Вероятно не помните, когато съвсем леко бях вметнала, но и в същото време дебело подчертала с колко страхове и безнадеждност е напоен градския въздух. Заради реалната опасност да го забравя, често си го напомням по най-различни начини.
Каквото и да правя, до където и да се опитвам да стигна, не мога да се скрия или да спра да си поемам въздух. Част съм от обществото, колкото и да не искам да си го признавам. Горещо е, мирисът на лято се губи някъде измежду разширените ми ноздри, отчаяно опитващи се да го открият. След една точно определена дата, всички ние започваме да приемаме, че сме достигнали края му. Мислим си, че всичко има край и приемаме времето за една безкрайна права линия, чиито изтъркани очертания не можем да повторим с графитения си глупав молив. Забравяме за него твърде бързо и лесно, без дори да си даваме сметка, че все още сме забили в някъде в очертанието му. Вярвам и знам, че има нещо в градските улици, което ни напомня на това невъзможие за бягство иначе не бих могла да направя тази проста асоциация.
Скитаме се апатични безцелно. Лягаме потиснати и се събуждаме с огромна тежест в гърдите си, заседнала в нас. Тухлата, закачена с канап за гърдите ни, сраства с нас. Приемаме я както всяка една част от тялото ни без дори да сме се опитали да я откачим от себе си. Жалко е, че толкова млади се превръщаме в провалени бунтари.
Болни, защото се чувстваме натровени и натровени, защото сме се примирили да се примирим. Неразбрани, защото нито един от нас не би могъл да обясни, но би бил склонен да прикрие това, което някой се е изморил да прикрива.
Всички сме еднакви и еднакво криворазбрани.