Dec 18, 2008, 7:14 PM

из романа "Малкият цар" 

  Prose » Novels
1484 0 0
62 мин reading

АФРИКА, НЯКОЛКО ГРАДУСА ЮЖНО ОТ ЕКВАТОРА, 1901г.         

                    В късния следобед жарките лъчи на майското слънце бяха скрити зад сива завеса, от която на едри капки се изливаше огромно количество вода. Дъждът беше толкова силен, че на човек му се струваше, че вижда пред себе си водна пелерина. По мрачното небе, една след друга, като огромни змии, пълзяха безброй светкавици. След всяка една гръм, като от артилерийско оръдие, раздираше горещото небе и понеже тътените следваха един след друг, навсякъде се носеше един непрестанен грохот.              В това изключващо всякаква дейност време, животът в африканската савана сякаш беше прекъснал. Нямаше ги дори и мухите, които в горещите дни бяха толкова много, че на места образуваха малки черни облаци. Всяка живинка и твар си бе намерила някакво местенце и беше стихнала пред силата на природата.  

Това не се отнасяше за малката група хора, която бавно вървеше по брега на реката и която едва се забелязваше сред мъглата от дъжд. Тя се състоеше от единайсет души - четирима английски учени, един журналист, водач и трима носачи - местни хора, както и двама вероятни бъдещи представители на английската наука – братя Джон и Хенри Харис. Те бяха синове на научните ръководители на тази експедиция - Едгар и Сюсън Харис. Други двама членове - Уолтър и Морийн, бяха техни асистенти и имаха задача да помагат в проучването на тези географски ширини и в съставянето на съответните доклади. Задачата пък на младия журналист и фотограф Анри, който беше натурален французин, беше да погледне от друга страна на света, в който те се намираха и да го представи на циливизацията от най-интересните му и вълнуващи страни.  

 

Ситуацията, в която се озова, обаче не го уплаши. Макар годините му да не бяха много, все пак го бяха довели до няколко основни принципа, единият от които бе, че нещата трябва да следват някаква закономерност. Най-напред той потърси що-годе сухо място под клоните на едно дърво, след което започна да съставя план за действие, съобразен с фактите, че валеше невъобразимо, че беше сам и че не знаеше точно къде се намира. Желанието му да тръгне в посока след групата беше силно, но не гарантираше успех, защото макар да знаеше, че селото на Бабу се намира от другия бряг на реката, не знаеше мястото, откъдето се отбиваше към него и можеше да го помине. Беше сигурен и в още нещо - че рано или късно ще се върнат за него. И несъмнено щяха да го намерят, при правилен анализ на фактите и ако той, от своя страна, остане тук. Джон допусна, че ще тръгнат да го търсят като дъждът спре, затова остави раницата си на земята, седна върху нея и търпеливо зачака. 

 Обаче двата часа, които продължи проливният дъжд, малко надхвърлиха очакванията му и го изнервиха. А когато още един час след това никой не дойде, той истински се изнерви. Вече не го впечатляваше нито приятният шум на реката, нито красотата на тревата, която сякаш светеше от множеството капчици вода, погълнали лъчите на следобедно слънце, нито каквото и да било друго. Нови мисли и идеи започнаха да се зараждат в главата му, подбудени от това, че вече не издържаше да стои на едно място. Все повече в него надделяваше волята да тръгне сам към селото. Накрая прие нов план: да премине реката и да върви по течението й - посоката, в която вървяха досега, като по този начин печелеше двойно. От една страна, ако стигне до мястото, където се отбиваше за селото - което за съжаление само случайност можеше да му покаже - ще тръгне към него и ще се прибере сам, а от друга: ако някой беше тръгнал да го търси, то независимо по кой бряг на реката върви, ще го види. Имаше и още два допълнителни стимула – тук реката беше удобна за преминаване, а другият беше наближаването на нощта, за която той бе напълно неподготвен. Планът беше налице и тъй като в следващите няколко минути не намери причина да го промени, Джон навлезе във водата.      

