Вероятно не помните, когато съвсем леко бях вметнала, но и в същото време дебело подчертала с колко страхове и безнадеждност е напоен градския въздух. Заради реалната опасност да го забравя, често си го напомням по най-различни начини.
Каквото и да правя, до където и да се опитвам да стигна, не мога да се скрия или да спра да си поемам въздух. Част съм от обществото, колкото и да не искам да си го признавам. Горещо е, мирисът на лято се губи някъде измежду разширените ми ноздри, отчаяно опитващи се да го открият. След една точно определена дата, всички ние започваме да приемаме, че сме достигнали края му. Мислим си, че всичко има край и приемаме времето за една безкрайна права линия, чиито изтъркани очертания не можем да повторим с графитения си глупав молив. Забравяме за него твърде бързо и лесно, без дори да си даваме сметка, че все още сме забили в някъде в очертанието му. Вярвам и знам, че има нещо в градските улици, което ни напомня на това невъзможие за бягство иначе не бих могла ...