Иванка от Клондайк 2 (продължение)

Нейно Превъзходителство седеше на първата седалка, на мястото за  инвалиди. Странна жена. Дипломат в трамвай, такова чудо не се беше виждало от 1931г. Тогава Хенри Шумахер, Пълномощен министър на САЩ, обичаше да се вози в зелените софийски трамваи. Цели 70 години дипломат не беше прекрачвал прага на трамвайна мотриса. И ето, че чудото беше станало. Когато стигнаха последната спирка в Красна поляна, Нейно превъзходителство г-жа Летиция Хорке, се обърна към младата ватманка на чист български език. За необикновената ватманка била чула  от българи - служители  в Посолството,  и пожелала да я види със собствените си очи. Посланичката извади от чантата си покана за прием,  по случай националния празник на страната ú, и го подаде на Ваня. Искала на всяка цена да я види на приема. Ваня беше шашната. Едва смутолеви едно "мерси" и влезе в кабината,  за да потегли обратно по маршрута. Г-жа Хорке отново седна на мястото си и трамваят потегли към Ситняково.

Ваня не знаеше какво да облече за приема. Тя нямаше такива тоалети, подходящи за  дипломатически приеми.  За обувки нямаше проблеми, но рокля трябваше да намери. Сподели със съквартирантката си Лили, която я изгледа  с недоумение. В погледа ú се четеше съмнения за психическо състояние на съквартирантката. И къде на шега, къде на сериозно каза,  че ще ú помогне. Брат ú бил главен гардеробиер на Оперетния театър, а там имало хиляди рокли, костюми, поли, блузи, джемпъри и всякакви парцали от съвременни постановки.

Тази сутрин Ваня беше свободна от смяна. Отиде в театъра, намери Драго,  брата на съквартирантката си. Той беше симпатичен  млад човек. Студен като сестра си, но любезен. Избраха една комбинация от рокля и пелерина в неопределен тъмен цвят. Нещо средно между черно и тъмно синьо. Цвят, който подчертаваше белотата на Иванкината кожа. По размер беше точно, като чели беше шита за наша Ваня. Благодари на Драго и с торбата дрехи се понесе към общежитието. Почисти дрехите с твърда четка и отвара от зрял фасул, както правеше баба ú. Изглади роклята и пелерината  старателно и зачака фаталния ден.

В деня на приема помоли една колежка да поеме смяната ú, взе едно такси и  се озова в Посолството. От страх да не закъснее,  беше  подранила доста. Поканените все още ги нямаше. Непознати мъже и жени се суетеха в залата за приеми. Ваня стоеше като наказана в единия ъгъл и ги наблюдаваше. Блок масата беше наредена, сервитьорите заеха своите места в очакване на първите гости. В този момент внесоха 2 кашона с цветя. Жените изчезнаха нанякъде, а мъжете се споглеждаха и се чудеха какво да ги правят. Беше явно,  че не знаеха как да ги подредят. Ваня плахо се приближи до тях и  попита дали може да им помогне.  Те приеха с удоволствие и  веднага изчезнаха от залата. Ваня набра смелост, намери две–три огромни вази, подреди част от цветята във вазите, а останалите разхвърля естетично по голямата блок-маса, между платата. Тъкмо беше привършила, когато в залата влезе висока дръглеста негърка, облечена в безупречен бял костюм. Оказа се секретарката на Нейно Превъзходителство Посланичката. Говореше португалски и малко френски. Изгледа  с недоверие жената, която се разпореждаше с цветята, но като чу името ú, стана по-любезна и благодари на Ваня за помощта.

Точно в седем часа, Нейно Превъзходителство зае мястото си до входа на залата, а до нея застана главният секретар на посолството. Тя видя Ваня в дъното на залата, усмихна ú се и се обърна, за да посрещне първите гости. По време на приема г-жа Летиция беше много заета, но все пак намери две минути за да каже „добре дошла” на  ватманката и да ú даде визитната си картичка, настоявайки Ваня да  се обади в следващите дни.