           Когато след малко се озова на отсрещния бряг, той погледна към напуснатия, сякаш да попита дали правилно е постъпил. Брегът остана безмълвен. Само реката продължаваше приятното си ромолене, но тъй като тя правеше това през цялото време, Джон не го прие за отговор. Макар и малко несигурен във верността на постъпката си, той премина към точка втора и тръгна да върви по брега, като погледът му беше повече на другия бряг, отколкото върху този. Изведнъж момчето спря. Сега погледът му беше прикован на този бряг, където на не повече от трийсет крачки пред него се беше снишил един леопард, който спокойно пиеше вода. Едрата котка вече беше го видяла и в мига, когато той се спря, тя също остави заниманието си и напрегнато го загледа в очакване. След като момчето не побягна, хищникът се върна към водата, но периферията на погледа му не го изпускаше.  "Ето ти сега другия бряг! Как така не го видях?!" – обвиняваше се Джон, с разтуптяно сърце. Може би именно неговата залисаност беше причината, а може би котката се бе снишила твърде ниско и чудесно се сливаше с общия фон, но тя - причината, вече нямаше значение; налице имаше ситуация. А най-лошото на ситуацията беше, че ако се опита да бяга, само след секунди ще му се наложи да го прави с допълнителни петдесет килограма на гърба си, които обаче нямаше само да тежат. Все пак момчето направи плах опит и направи няколко крачки назад. Леопардът мигновено вдигна глава от водата и прониза с поглед момчето. Джон спря. Леопардът обаче не се върна към водата, а продължи да го гледа. Това продължи близо минута, в която никой от двамата не помръдна. Това тъкмо да успокои Джон, който можеше да стои още много така, когато изведнъж леопардът тръгна към него.            

          Момчето задиша тежко и неволно пристъпи отново назад. Но и този път той сякаш се препъна в нещо и падна на задните си части. Само че в нищо не се препъна, а просто краката му омекнаха и не можаха да издържат собствената му тежест. Рязкото движение провокира леопарда да премине от бавната и спокойна походка в лек тръс, с който той приближаваше смразяващо бързо. Джон започна да маха безпомощно с ръце, като дори не можа да нададе вика, който беше в гърлото му. Леопардът беше само на няколко крачки от него, когато започна да реве агресивно срещу размаханите ръце и да търси позиция за атака.                         

          Младият Джон вече очакваше страшния край, когато изведнъж свирепият поглед на хищника се отклони към дърветата. Същият изрева няколко пъти натам. Момчето обаче не смееше да погледне какво бе отвлякло вниманието на огромната котка. Но когато тя, ръмжейки недоволно, заотстъпва назад, той се обърна да види... за да остане повече от изненадан. Беше едно малко лъвче, което съвсем спокойно идваше към тях. Човек можеше да вземе това негово спокойствие за слепота или пък глухота, защото то не обръщаше никакво внимание на опасния дори за него хищник. Личеше обаче, че идва към момчето.   

          Джон не знаеше какво да прави. При всички случаи обаче лъвчето не беше тъй опасно както агресивния леопард, понеже още нямаше и една година. Това още по-трудно обясняваше отстъплението на леопарда, който при една евентуална схватка щеше да се справи с лъвчето, а и с момчето заедно. Но за никаква схватка леопардът явно не мислеше. Най-странното се случи когато лъвчето дойде на няколко крачки от момчето. Тогава то седна на задните си лапи и невъзмутимо загледа към леопарда. Той от своя страна нервно обикаляше в един малък периметър, но правейки това, все повече се отдалечаваше. Най-накрая си тръгна. Дълго още се виждаше да върви по брега, но беше ясно, че няма да се върне.           

             Едва сега лъвчето се размърда и показа, че е живо – нещо, което в последните няколко минути издаваха единствено леко потрепващите му ушички. Сега то наведе глава и загледа нещо пред себе си. В един миг затисна нещото с едната си лапа, вдигна я след секунда-две, погледна и пак го затисна. Фактът, че си играеше, вече беше извън всички очаквания за развръзка на ситуацията. В един момент лъвчето се сети за момчето, извърна се леко и го погледна. Джон на свой ред се усмихна. И колкото нелепа да изглеждаше тази усмивка, тя беше искрена - смесица от облекчение, задоволство и благодарност.             

