Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Solutio

Сряда, ден на Меркурий – 🜁 Solutio, Разтваряне

Днес тръгнах по пътека без стъпки.

 Планинска, влажна, стръмна. Земята под мен диша,

 а всяко листо е кървав отпечатък от стари мисли.

 Аз съм тиха. За пръв път тиха.

Вятърът не носи вече огън,

 а мъгла, водни капки, мирис на лотос и син жасмин,

 на морска сол, на бамбук, окъпана в роса орхидея и

 вода, събрана в шепите на времето.

 И дълбоко в тях — зелен кардамон, накиснат в дъжд.

Небето е перлено-сиво, синьо-зелено като очи на стар бог,

 а дъхът ми носи вкус на алое,

 на сок от круша,

 на студен чай от мента с мед,

 и усещането, че съм сама и свързана едновременно.

Седнах до разлятото си отражение.

 Водата не беше бистра — беше мътна от всичко, което изгоря вчера.

 Егото ми, онзи твърд камък с името „Аз“,

 бе вече вар, натрошена на прах и разтворена в собствената ми сълза.

Меркурий ме гледа с усмивка на измамник.

 „Сега ще ти покажа колко илюзорна беше твоята граница“, казва той.

 Няма вече бариера между мен и света.

 Няма вече гняв, нито гордост.

 Остана само разтворена памет.

 Остана само душата ми, влята в нещо по-голямо, нещо без име.

О, Меркурий, водач на сенките,

 защо именно водата разруши последните ми кули?

 Разтвори ги. Превърни ме в река.

 Огнената алхимичка – вече не горя, а се разливам.

Разливам се към недовършените разговори,

чрез думите, които капят от устата ми като дъждовни капки върху пергамент.

 Някъде там.

 Не близо, но не и далече.

 Още съм солена. Но вече не боли.

И не търся опора в гнева,

 а в плаването.

 В пускането.

 В новата гъвкава сила да бъда вода.

Плувах. Не, разпадах се.

 Като мастило, което се разстила в океан от тишина.

 Като писмо, написано върху вода.

 Светът започна да прониква в мен.

 Не през очите, не през устата — а направо през костите.

 Чувствах скръбта на дървото. Трепета на гарвана.

 Викът на детето в съня на някой непознат.

Бях се научила да гледам на себе си като на център.

 Но сега станах периферия. А с нея — всичко.

 И когато най-сетне простих — не го направих като жена.

 А като река.

 Като дъжд, който не пита кого напоява.

Solutio не е слабост. Solutio е покаянието на огъня.

То е предаването. След като изгориш себе си, идва водата да те отнесе.

 Не можеш да спасиш лицето си.

 Но може би ще спасиш духа си, който вече не вика: „Аз съм!“

 А нашепва: „Аз съм всичко.“

Покривам кожата си с небесносин воал,

 пръстите ми носят мириса на вода и звезден прах.

 Вървя нагоре — пътят е стръмен, мокър, но моят.

 Не бързам. Плувам през земята.

Днес мирише на влага, на хладен жасмин и мокра лилия,

 а въздухът вибрира с етеричната нотка на водна мента, бамбук и морска сол. Тялото ми е прозрачно, душата — разлята.

 Пиша това не като Аз. А като част от теб, от него, от нея и от всяко небе.

Днес не съм име.

 Днес съм разтвор.

🜁 Alchimilla Ignis 

Огнената Алхимичка

Transmutata in Aqua

Превърната във вода

Sub signo Mercurii

Под знака на Меркурий