Из София

            Ако си мислиш, че познаваш София, но пътуваш със собствена кола, а не в градския транспорт... то нищо не си видял и не би могъл да оцениш истинския чар на този град. А дори не визирам онези живички старици, които с бастун под мишница ще тичат зад трамвая, след което ще застанат над главата на седнал човек и ще започнат да пъшкат и охкат, докато той не стане да им направи място. Ако ли пък сам не се сети, те съвсем нелюбезно ще му напомнят колко са стари и немощни, как не могат да ходят и дори ще искат да се засрами, че здрав, прав, млад човек си е позволил да седне в тяхно присъствие. Не, не говоря за тях. Нито пък за онези конфликтни старчета, които се събират по автобусите да бистрят политиката и да се скарат с всекиго, на различно мнение от тяхното. Дори не споменавам и невъзпитаната младеж, която скача задружно в задната част на трамвая, докато не дерайлира. Не, аз говоря за едни такива индивиди, от които е заобиколен всеки един нещастен пътник в градския транспорт и които те карат да се зачудиш дали междувременно не си попаднал  в лудница.

            Днес денят е хубав – имал си късмет да нацелиш почти точен автобус (закъснял е само с 5-10 минутки) и дори да е празен! Но ти, безкрайно щастливи ми бедни пътнико, не смей да си въобразяваш, че ти се е разминало! Винаги има какво да те изненада неприятно и то най-вече, когато заради доброто си разположение на духа не го очакваш. Та... качваш си се, над половината автобус е празен (трябва да е някакво чудо?!), тръгваш да сядаш на една седалка и за дългите векове, необходими на една млада колянна става да се сгъне, получаваш ритник в крака, който те кара да установиш, че на седалката е седнал вече някакъв дядо. Добре, не е болка за умиране, подминаваш го и сядаш на предната седалка. Пътуваш си спокоен, погълнат от мислите за ежедневни проблеми, докато клатене, по-силно и нехарактерно за червения икарус, в който се возиш, не те изкарва от полудрямката. Обръщаш се назад и виждаш същия онзи дядо, втренчил се в теб с ехидна усмивка, готов да се скара с теб всеки момент и решаваш, че няма смисъл да се занимаваш с него, продължавайки да си седиш кротко. Една спирка... две спирки... три спирки... всяка следваща е смъртта на една нервна клетка. Накрая ти се скъсват нервите и се обръщаш към дядото:

-         Извинете, бихте ли престанали да ми ритате седалката. – казваш със спокоен тон.

-         Аз не ритам! – крещи той насреща.

-         Рита, рита! – обажда се небременна жена отзад.

-         Ти ли ще ми кажеш, ма... ако ща ще ритам! – продължава дядото, готов да скочи на бой.

Допускаме, че ти, драги ми пътнико, си 100-килограмов мъж на средна възраст, с червено-черно яке, чийто нерви вече са на предела си:

-         Ритнеш ли още веднъж, ще слезеш на следващата спирка, летейки с главата напред!

-         Аре де, аре да те видим! – продължава дядото настървено, подобно на разпален футболен фен.

-         Абе не ме ли виждаш, че съм като икарус – казва пътникът с червено-черното яке – ще те отнеса както бръмбър – сламка.

Дядото понечи да каже още нещо, но малкото му сърчице, опитващо се да избяга от него, го накара да се свие в ъгъла, а през съзнанието му проблесна мисълта следващия път да се заяжда с някой по-малогабаритен.