           - Благодаря ти, малко лъвче!     -   В  отговор лъвчето махна няколко пъти с опашка и продължи да го гледа. Джон все още беше в същото положение – седнал на земята, като единият му крак бе свит под него. Същият беше вече изтръпнал и спешно се нуждаеше от промяна в положението си. Такова беше и намерението на Джон, но не знаеше как ще реагира лъвчето на евентуално негово движение. Както обаче и да реагираше, той не можеше да остане така и бавно се изправи, без да отделя очи от малкия лъв. Но реакция нямаше - то само вдигна глава и измери с поглед момчето.      

 - А сега какво? – попита Джон, вече прав и значително по-спокоен. – Знаеш ли, аз всъщност се изгубих – много нелепа история, но няма да ти я разказвам, защото ще се ядосам. Но основното е, че трябва да се прибера в лагера. Той е в едно малко селце наблизо. Да знаеш къде е точно и как да стигна дотам?    

         Последния си въпрос момчето зададе с усмивка и с ясното съзнание, че е безсмислен. Но от друга страна същият показваше едно почти пълно спокойствие. Лъвчето пак не отговори, а бавно тръгна към момчето. Джон се смути малко, защото не знаеше какво е намислило то, но не се уплаши. А това, което бе намислило, беше характерното за всички животни опознавателно душене. Но не беше тъй обстойно, както кучешкото например, а само едно леко потриване на муцунката по височина на панталона. Същата се спря на отпуснатата ръка на момчето и я задуши по-дълго. От допира с меката муцунка и твърдите мустачки, Джон се развесели. В един момент той усети нещо меко, грапаво и мокро по ръката си. Беше езикът на лъвчето, което приятелски го близна.             

Имаше нещо тайнствено в този момент - малкият цар на животните показваше симпатията си към един млад човек, когото никога не беше виждал. От своя страна Джон весело се усмихна и внимателно го погали веднъж, после още веднъж и още веднъж. Това явно се хареса на пухкавото зверче, защото то отново се превърна в статуя, на която този път и ушичките не мърдаха. Джон видя това задоволство, клекна отново, за да му е по-удобно и продължи да гали и роши с двете си ръце новия си приятел.              - Сега остава само да започнеш да мъркаш! – усмихна се весело момчето. – Я кажи, можеш ли?         

         В един момент лъвчето вдигна глава, която досега бе забодена надолу, и загледа усмихнатото момчешко лице. Джон също се вгледа в малката муцунка и в този миг погледите им се срещнаха. Ръцете му сякаш сами спряха да галят. Там – в тези очи – той видя друг свят: див, чист, истински. Свят, в който няма как да влезеш, ако не бъдеш допуснат. Свят без лъжи, без интриги, без лицемерие, свят на най-чистата истина. Сега Джон си даде сметка, че е част от този свят. И не защото следваше някакви правила или обноски, не защото беше находчив или нахален и не защото бе познат на някого... а заради самия себе си! Почувства се щастлив. Толкова щастлив, че му се искаше да целуне малката дива муцунка.            

           В този момент лъвчето се сети, че не му приляга да стои така мирно и се раздвижи. Извърна  глава, подуши отново ръката, която беше най-близо, след което лекичко я захапа. Това малко изненада Джон, но не го притесни.             - Ей! – възкликна весело той.   -   Лъвчето само го погледна, като да питаше: “какво”, и продължи да държи ръката в устата си. Пак без да я пуска, то легна на земята и я сграбчи с предните си лапи.   - Ау! – престори се Джон. - Ама, чакай малко, ти не си никакво лъвче! Котките правят така!              Лъвчето не обърна внимание на това сравнение и продължи да си играе, дъвчейки ръката, но без да я наранява. Джон направи плах опит да се освободи с другата ръка, но лъвчето светкавично я улови. Момчето изохка още веднъж, но болка нямаше, а само широка усмивка на лицето му.             Тази игра продъжи до един момент, когато лъвчето явно чу нещо и пусна ръката му; но не се изправи. Така остана още малко време, сякаш да разбере дали не му се е счуло. Явно обаче не беше, защото в един момент то скочи. За Джон разбира се беше напълно непонятно какво разтревожи лъвчето. Въпреки това, той също се изправи и загледа към гората, накъдето гледаше и лъвчето.  - Какво има, какво те прихвана? – попита в недоумение Джон.            Лъвчето стоеше мирно и напрегнато. В един момент, изглежда наистина нещо го прихвана, то тръгна бързо към гората. Но само след няколко стъпки спря, извърна глава към момчето и замаха с опашка.                       - Какво, искаш да дойда с теб ли? Не мога, трябва да открия другите, или да бъда открит. Няма как да стане, ако вляза в храстите.         

