ИВАНКА  ОТ   КЛОНДАЙК

Малката Иванка беше израснала в прогресивно селско семейство. Още дядо ù беше член на ТКЗС-то, не само член, но и бригадир на говедарите. Два  пъти беше обявяван за първенец на общината и три пъти за най-добър в професията.

          Иванка израсна хубавелка,  с червени бузи и черни коси,  очите ù като фаровете се въртяха налево и надесно,  а погледът ù беше лазерен лъч от 3-то поколение.  С него и перде можеше да премахнеш. Не беше висока като тополка,  но си имаше всичко и то там, дека си требе, както казваше вуйко ù.   А той беше познавач на моминска красота. Това знаеха не само цялото село, но и  в  цялата околия.

          Та порасна нашата Иванка мома за чудо и приказ.  В читалището беше първа артистка, пееше като гургулица на припек, а когато се хванеше на хорото, мегданът се оказваше тесен за нейната страстна игра.  Ергените  въздишаха по нея,  а женените сучеха мустак и само си мислеха кога ли ще им падне на сгода,  та да ù покажат къде зимуват раците. Ама на,  се не ставаше тая пуста сгода. А наша Ванка,   така ù викаха приятелките, се чакаше някой ербап мъжага да ù завърти главата, па да ù дигне полата. Да, ама никой не смееше да си направи устата, хеле пък да мине направо в атака.

Един ден Ванка беше в обора при кравите и току-що беше свършила с доенето, таман се беше навела да изсипе последното мляко в гюмчето, току някой я затисна до дирека и докато наша Ванка се усети и вече не беше мома. Ха сега де, кой беше се осмелил да ù вземе туй,  що пазеше грижливо за смелчагата от нейните момински мечти? Га се обърна момата, бившата,  разбира се, онемя  от изненада. Пред нея ухилен до уши стоеше алтавия Гошо, лудият на селото. Както винаги  лигите му течеха от широко зиналата  уста. Ризата отдавна беше загубила цветовете си, но беше чиста, както винаги. Луд не луд, Гошо беше винаги чист и спретнат, даже изгладен, и това беше една от малкото загадки в селото. Явно някоя вдовичка или парясница се грижеше за гошовия тоалет.

След първоначалната изненада, наша Ванка го погледна нежно и му даде знак да си върви  и да мълчи. Гошо разбра  и погледът му обеща да мълчи до гроб. Той беше глухоням по рождение.

          Седмица след това Иванка си събра багажа и замина за столицата, на курсове за оксиженисти. Щеше да се учи да прави заварки.

          Курса завърши с успех и я назначиха в завода  за  резервни части – ДЗРЧ . Цял ден работеше на машина за точково заваряване и събота вечер ходеше с приятелки в заводския клуб на танци. Естествено след танците имаше и други заварки, които завършваха  в някоя от стаите на общежитието. Иванка или Ванчето,  както ù викаха в завода, внимаваше да не ù излезе име на палавница, макар че това ù се беше усладило. Е, градските ергени не бяха като Гошо лудия, но все пак ù беше приятно да се позабавлява. Беше хвърлила мерак на едно младо инженерче от София, приятен и притеснителен, от стара софийска фамилия. Всеки път, когато я срещнеше из завода,  очите му не се откъсваха от едрите и заострени гърди на наша Иванка, изчервяваше се, кимаше смутено нещо като поздрав и бързаше да отмине.

          На втората година Ванчето вече беше стахановец, отличник в производството и на първомайската манифестация беше на първата редица с широка лента на ударник, разделяща двата хълма. Когато  инженер Пейков я видя до себе си – и той беше ударник, краката му омекнаха, очилата му се изпотиха и на всеки две-три крачки се спъваше, защото погледът му не можеше да се откъсне от карпузите на колежката си.

          След манифестацията всички ударници бяха поканени на банкет в ресторант "Спортна среща". Случайно или не, Ванчето и  младото инженерче се оказаха на една маса близо до оркестъра, който свиреше валсове от Дунаевски. Младен не знаеше да танцува валс, но при първото танго се осмели да покани момичето с лазерния поглед. Тя стана със самочувствие, притисна се до него и смело го поведе в танца. Горкият Младен, целият плувнал в пот, бъркаше стъпките, не смееше да я погледне, нито да се отдалечи на милиметър от нея. Чувстваше гърдите ù, опрени до неговите, ставаше му все по-топло и мечтаеше този танц да няма край.

          Когато си тръгнаха, Иванка го помоли да я  изпрати, под предлог, че е късно и нея я е страх да се прибира по  тъмно. Съквартирантката ù беше заминала за село  и тя беше сама в малката стая в общежитието. Покани го горе на кафе, почерпи го от скоросмъртницата на дядо си и Младен се предаде още докато кафето изкипяваше от джезвето.