След приема Ваня се прибра в общежитието с особено чувство. Беше ú интересно, но същевременно доста тъпо. Тази среда ú беше напълно чужда,

Следващите дни бяха трудни за работниците от транспорта. Снегът беше затрупал пътищата. По стара традиция,  снегът  беше изненадал Общината и нейните  служители. Хората газеха сняг до коленете, колите буксуваха, а  движението на трамваите бе изключително трудно. Въпреки форсмажорните условия, в мотрисата на Ваня беше весело. Музиката повдигаше настроението на пътниците, песните на ватманката вече бяха част от  задължителната програма, но имаше и доста приятни изненади за редовните пътници. А случайно попадналите се чудеха и маеха, и хич не можеха да асимилират  що за трамвай беше този.

През февруари времето се постопли и Ваня реши да изпълни обещанието си. Обади се на Летиция по телефона, секретарката  вежливо ú каза, че ще я свърже с Нейно Превъзходителство. Посланичката беше много делова. Покани я в неделя на обяд.  Обядваха в ресторанта срещу Посолството. Беше скромно,  но вкусно. Летиция говореше почти перфектно български - естествено, с особен акцент. Оказа се, че е завършила „право” в Софийския университет и защитила докторска дисертация в Париж. Беше непринудена и сърдечна. Разпита Ваня за живота ú и много се смя на американското приключение. Естествено, Иванка скри доста факти от биографията си, но за дипломатическите отношения между Зелени нос и България това нямаше значение.

Обядът  трая точно един час. След кафето г-жа Летиция благодари за приятното време, прекарано заедно, и помоли Ваня да помага при организирането на приеми в Посолството, стига това да не пречи на служебните ú задължения.

Цяла година Ваня ходеше в посолството на Зелени нос и помагаше при организирането на дипломатически мероприятия. Естествено, срещу добро заплащане.

В началото Ваня се стесняваше да взима пари, но след това природната ú практичност и  свойството да надушва келепира надделяха и взимаше парите за труда си без никакво притеснение. В края на краищата,  тя полагаше труд и беше нормално да бъде възнаграждавана.

Постепенно дипломатите свикнаха да я виждат делова и чаровна на всички приеми в Посолството на Зелени нос. Ваня си беше подобрила гардероба и вече не се налагаше да ползва оперетния реквизит. Палавата чаровница не оставаше незабелязана от някои дипломати „мераклии”, въпреки че поведението ú беше безупречно.  Така се стигна до персонални покани на неофициални дипломатически приеми в консулства и посолства. Ваня беше станала част от дипломатическия корпус и на софийския елит. Доайена на Корпуса беше генералният консул на република Бимболия. Той беше най-настойчивият ухажор на ватманката. За да се сближи с нея, той помоли Ваня да му помогне при организирането на Новогодишното парти в Генералното консулство. Като Доайен на Корпуса това беше негово задължение. На това парти задължително присъстваше целият дипломатически корпус. Беше  голям прием и организирането му беше трудна задача. Естествено,  за храната се грижеше елитен ресторант, декоратори изпращаше реномирана фирма, за поканите се грижеха сътрудниците на Генералния консул, но, за да протече перфектно този единствен по рода си голям Новогодишен дипломатически бал,  все пак беше нужен координатор. И това беше възложено на Иванка от Клондайк.

Подготвителният период беше дълъг и контактите на Ваня с Консула станаха ежедневни. А след една бурна нощ, когато тя му показа и скритите си таланти, тези контакти  от ежедневни се превърнаха в еженощни. Той я обсипваше с подаръци, а Генералното консулство ú плащаше огромни хонорари. Не трябваше да се смесват работата и удоволствиeтo.