 Лъвчето не помръдна. За момент то погледна напред и махането спря. После пак погледна момчето и този път го загледа настойчиво.           

           - Ти май наистина искаш да те последвам! – каза Джон и усети как започва да се колебание.           

           Огледа се наоколо, замислен над това какво да направи, а колебанието растеше. До този момент той дори не бе и помислил да влиза в гората. Сега обаче мислите му потекоха както реката, която доскоро сякаш беше замлъкнала. Погледна и към другия бряг, но там нищо не се случваше - тези, които очакваше, ги нямаше. Погледна нагоре, където небето му подсказа, че не след дълго ще притъмнее. Какво да направи? Той отчаяно се нуждаеше от някоя силна мисъл, която да му даде насока за действие. И такава дойде! Мисъл, която го накара да погледне отново към все още чакащото го лъвче.            

             - Малко приятелче... ти да не би наистина да знаеш къде се намира селото?! – попита го той и присви подозрително очи.      

            За пореден път лъвчето не отговори, а само и отново замаха с опашка. Момчето прехвърли набързо още няколко мисли в главата си, огледа се пак наоколо и тръгна бавно след малкия си приятел.    


 

                                  ЛОНДОН, АНГЛИЯ 1911 г.    

               Споменът за тях наистина не угасна, но времето промени всичко останало. Изминали бяха десет години и момчето Джон бе станало мъж, който отдавна вече не сънуваше всяка нощ малкото лъвче, както през дългите месеци след завръщането им. В онези дни мъката беше толкова силна, че почти го задушаваше и често, много често, го караше да плаче. Сякаш лъвчето бе станало част от него, липсата на която оставяше празнина и причиняваше болка. Но времето е по-силно от всичко и хората приемат промените, и заживяват с тях. Джон също прие промените - в себе си, в околните, в живота - и се справи с тях много добре. След като завърши училище, той продължи учението си, но не в желаната от баща му посока, а записа философия. След като завърши и нея, започна да я преподава. Баща му очакваше от него да продължи по неговите стъпки и в началото бе огорчен от избора му, но в последствие се успокои, виждайки че синът му все пак върви в правилна посока, следвайки пътя на разума и щастието. А що се отнася да науката - Африка бе тази, която го отказа от нея. Защото науката не успя да му даде обяснение за това, което се случи в следобеда на плажа, за вечерта на поляната, мълчеше за връзката между кръвта на човека и малкото лъвче, както и за редица още неща, от които започна да се интересува младият Джон. Не след дълго той разбра, че и философията няма да му даде готови отговори, но ще му помогне да намери свои. Навярно и науката щеше да му помогне в това, но той реши да търси отговорите със сърцето, а не с разума. Защото Африка докосна сърцето.           

 За разлика от него, Хенри ощастливи баща си и се насочи към науката. Записа медицина, която сега му предстоеше да завърши. Може да се каже, че баща им беше щастлив човек. Човек, успял да даде дисциплина, култура и образование на синовете си – всичко необходимо, за да продължат сами по своя път. В това отношение най-първо му се искаше да ги види оженени и даващи начало на ново семейство. В това отношение Джои трябваше да бъде първи. По време на следването си обаче той не намери сродна душа, с която да свърже живота си, а сега по-голямата част от деня прекарваше в работа, а вечерите - най-често у дома. С една дума, около него нямаше нищо, което да го впечатли. В един момент той реши, че проблемът всъщност е в него, че търси нещо, което не съществува!     