          На 9 септември сключиха брак, а за  1 май вече бяха трима. Роди им се момиче, което кръстиха на баба Недялка, ама за по-модерно я записаха Нели. Естествено младото семейство ударници получи апартамент в Красна поляна, купиха си москвич – нов модел и заживяха щастливо в развитото социалистическо общество. Докато Ванчето беше в отпуск по майчинство, Младен бе издигнат като заместник-директор по техническите въпроси на завода.  Само след година се пръкна и второ бебе,  пак момиче, което кръстиха на любимата баба на нашата героиня – Стойка, модерният вариант този път се оказа Йона.

          Семейство Иванка и Младен Пейкови и двете им отрочета – Нели и Йона, заживяха безпроблемно до нещастния  2 юни, когато, връщайки се от Враца, Младен катастрофира и остави млада вдовица и  с 2 невръстни сирачета.

          Вярна на характера си, Ванчето бързо се съвзе, макар дълбоко да скърбеше за нелепата смърт на мъжа си. Заведе децата на село при майка си, тайно се срещна с Гошо лудия –  нито един мъж в живота ù не можеше да се сравни с него. Това беше част от носталгията към родното място и се завърна в София.

          Започваше нов живот, но очертанията му се губеха в бъдещето, което беше много неясно.

          Цяла седмица  в завода,  беше станала началник-цех, събота и неделя на село при децата, от време на време тайни срещи с Гошо лудия из околните лозя. Така минаваха годините. Децата пораснаха, Йона се омъжи, роди момченце, а Нели все още ергенуваше.

Беше късна есен. Беше неделя,  но в София беше работен ден. Заради режима  на тока различните окръзи имаха различни почивни дни. Беше интересно, защото можеше да ходиш цяла седмица в командировка и всеки ден да е почивен – екстра работа. След работа Ванчето и приятелката ù  Соня решиха да отидат на кино. Бяха пуснали нов индийски филм „Моят приятел слона”. На излизане от кино "Македония"  Соня срещна свой стар познат и той ги покани на кафе. Направиха хубав лаф. Жеко беше приятен мъж и знаеше да гледа жените. Личеше си,  че би познал хубавия ат и под съдран чул.  Макар че  разговорът се водеше главно между Соня и нейния приятел, от погледа на Ванчето не убегнаха съвсем кратките погледи, които Жеко хвърляше към нея. Когато разбра, че е вдовица, директно поиска телефона ù, под предлог да се срещнат пак тримата на кафе. И действително се срещнаха, само че не на кафе, а в луксозен ресторант и при това не тримата, а  само Иванка и Жеко. Соня се оказа заета същата вечер. Съдба.

След аперитива и мезетата последваха дивечови специалитети, обилно полети с френски вина,  десерт и плодове, абе с една дума - западен стандарт. Макар че Ванчето не показа учудването си, вътрешно разбираше, че нейният кавалер не е шлосер от завода. Вечерта завърши също като онзи 1 май, когато Ванчето прелъсти покойния си съпруг. На сутринта тя узна, че Жеко живее в Щатите, някъде на север в Аляска, където зимата е 7 месеца най-малко. Веднага си помисли, че тоя трябва да е луд.  Имаше нещо общо между него и Гошо глухонемия от нейното село. Градчето било много известно, казвало се Клондайк. "Егати известното място" - си помисли тя, но не показа незнанието си. Само умно мълчеше и се натъжи като разбра,  че след 2 дни той си заминава. Естествено двата последни дни прекараха заедно и двамата жадни за ласки. Раздялата беше естествена и без театрална окраска. Едва ли пак щяха да се срещнат някога.

          След година Жеко пак дойде. Обади се на Соня, попита за Ванчето. Отговорът беше не много радостен. Заводът беше закрит. Работа нямаше  и  Ванчето се запиляла някъде из провинцията. Информация никаква. Ех, какво да се прави, Бог дал, Бог взел. Оставаше краткият приятен спомен от трите заедно прекарано дни.

Така е в живота - хората се срещат и се разминават.

          Жеко дойде  в България след 2 години. София беше неузнаваема. Той се питаше това ли е родният му град, който чужденците наричаха град-градина. Всред тези боклуци ли беше израснал,  какви бяха тези хора с интелигентни, но деградирали лица,  които с някакви пръчки ровеха из боклуджийските кофи и с бавни движения пълнеха торбичките с намерените в боклука съкровища. На Женския пазар една свястна на вид бабичка стоеше пред количката с топли закуски и броеше стотинките си. Явно не ù достигаха и за най-евтината закуска,  пак питаше за цената и пак броеше парите си. Жеко купи две кифли и една баничка и ги подаде на старицата. Тя се сепна уплашена и отказа да вземе. „Вземи, бабо, хапни за душата на покойните ми родители” - каза Жеко и ги сложи в треперещите ръце на възрастната жена. Зад сергиите на пазара бяха само цигани - груби, мръсни и невежливи. Къде бяха изчезнали хитрите, но усмихнати и вежливи  селяни, които от  памти века предлагаха своите стоки на този пазар? Явно връхлетялата ни демокрация беше изпратила в небитието и тях.

