Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Mortificatio

🜔 Mortificatio — Saturni Dies 🜔

Събота, ден на Сатурн: Алхимична смърт

Днес е събота. Ден на Сатурн. Денят на стария бог със сърце от олово и очи, прогледнали отвъд илюзиите. В този ден аз умирам. Без вопъл. Без сенки на съжаление.

В душата ми е настъпила алхимичната смърт — Mortificatio. Не умирам, за да бъда оплакана. Не умирам, за да бъда разбрана. Умирам, за да бъда надмогната от самата себе си.

"Мъртвото дърво трябва да изгори, за да стори път на танцуващия пламък."

Умирам, за да се родя.

 Аз съм онази, която изгоря, за да остане жива.

 Сега съм онова, което остава след извисяването и последвалото го неминуемо пропадане.

 Болеше, да, но всяко извисяване на клоните на дървото върви с проникване на корените му все по-надълбоко. До самия първоизточник на злото и на страха.

Но мен не ме е страх. Болката беше мой враг, сега е приятел.

 Оставих светлината на Венера зад гърба си — съблечена от цвят, от аромат, от себе си.

В съботата на душата ми не пеят птици.

 Не звучи музика.

 И въпреки това — тишината тук е искрена.

 Без бляскави, но измамни украшения, без излишни ласкателства.

 Сатурн ме наблюдава — не с упрек, а с очакване.

 Да изоставя гордостта, желанията, и дори мечтата.

 Да остана сама с праха си.

Mors transformatio est, non finis.

 Смъртта е трансформация, не край.

Разбирам сега: алхимичната смърт не е поражение.

 Тя е преклонение.

 Поклон пред неизбежното — че нищо, което е било, не остава същото.

 И че всяка част от мен, която е неистинска, трябва да умре.

Събличам от себе си последните си илюзии като кожата на змия.

 Плача. Но не от слабост. От прозрение.

 Мислех си, че ще загубя сърцето си, когато пусна миналото.

 Но истината е, че именно тогава го намирам.

In tenebris lumen latet.

 В тъмнината се крие светлината.

Сатурн не ме мрази. Той просто настоява да стана истинска.

 И колкото по-дълбоко потъвам в мрака, толкова по-ярка е искрата ми.

Вдишвам аромата на ветивер, мастиково дърво и смирна.

 Нямат сладост, нямат ласка. Но носят утеха.

 На небцето — горчив черен шоколад с щипка сол.

 Цвят — въглен, индигово и сиво-сребристо.

 И най-вече — черно, което не се страхува да бъде такова.

Сега съм пепел.

 Но не онази, която вятърът разнася.

 Аз съм пепелта, от която ще се роди златото.

 Защото вече съм я видяла. Видяла съм себе си.

 И онова, което оцелее в тази тъмнина,

 е по-светло от всеки изгрев.

Тялото ми още диша, но старата аз — тази, която вярваше в реда, в принадлежността, в нуждата от одобрение — тази вече не съществува. Изгорих я в пещта на своя гняв, извадих костите ѝ и ги подредих в свещен кръг, за да призова своята следваща форма.

"Човек е въже, опънато между звяра и свръхчовека."

 – така прошепна Заратустра в мрака на сънищата ми.

О, да, усетих въжето. Бях и звярът — обсебен от страст и нужда. Сега разбирам, че е време да прекрача в новото си Аз — същество без жал, но не и без състрадание. Същество, което не се крепи на стари любовни окови, а се захранва от вътрешния си пламък.

Saturnus ми нашепна:

 "Destilatio et Conjunctio."

 Но първо – mortifica.

И така аз слязох в пещерата. Погребах романтичните си сенки, покрих ги с пръст от отречени илюзии и оставих сълзите да станат сол на новото ми зачеване.

Обонянието ми е обгърнато от пачули, бял бор и кожа — ароматите на граници, на земя, на край.

Цветовете около мен са смолисто като лунен катран, тъмно сиво, пепел от виолет, но в мрака вече проблясва златна жилка.

 Мракът не е край. Мракът е утроба. И аз се раждам от нея.

"Вие не сте още създали себе си — затова се гневите на сътворението."

 Но аз го създавам сега. И себе си в него.

И ето въпросът:

 А ти, човеко на границата между вчера и утре — ще останеш ли просто въже, или ще се осмелиш да бъдеш танцуващата искра?

 Mortua sum. Ergo vivo.

 Аз умрях. Затова живея.

Готова съм за следващия ден.

 И когато Слънцето отново се издигне,

 ще бъда там. Не за да се върна същата.

 А за да се върна нова.

Alchimilla Ignis

Огнената алхимичка

Qui mortuus est ut vivat

Умрялата, за да живее