха само
пустинята и слънцето,а те не искаха да го пуснат от своите ярки обятия.Поставяха
му капани на пътя,то винаги трябваше да се бори с несъществуващи същества,да
вижда как мечтите се изплъзват от малките му пясъчни ръчички.Но не спираше,
бореше се и даваше всичко от себе си..Самотата обаче е най-лошата приятелка.Един
ден тя толкова се доближи до него,че го превзе..Не спираше да му напомня,че си
няма никой..Че дори собствената му майка е против най-съкровените му желания..Тя
самотата го изтезаваше..Малкото човече се бореше,опитваше се да я
прогони,опитваше се да не я слуша..но всеки опит.. всеки опит да не я чуе си
оставаше само опит.Накрая Самотата постигна целта си,малкото пясъчно човече се
разболя.Толкова мъка бе изпитало..единственото щастие в живота му бяха онези
миражи..за жалост останали само миражи.Единственото хубаво бяха мечтите му..но и
те останаха само мечти.Доброто човече не спираше да плаче-ден и нощ,отказа се от
мечтите си,отказа се от надеждите..А нали надеждата умира последна?!Какво става
когато и тя умре? Едно пясъчно човече бе погубено от Самотата..онази
издайница,която го следваше до последния дъх..онази издайница-тя го уби!
© Ааа All rights reserved.
Много се радвам Ванда!