          Отвратен от запустелите магазини, от продавачките,  които си пиеха кафето с цигара в ръка пред магазините, прави или приклекнали на групички по 2-3, от враждебните лица на минувачите, от озлоблението, с което говореха за битието и бъдещето си, Жеко тръгна към халите по "Пиротска". Беше лято и край масичките на гръцкото кафене на ъгъла на "Пиротска" и "Цар Борис" имаше много клиенти. Изведнъж погледът му бе привлечен от познато лице,  Иванка! Тя говореше разпалено на събеседниците си, изведнъж спря, вдигна поглед и го видя. Скочи от плетения стол,  отиде при Жеко и го прегърна. Без да промълви дума. Хвана го за ръка  и го представи на приятелите си. Пиха кафе, извиниха се и тръгнаха към хотела, където беше отседнал. Любиха се до сутринта без много приказки,  даже не вечеряха, а на сутринта той забеляза, че тя беше натрупала доста килограми, та затова кожата ù все още беше гладка и апетитна, прочутият ù бюст беше  на мястото си. Напомняше му за лоената топка на Мопасан.

          През следващите две седмици живяха като насън, ту бяха страстни любовници, ту се караха като банална семейна двойка или вървяха из града хванати за ръка като стари приятелчета от провинциална гимназия. Ходиха по гости при негови близки и приятели, вечер се забавляваха по скъпи заведения, а след това между двата чаршафа тя успяваше да го дресира по свой вкус.

          Двете седмици минаха неусетно и той ù предложи да му отиде на гости в Клондайк. Тя прие с радост. В посолството на САЩ документите уредиха без проблеми, извадиха ù задграничен паспорт експресно,  плащайки по-високата тарифа и само за една седмица бяха готови да тръгнат за далечната Аляска.

          Жеко ù купи билета до Клондайк и тръгнаха с Чехската авиокомпания за Америка. Естествено, преди да тръгнат, накупиха подаръци за дъщерите на Ванчето, за внука и родителите ù. Никой не беше забравен. Жеко галантно плащаше с кредитната си карта. Жеко не беше нито разточителен, нито особено щедър, но между двата чаршафа беше безсилен да откаже каквото и да било на хитрушата Иванка. Тя знаеше слабостта му и там беше ненаситна като гръцка хетера. Ванчето беше живата реализация на Гарабедовата мечта – да има жена дама в обществото, слугиня в кухнята и курва в леглото.

А наша Иванка в обществото се държеше като г-жа Губиделникова, в кухнята работеше като вакарелска слугиня, а нощем, нощем между двата чаршафа беше фурия невиждана.

*сем.Губиделникови – известна богата фамилия от хайлайфа на София.

          Аляска ги посрещна с безкрайните си снежни полета, с тишината и спокойния живот на прочутото по времето на златната треска градче Клондайк. Кокетната малка къща на Жеко притежаваше всички удобства на американския бит. Телевизор цветен, хладилник и пералня, миялна машина и климатик. Компютър и духалка за сняг. Още с пристигането Ванчето се разшета, за нула време превърна ергенската квартира в уютен  дом за двама.

Накара го да купи нови покривки за масата,  нови книжни салфетки в различни цветове, нацвъка тук-там вазички с изкуствени цветя, саксийки със  здравец и джоджен и наше село се прехвърли в Клондайк.

Готвеше му селските манджи на майка си,  а ергенската душа на Жеко бе зажадняла за домашни гозби, та му беше хубаво. Густо майна, густо -  би казал бай Митьо от Капана.

По празници едрогабаритни колети политаха за България с полетите на много европейски авиокомпании. Даже на Гошо лудия му изпратиха за Великден чифт чорапи Келвин Клайн.

          Кредитните карти се пълнеха,   а сметките се изпразваха, но животът беше хубав. Живот между два бели чаршафа, ухаещи на лавандула и маточина.

          Така изкараха зимата, а напролет, когато през юни цъфнаха кокичетата, малката градинка видя за пръв път що е здравец и чубрица, латинки и мащерка, дивисил и момина сълза.

          И кога есенес Ванка се върна на село с еднопосочен билет да се грижи за старата си майка и внуците, то вече ù викаха Ванчето от Клондайк. Те така завърши историята на наша Иванка. Наша Иванка, ама от Клондайк.

А на Великден Гошо отиде на черква с нови  червени чорапи Томми.

И той беше закачил от Клондайк.