          Тези мисли го тревожиха, но още повече тревожиха професора, според който синът му вече “изпускаше влака” - както обичаше да се изразява. “Крайно време е!” – казваше му още той, но така и не обясни, край на какво време беше и защо за такова нещо трябва да има точно определено време. Джон често спореше с баща си на тази тема, но добре разбираше какви са тревогите му и вътре в себе си ги споделяше. Но нея, момичето което желаеше, която живееше само в представите му, още я нямаше. А в това отношение – в отношение на любовта - той отказваше всякакви компромиси. А пък споровете обикновено завършваха с думите на професора, че на неговите години вече е бил женен, а той - роден. На това Джон се усмихваше и така приключваше всичко... до следващия път.      

       Днес той също беше усмихнат, когато дойде на среща с Хенри, в двора на медицинския институт. Брат му закъсня малко и когато се появи не беше сам. С него вървяха три момичета с бели престилки - негови колежки, които  направиха усмивката на Джон още по-широка.            - Сега вече разбирам твоята любов към медицината! – каза весело Джон. – Да си призная, не подозирах, че тази наука има толкова хубави страни. Досега мислех, че всичко с което се занимавате, е заразно.           

               - И точно в този случай си прав, братко - допирът с която и да е от тези, иначе прекрасни живи материи, може да бъде фатално заразен и неизлечим! – също с усмивка отвърна Хенри.           

              - Скъпи Хенри, ако беше както казваш, ти щеше да си първият болен – отвърна моментално едно от момичетата и запази настроението.           

              - Много е вероятно – съгласи се Хенри и запази усмивката си, която беше сдържана. Като на човек с някакъв имидж, от който не искаше да излезе.          

               За Джон такова ограничение нямаше и той продължи разговора в същия дух:  

          - Братко Хенри, ти ме виждаш да се усмихвам, но никак не ми е смешно. Всъщност огорчен съм от факта, че познаваш толкова очарователни дами и не си ми споменал дори за тях.

          - Нарича се егоизъм, Джон и те моля да ме извиниш. Работата e в това, че бях ухажван едновременно и от трите и беше въпрос на уважение да им дам възможност да се докажат пред мен и намерят път до сърцето ми. С мъка обаче се убеждавах, че нито една от тях не може да достигне дълбочините на моята природа. И понеже същевременно се появи друго нежно създание, с видими шансове за успех в тази насока, аз реших да се оттегля от тази битка и да ги предоставя изцяло на теб.           

             - Истината всъщност е съвсем друга – обърна се към Джон същото това момиче, което се обади и преди малко. – Хенри беше този, който години наред пълзеше след мен, с молба за кратко внимание. Имаше момент дори, когато бях близо до тази саможертва, но понеже вече го познавах добре и открих, че в него наистина има хубави страни, се отказах да му причиня това.            

            - Кое, мила? – попита Хенри.

            - Мен! – отговори му тя властно и гордо го изгледа.  

          - Другите две момичета тихо се засмяха, а Хенри кимна няколко пъти с глава, признавайки силата на словестната контраатака. 

          - Да... определено съм имал погрешно мнение за медицината – намеси се Джон. - Не съм допускал, че може да е толкова забавна. Но, за бога, Хенри – смени тона си той, - на този свят има нещо, което се нарича възпитание! В смисъл... 

           - Разбрах смисъла! – прекъсна го Хенри, който леко се засегна. - Тъкмо щях да те представя, но все пак благодаря. Дами, това е моят по-голям брат Джон. Баща ми искаше да го направи гений, но той се провали и в момента е асистент-преподавател в катедра философия. Освен от философия се интересува от котки, кучета, лъвове, маймуни и изобщо всичко, което би издържало да го слуша, без да се отегчи. Ерген.            

            - Ти определено умееш да представяш – усмихна се Джон и учтиво се поклони на дамите.      

            Хенри продължи с представянето: 

          - А ти, Джон... тази, която обича да говори и също толкова обича да се слуша, и от която не откъсваш очи, е Вивиан. Внимавай с нея! Чаровната дама, с големите кафеви и топли очи, е Ема. Удоволствие е да я познава човек. Също привилегирован трябва да се чувства последният, ако намери място в компанията на Маргарет. Тя е истинско съкровище.             

           Всяка от представените също се поклони. 

