Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Sublimatio

Veneris Dies – 🜕 Sublimatio 🜕

Петък. Ден на Венера. Извисяване.

„Non amori resisto, sed ignem in auram verto.“

Не се съпротивлявам на любовта, а обръщам огъня ѝ в ефир.

„Per artem ascendimus.“

Чрез изкуството се възвисяваме.

Изкуството е моят ритуал за прераждане.

 Моята готическа меса.

 Моят олтар и моето избавление.

 Няма любов, която да е по-чиста от тази,

 която превръща болката в красота.

„Ars est sublimatio doloris.“

 Изкуството е възвисяване на болката.

Отново е петък — денят на Венера. Ден за любов, но не онази, която моли за утеха. Не любовта, която иска да притежава, а тази, която се ражда от разбиране и се възвисява от болката.

 Тази любов е алхимия.

След огъня на Calcinatio, след разтварянето ми във водите на Solutio, след земното съсирване на Coagulatio, сега се въздигам.

 Не се издигам над него. Издигам се през него. През спомена. През липсата. През невъзможността.

Денят на Венера вече не е ден на треперещите колене и слабите влюбени.

 Не е ден на онези, които търсят любовта, за да се спасят от самите себе си.

 Той е ден на силните, които обичат, защото вече са надскочили себе си.

 През огън, през сол и сянка.

 През себеотрицанието и през взривеното Его,

 през пропастта на желанието.

Сега съм лека.

 Сега съм етер над еликсира.

 Сега съм дим от въглена, превърнат в благоухание.

 Sublimatio.

Любовта, когато е истинска, не дърпа надолу.

 Тя издига. Извлича от материята на страха нещо по-фино.

 Онова, което не можеш да докоснеш с ръка,

 но от което трепваш, когато е наблизо.

„Anima elevatur per dolorem.“

 Душата се възвисява чрез страдание.

В стаята ми се носи аромат на роза и лотос, на бял чай, смесен с иланг-иланг, като лятна въздишка.

 По кожата ми се стичат капчици масло от жасмин и лавандула — като спомени от допир, който е бил и вече го няма.

 Светлината в стаята е розова, почти перлена.

 Покоят е във въздуха, но в сърцето ми още пулсира нещо нямо.

 Все още нося тежест, но вече знам, че тя не е моя.

Днес, когато съм въздух, мога да бъда съвсем близо до него, без да го притежавам. Мога да мина край него като вятър, без да го нараня.

 Той бе моят учител по раздели. Аз бях неговата огнена алхимичка по осъзнаване.

 Не ме разбра. Или ме разбра твърде добре, за да се уплаши силно. И да избяга надалеч.

„Ubi amor, ibi sacrificium.“

 Където е любовта, там е и жертвата.

Но аз вече не го виня, макар завинаги да зная, че бях права. 

Сега съм мъдра, затова прощавам.

 Прощението не е слабост, а алхимично знание. То е сублимация —

 от лудост към мъдрост,

 от притежание към прозрение,

 от желание и изискване към служба.

Аз пиша, защото ако не го правя, думите се трупат като пепел в гърдите ми.

 Създавам образи, защото реалността често е твърде груба за очите.

 И вярвам, че всяка капка болка, когато бъде пресметната с мярката на красотата,

 се превръща в златен прах.

В петък небето е облечено в перлено розово и меко злато,

 и се шири като нежна кожа върху раменете на света.

 Венера не обещава удоволствие.

 Тя настоява за честност.

 За чувственост, извлечена от истина.

 За радост, добита с цената на самопознание.

Издигам се не защото съм лека,

 а защото съм оставила тежкото.

 Изгоряла съм в собствените си пожари,

 потънала съм в собствените си дълбини,

 разтворила съм се във водите на себе си —

 и сега димът ми рисува фигури върху покрива на небето.

"Per ignem, per aquam, per verbum — ascendimus."

 През огъня, водата и словото — ние се възвисяваме.

Тялото ми не е храм.

 То е инструмент.

 Струна, на която вибрира сътворението.

И всяка моя мисъл е въздишка към небето.

 Всяко изречение — алхимичен полет.

 Всяко стихотворение — мехур в стъкления съд на вечността.

 Изкуството е моят път към Божественото.

 Преди да се върна в мрака, ще оставя светлина.

"Fiat lux per artem."

 Нека бъде светлина чрез изкуството.

Сега принадлежа на Въздуха.

 На Венера.

 На възхода.

Сега, когато съм се изкачила по стълбата на дните,

 с любовта го благославям.

 Дори когато той още не знае какво значи да благословиш.

В стаята ми горят пръчици от бял чай и лотос,

 на плота — розови венчелистчета,

 въздухът е опушен с ванилия,

 на езика — вкус на карамелизирана слива и розова вода.

 Пиша.

 И в думите си отново се раждам.

 Възвисена.

Сега знам, че той бе врата.

 А аз — алхимичката,

 която не спря пред прага.

 Която се извиси през любовта,

 а не въпреки нея.

„Amor verus non stringit, elevat.“

 Истинската любов не стяга – тя възвисява.

Alchimilla Ignis

 Подписано с червено мастило върху пергамент, напоен с есенция от роза и чай от бели цветове.