- Кажи ми - попита ме една почти безлунна нощ Ръмжачът. - Как съдиш за другите?
Замислих се, защото учителят ми не задава току тъй въпросите си... а вълкът търпеливо чакаше отговора ми.
- Първото нещо - започнах предпазливо аз. - Което правя, едва ли не подсъзнателно е да се поставя на тяхно място и да си представя аз как бих реагирал при дадените обстоятелства... Лошото е, че това не ми дава дори и отправна точка... Мисля, че верният отговор е - "За другите съдя много внимателно."
- Тъй... тъй... много добре - кимна Ръмжачът. - Нищо не вбесява някой толкова, колкото да го прецениш погрешно... Е - сви рамене той. - Освен ако няма полза от погрешната преценка. А какво ще кажеш по адрес на лъжата?
Отново се замислих...
- Имам силно негативно отношение по неин адрес - накрая свих рамене на свой ред аз.
- Внимавай, ученико - посочи ме с нокът вълкът. - Ако някой не умее да лъже, може и да не познае кога го лъжат...
...
- Може ли да те питам нещо? - попитах една нощ учителя си.
- Само ако приемеш отговора - отвърна ми той. Думите му ме накараха да се усмихна, такива отговори бяха типично в негов стил.
- Задавам си въпроса "защо задаваме въпроси" - казах аз.
- Добре - кимна Ръмжачът.
- Хъм - озадачено сбърчих нос аз и пробвах по друг начин: - Защо питаме "защо"?
- Мдаа... - проточи вълкът.
...
Ръмжачът седеше на задните си лапи и медитираше, на около 7-8 лакътя от него аз правех същото... имам предвид, че също седях в сейза върху краката си и се опитвах да се понаместя малко по-удобно - това ни занимание беше се проточило прекалено дълго.
- Струва си да живеем заради някои мечти - наруши мълчанието учителят ми.
- Заради кои мечти? - зарадвах се на разнообразяването на обстановката аз.
- Е - сви рамене вълкът. - Няма как да ти кажа, все пак мечтите са нещо лично...