          - За мен е удоволствие – каза сдържано Джон и още веднъж дълбоко се поклони. – Хенри, да разбирам ли, че ме повика, само за да ме представиш на дамите или фактът, че си с тях, се дължи на случйност? Ако е първото, съм трогнат и дълбоко впечатлен. 

           - Мисля, че надценявате брат си – намеси се Вивиан. - Да бъде с три жени едновременно, си е чиста проба случайност... без да омаловажаваме случайността, разбира се. Всъщност едни от най-хубавите неща на света са ставали случайно. Пък и когато си планувал нещо, ти очакваш то да се случи и не е толкова сладко, когато се случи. Идва някак естествено.           

               - За бога, Вивиан, пощади брат ми! Ще загуби ума си по теб! – пошегува се Хенри, виждайки в очите на Джон силното впечатление, което му направи тя. – Но аз също се чудя на тези твои философски...            

              - Вивиан – прекъсна Джон брат си и се обърна към Вивиан, - вече мисля, че не съм аз този, който се е ориентирал погрешно.            

              - Благодаря, Джон – отвърна му тя и обясни: - Наследство е от баща ми - той я обича. Всъщност издига я в култ, макар че никога не я е изучавал... професионално – добави тя.    

            - Изучаването на нещо дава удостоверение тъкмо за това – че е изучавано. Но не гарантира колко е изучено – каза Джон в подкрепа на баща й.  

            - Абсоютно съм съгласна! – каза Вивиан и радостно го погледна.                    - Много добре, Вивиан, вече напълно спечели брат ми. Само че сега няма да знаеш кого харесва повече: теб или баща ти.            

            - О, престани, Хенри, не точно ти! – обади се Ема. – Нима симпатията ти към Сюзан не започна от това, че майка ти се казва така?                   Трите студентки се засмяха с глас.   

          - Да, но след това се разбра, че не съм сгрешил. Видя ли, Джон -  ревност!    

         - Ох, така е, нощем едва успявам да заспя! – каза иронично Маргарет и трите отново се засмяха.   

          - Виждам, че не е скучно с вас! Затова с удоволствие ви каня на чаша бира – отправи Джон покана към всички.          

         - Не и аз, братко. Трябва да се връщам обратно към лабораторията.                 - Значи наистина ме повика, само за да ме запознаеш с дамите?            - Всъщност повиках те, за да те запозная със Сюзан, но моите мили колежки ми се лепнаха, както виждаш и тя реши, че ще е по-добре да не идва. Страхуваше се, че запознанството й с теб ще загуби своята важност в тяхно присъствие. Мисля, че е права.  

         - А според мен повече се е страхувала нашето присъствие да не направи маловажно запознанството с нея! Мисля, че е права – отвърна умело Вивиан.   

         - Ах, това беше грубо, Виви, наистина грубо! – каза с престорена уплаха Ема, след което трите момичета за пореден път избухнаха в смяха.        

         - Да, да... с вас никой не може да спори – призна с отегчение Хенри. -  Но това както и да е. Джони, аз вече наистина трябва да тръгвам. А тях ти ги подарявам! Но не ги води у вас, защото и аз живея там – нападна той за последно.   

         - Този път не беше лошо, Хенри, никак не беше лошо! Виждаш ли, колкото повече време си без Сюзън, толкова по-остроумен ставаш! – призна оригиналността на нападката му Маргарет, но и не остана длъжна.           

         Хенри не отвърна нищо на това, а само се поклони с усмивка и напусна компанията. Ема и Маргарет също изложиха своите причини и учтиво отказаха поканата на Джон, като от една страна наистина бяха ангажирани, а от друга - добре разбираха за коя от тях тя най-вече важи.              - Аз също съм заета сега, но ще ми е приятно да се видим отново – каза на свой ред Вивиан.  

         Джон даде вид, сякаш очакваше Вивиан да каже още нещо и тъй като това не стана, той я подкани:        

         - И ако, да кажем, има някаква възможност това да се случи още днес, то кога ще е най-удобно за теб?  

          Вивиан се усмихна.  

          - Ако ще е днес, мисля че към четири часа.                     

          - Тогава ще те чакам тук от три до пет – каза Джон и се усмихна.            Вивиан също се усмихна и отвърна така:- Постарай се да си тук в четири.След това тя тръгна да догони Ема и Маргарет, които още се виждаха да вървят. Джон я изпрати с поглед. 