Ваня си възстанови шофьорската  книжка и подкара  елегантното червено Остин мини, което беше получила като подарък за рождения си ден. Дон Педро беше щедър любовник и способен Генерален консул. А страната му беше богата на петрол и макови насаждения.

За по-малко от година,  Ваня стана част от Корпуса. Много Посолства, консулства и  новобогаташи се обръщаха към нея за организиране на партита, празници и тържества. Баловете на различните гилдии  не бяха истински, ако не пипнеше ръката на героинята от Клондайк. Тя беше приета в домовете на най-изтънчените аристократи, както и в замъците на  най-изявените мутреси и каймака на чалга обществото, където единствено се чувстваше у дома.

Дон Педро  я заведе на  „меден месец” в Италия, Испания и Франция, който беше по-скоро „страстна седмица" отколкото меден месец. Обсипа я с подаръци, а тя му показа на какво е способна една страстна българска селянка. Той беше напълно ошашавен от нейната сексуална фантазия, на която биха завидяли и най-прочутите атински хетери, описани от Аристотел.

На първото парти след завръщането им,  Ваня се появи с обувки от истинска кожа на африканска кобра. Нейната страст за обувки струваше на Дон Педро близо двадесет хиляди евра. Но това беше нищо в сравнение с удоволствието, което получаваше от Ваня.

Няколко вестника откриха на страниците си светски хроники, където поместваха информация и коментари на наша Иванка. От тук също идваха хонорари - не големи, разбира се. Но,  както казва народът, „капка по капка - вир, лев по лев - язовир".  При Ваня язовирът бе заменен със солидни банкови сметки в лева и валута. Общежитието и трамвайната мотриса бяха забравени. Пътниците страдаха за Ваня, но  с удоволствие и завист четяха за нея в светските рубрики на жълтурчетата. Сега тя живееше в кокетна къщичка, на четиристотин и двадесет  квадратни метра площ, в квартал „Аристикрат” и в гаража ú се беше приютил, освен Остина - и джип „Мерцедес”.

В свободното  време, което за съжаление не беше много, се плацикаше в закрития басейн под хола на къщата.  А при хубаво време - на двора, където имаше огромен вкопан басейн с олимпийски размери. Ваня  имаше една приятелка,  с която  се забавляваха често в закрития басейн. Техните подводни игрички имаха вкус на гръцки остров и обикновено завършваха между копринените чаршафи на огромното кръгло легло на златотърсачката от Клондайк. Дон Педро не знаеше за тези палави авантюри, а и за какво му беше да знае.

Бяха изминали цели 2 години от онова фатално пътуване на черната дипломатка по линия номер десет. Животът на Иванка  се беше променил тотално. Мандатът на дипломатката беше приключил и на нейното място бе  назначен Негово Превъзходителство Шакир О’ Хара, бивш шампион от НБА. Двуметров, стокилограмов негър с гръден кош като четирикрилен гардероб с надстройка.

Преди окончателното си отпътуване,  г-жа Летиция Хорке даде прощален  прием. Тя видя за пръв път новия Посланик на самия прием. Когато Летиция го представи на приятелката си, Ваня онемя. Такъв мъж  беше виждала  само по телевизията.

Когато Посланикът стисна ръката ú, тя имаше чувството, че я притисна парният чук на гарата. Силно, но много нежно. За такова съчетание Ваня  беше мечтала цял живот. Тя го гледаше като вкаменена и не можа даже да каже името си. Гледаше го  с недоумяващ поглед и ако не беше Летиция, щеше да стои пред него  като вцепенена един Бог знае колко дълго. С помощта на приятелката си, тя се овладя бързо, наведе леко глава и с бързи крачки се отдалечи към другия край на залата. Наперената, непукистка и самоуверена светска лъвица Иванка  беше жестоко нокаутирана още в първите десет секунди на първия рунд. Бъдещето се очертаваше многообещаващо. Поне така си мислеше Ваня и май не се лъжеше.