Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Albedo

 

Събота — Ден на Сатурн

 

Фаза: Albedo — пречистване

 

Казват, че след като всичко изгори в nigredo, трябва да отмиеш останките със смирено мълчание.

 

Но аз не съм мълчалива жена.

 

 Аз съм ураган, мълния, перлена сол по бузите си.

 

Днес мъглата се вдигна рано. По каменния под на килията ми се отразяваха сенки от външния враждебен свят и танцуваха като неудобни истини, които отказвах да призная.

 

В събота, денят на Сатурн, говоря за отговорност. За тежестта на постъпките ми, за думите, които изрекох, за раните, които отворих с тях — и в себе си, и в него.

 

Страницата диша под ръката ми. С мастило от сребърна луна и сълзите на жасмина, пиша — не за да го върна, а за да пречистя себе си.

 

 

 

Ти.

 

 Не изписвам името ти, защото още боли.

 

 Но мисля за теб.

 

Ти — с очи, в които проблясваше лукавата игра,

 

с думи, които обещаваха прераждане,

 

с устни, от които жадно отпивах

 

 вярата, че този път… може би…

 

И аз — с огъня си, с алхимичните си рецепти

 

 за вечност, вярност и връзка от плът и дух —

 

 пожертвах се на олтара на вярата.

 

Какво беше истинско в пламъка между нас?

 

 Беше ли обич? Или просто химия, която взривихме без оловната сигурност на въздържанието?

 

 

 

Ах, въздушнико мой!

 

 Роден в знака на ветровете — флиртуващ с всяка въздишка,

 

 опиянен от своята лекота,

 

 докато аз — пулсираща, стихийна и пламтяща —

 

 се вричах на вятъра,

 

 без да осъзная, че той никога не остава.

 

Сега знам — ти не беше създаден да останеш.

 

 Ти си въздух. А въздухът не се задържа за дълго на едно място.

 

 Не се впряга, не се заключва в стая с розов пипер и безсмъртниче.

 

 Той просто преминава.

 

 И носи със себе си ухание… и буря.

 

Аз не те виня, любими мой вихре!

 

 Ти не знаеше какво да правиш с мен —

 

 жена, която гори дори когато мълчи,

 

 която не умее да бъде втора,

 

 която иска целия Космос…

 

 в шепа думи.

 

Пишеш красиво, но не изписа мен.

 

 Посвети ми буквите, но не и смисъла им.

 

 Нарече ме „мила“, но не остана.

 

 Сега разбирам — аз търсех земя в човек, който е небе.

 

И все пак, в нощите, когато ароматът на божур и маслодайна роза се вие в полегнали осморки край алхимичния ми кръг,

 

 си спомням как се смеех, как бях огледало на твоята светлина.

 

 Помня те не с омраза…

 

 а с пепел в гърлото и стихове, които все още пиша.

 

Ти също ми бе огледало — не на мечтите, а на сенките ми. 

 

Мое изкривено отражение на нуждите — на мен ми трябваше корен,

 

 а на теб — криле.

 

 

 

 Аз те нарекох „лъч“, а всъщност търсех светлина вътре в себе си.

 

 

 

Сега седя, сама, но не самотна.

 

 Светлината е студена, ала чиста.

 

 Мастилото съхне. Душата ми също.

 

 

 

В покоя на тази стая, в която мирише на нероли и виновност, аз осъзнах —

 

 че не мога да поправя времето. Но мога да спра да го пресъздавам.

 

 Мога да избеля тъканите на сърцето си, без да ги късам.

 

 Мога да простя.

 

 И на теб.

 

 И на себе си.

 

 

 

Тази вечер, в съботата на Сатурн, аз пречиствам спомена за теб 

 

 с огън, но не за отмъщение —

 

 а за освобождение.

 

Следва фаза златна.

 

 Ще дойде утрото, в което ще изгоря ръкописите с твоето име.

 

 Ще създам нови. Без теб в тях.

 

 Но с огъня, който ти събуди.

 

И когато отново изгрее слънцето, в своя годишен зенит, аз вече няма да те чакам трепетно.

 

 А ще посрещна citrinitas — жълтата зора.

 

Все още ранена, но възраждаща се алхимичка.