Робърт лично провери дали голямата вратата на селцето е здраво затворена, както и направи бърз оглед на високата ограда. И макар да не видя никъде пролука, той не остана спокоен. Сянката на съмнението все повече го обгръщаше, за да му донесе накрая нещо неизпитвано от него досега – несигурност. Близо два часа той бе в плен на тази несигурност и заобиколен от необикновенна тишина. И тъкмо когато последната започна да му носи спокойствие, се случи нещо, което го стопи веднага. Робърт отново бе в колибата при своите другари, когато целият заобикалящ ги свят потъна в глъчка. Хиляди маймуснки крясъци и гласове на диви зверове сякаш започнаха да се състезават в надвикване и оглушиха джунглата. За Робърт това беше знак, гаранция че нещо някъде се случва...или ще се случи.    

         - Как ви се струва предложението тази вечер да останем всички заедно? – предложи изненадващо Робърт.     Именно с изненада то бе посрещнато от Бък, който отговори с лека, но явна ирония:  

          - Струва ни се доста... неочаквано! Даже се питам...    

          - Добре, достатъчно! – прекъсна го Робърт. - Задръж въпроса за себе си! Ами тогава – обрърна се той към всички, - това ще е за днес. Стен, ще вървим ли? Господа – поклони се той на останалите двама, след като Стенли тръгна да излиза 

         - Я, тази вечер май е по-шумно от обикновено! –  отбеляза Стен, когато двамата с Робърт направиха няколко крачки навън.       

         - Радвам се, че забеляза. Бурята ще да е причината за тази им възбуда –  предположи Робърт.  

          Стен погледна към небето. То беше застлано от гъсти облаци, през които не се виждаха нито звездите, нито луната, а само сиво-черен мрак, който доведе тъмнината по-рано от друга вечер. Навсякъде из облаците светеха светкавици, които очертаваха контурите на вечерното небе, а лекият вятър бе напоен саромата на дъжд.   

          - Да, ще вали, но чак пък буря! - усъмни се Стен в прогнозата на Робърт.

           - Буря ще е, ще видиш!   

          Малко след като се прибраха в къщата, която беше на около десетина къщи разстояние от тази на Матю и Бък, започна да вали. След още малко, светкавиците излязоха от облаците и се спуснаха към земята, а заедно с тях се усили и едва доловомия до преди малко гръмотевичен тътен. Дъждът настойчиво усилваше темпото си, стигайки в един момент скорост близка на онзи дъжд в миналото, за който Хенри щеше да се сети, ако беше жив. Това обаче не трая дълго и скоро всичко започна да утихва – дъждът, гръмотевиците, вятърът – всичко утихна. Дъждът не спря съвсем, но продължи да пада в равномерно и спокойно темпо, което сякаш приспа джунглата наоколо  

           През цялото това време, което всъщност нямаше и час, Робърт и Стен останаха будни и, легнали в леглата си, пушеха цигари. След като всичко утихна, Стенли доволно каза: 

           - Видя ли, не беше кой знае какво!     Робърт замислено изпусна кълбо дим, помълча малко и отвърна: 

            - Да, изглежда не познах.  

            - За пореден път днес – подчерта Стен. - Но няма нищо лошо в това, все пак сме хора.    

       Сега Робърт нищо не отговори, а само изпусна поредното кълбо дим. Скоро той загаси цигарата си и не след дълго заспа. Приблизително по същото време сънят победи и Стен, и така завърши за тях вечерта на тринайсти април – тихо и спокойно. Тиха и спокойна беше тя и за другите двама... но до един момент.  Те също бяха легнали в леглата си и, подобно на Робърт и Стен, пушеха по цигара. Беше времето, когато тътените и светкавиците шеметно се редуваха на фона на проливния дъжд. Двамата тъкмо се канеха да се отдадът на нощния сън, когато странен шум дойде откъм дървената врата – сякаш някой се свлече по нея, но не падна. Вратата отговори със слабо скърцане и леко отваряне. Това не беше здрава, масивна врата, с дръжка и секрет, а само дървена плоскост, служеща за преграда, която, за да не се отваря, трябваше да бъде залостена отвътре - нещо, което не беше направено. Бък и Мат вдигнаха глави и впериха погледи в нея. Няколко секунди, които за двамата се сториха минути, нищо не се случи, след което последва ново бутане, ново скърцане и ново, още по-широко отваряне. В този момент бурята стихна за двамата англичани и те не се чуваха нищо друго, освен бученето на кръвта в главата им. А в следващия момент този, който буташе, бавно влезе в стаята. И сякаш смъртта влезе в стаята, защото въздухът в малкото пространство изведнъж се изпълни с такъв  ужас, че смрази кръвта на двамата ловци и превърна телата им в камък. В този момент никой от тях не можеше нито да мръдне, нито да издаде звук дори    

           Огромното тяло на лъва изпълни сякаш цялото пространство в стаята. Той направи няколко стъпки и спря. Тогава дървената врата, която беше тръгнала бавно да се затваря, отново се отмести и в помещението влезе още едно огромно тяло – това на лъвицата-майка. Ясно беше какво търсеха тук. Единственото обаче, което беше останало от дъщеря им, беше кожата, висяща на стената - Бък реши, че тя може да изчезне, ако я оставят вън. А там сега имаше още една лъвица, която обаче не влезе, а само силуетът й за момент се мярна през леко открехнатата врата. Никой от двамата обаче не видя това; а беше и без значение.       

           Настанаха мигове на убийствена тишина. Тишина, защото ушите на двамата сякаш бяха мъртви и не чуваха дълбокото гърлено ръмжене на лъвовете в стаята. На няколко пъти обаче светлината на светкавиците освети телата им, както и тези на лежащите в леглата мъже. За тях тези проблясъци бяха тягостни и мъчителни, чак омразни, защото единственото, за което мечтаеха в този момент, беше да бъдат невидими. Обаче не бяха. А тя, светлината, освети още и окачената на стената кожа на младата лъвица, срещу миризмата на която Мат на няколко пъти протестира. Същата тази миризма безпогрешно насочи родителите.

           Тишината и неподвижността в стаята продължаваха. И продължиха до един момент, когато в главата на Бък се промъкна една идея – че пистолетът е върху дървената масичка до леглото му, само на ръка разстояние от него. Той беше бърз и точен и лъвът навярно нямаше да може да реагира, преди той да вземе и насочи пистолета. Уверен, че шанса е на негова страна той светкавично посегна към масичката. Не стана ясно дали лъвът прочете всички тези негови мисли, но той връхлетя отгоре му в мига, в който мускулатурата му трепна да изпълни този план.     

           Това беше последното нещо, което Мат видя с очите си. След това цялата стая започна да се върти около него и той, както се беше повдигнал, се свлече обратно върху леглото. Също не разбра дали сам падна назад или лъвицата го събори, но същата беше наполовина върху него, затискайки го с предните си лапи и с муцуна, забодена в гърдите му. Тя не го захапа, а само го притискаше, със страшен рев и зверския поглед забит в очите му. Това се оказа достатъчно. Ужасът, който превърна кръвта му в лед и стегна гърлото му като машина за душеше, се оказа достатъчен. Мат конвулсивно забоде глава във възглавницата и зина с уста, от която обаче не излезе и звук. Очите му изведнъж станаха бели като на статуя и забити в тавана, станаха свидетели на ужасяваща игра на сенките – малки и големи сенки, като късове памук или плат, се лепяха по отражението на прозореца над Бък и остро контрастираха на стичащата се вода по него. Заедно с това в стаята се чуваха сподавени стонове, издаващи такава болка, която никой вик не би изразил. Това бе последното нещо, което Мат чу. Той навярно не разбра, че вътрешностите на Бък са това, което се лепеше по прозореца и насвякъде из стаята, но беше и без значение.    

           Да, безславна и болезнена беше смъртта на Бък. Но нелека бе и тази на Мат, който без да бъде одраскан дори от лъвицата-майка, се парализира от ужас и секунди след това застина съвсем. А лъвицата - тя и след това не го нарани, а сякаш усетила празното тяло, се махна от него. Малко след това лъвоте напуснаха къщата.

© Николай Колев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??