Графинята се бе облегнала на меката възглавничка. Погледът й блуждаеше наоколо, от време на време, помръдваше леко, за да прогони поредното насекомо кацнало върхо нежната й кожа. Ако човек я погледнеше не би открил нищо не обикновено, но точно този ден нищо не беше както трябва. Тя мислеше трескаво за нещо, ала никой не бе успял да разгадае за кого или за какво. Прислугата не беше свикнала да я вижда така утихнала. Тя беше всичко друго – не и кротка девойка. През целия ден остана в градината вперила поглед в нищото. Нещо я мъчеше, какво ли бе?

Още рано сутринта изтича на вън и се огледа, сякаш чакаше някого, после след като си пое дълбоко въздух тръгна покрай лехите с цветя. Обичаше лятото, защото градината, нейното любимо място се превръщаше в райско кътче. Винаги разходките й влияеха благотворно, този път обаче това не оказа очаквания ефект. Всеки лек шум я караше да се оглежда. Тя наистина очакваше някого. Обиколи целият парк поне пет пъти, настроението й си беше все същото. Не искаше да спира, краката й имаха друго мнение по въпроса, дълго вървя без да си почине и силите й я напускаха, краката ужасно я боляха. Седна в малката беседка и отвори една красиво изрисувана книга. Изглежда, че това четиво я спечели, да ако гледаше страниците може би щеше да й хареса тя отново гледаше в нищото, очаквайки от там да се появи... Само тя знаеше какво точно очаква. Симулираното четене не трая много дълго, очакваше се. Сега просто се облегна, приличаше на статуя на Афродита.

Лекият вятър си играеше с русите й коси и нежно я докосваше. Някоя малка животинка ту кацаше, ту излиташе на някъде.

* * *

Старият граф много обичаше дъщеря си, тя бе единствената му дете, по време на една епидемия бе изгубил съпругата си, от тогава цялата му любов се бе насочила към малката Изабел. Сега тя се бе превърнала в красива госпожица, която също много обичаше баща си. Девойката беше мила и благородна, в същото време ужасно непокорна, на моменти дори буйна, нямаше кой да я научи как трябва да се държи една дама. За възпитанието й се грижеше гувернантка, но при споменаването на думата наказание графът се ядосваше и набързо я смъмряше, каквото поискаше девойката, получаваше го. Така тя се превърна в това, което е днес – красавица, която трудно би могла да се впише в елита на обществото.

Пред благородникът стоеше трудната задача да й намери съпруг. Всичко би дал само Изи да остане при него, сам осъзнаваше, че това не е редно тя трябваше да се омъжи и да има свое семейство, а ако Бог позволи щеше да се радва и на внуче. Мислейки така, му ставаше по-леко. Дъщеря му никак нямаше да се зарадва, но той бе задължен да й подсигури бъдещето като й избере достоен съпруг.

За тази цел се нуждаеше от помощ, от две години все за това мислеше, никога не се решаваше. Този път бе решен. Написа писмо на братовчедка си.

Скъпа моя, баронесо!

За мен ще бъде голяма чест да ви посрещна в скромния си дом. От дълго време не съм ви виждал, а и Изабел почти не ви е виждала, бих се радвал да ви опознае. Каня вас и цялото ви семейство. Наистина много ще се радвам да ни удостоите с тази чест.

Ваш любящ братовчед и приятел

Граф Андреа де Калети

„Надявам се да приеме тази покана, тя е жена с власт и влияние, ако има някой който може да ми помогне това е тя. Мила моя ще ти осигуря живот на истинска кралица. Обещавам ти го!“

докато си мислеше за бъдещето се приближи до прозореца и видя дъщеря си, дори и от тук забеляза, че нещо не е наред. Втурна се по стълбите, сякаш я грозеше смъртна опасност. Прислугата го последва със същият ход.

 - Хей безделници такива, на къде така, всеки на работа, къде е госпожа Алрора да ви строй, що за поведение, бързо, бързо да ви видя на работа – не говореше така по принцип, отлично ги познаваше щяха да тръгнат да подслушват, а бе дошло време за сериозни разговори само между баща и дъщеря.

 - Миличка, как си? Не ми изглеждаш добре, какво ти е?

 - Добре съм татко, просто съм уморена, днес прекалих с разходката си.

 - Вчера си ходила да яздиш сама. Не го прави, моля те! 

 - Знаете колко съм добра, няма опасност за мен.

 - Знам, опасност винаги има, а и дама на твоята възраст не е редно да язди сама.

 - Ха-ха-ха... Аз съм всичко друго не и дама, не съм като онези кокони, не искам и да бъда.

 - Отлично знаеш, че аз не мога да се грижа за теб вечно, остарявам с всеки ден се приближавам до срещата с майка ти.

.- Татко – разплакана проговори Изабел – не ме измъчвайте, не говорете така, аз как ще се справя сама?

 - Не, ти няма да си сама, затова искам да поговорим, всяка жена рано или късно се омъжва и създава семейство, вече си голямо момиче дойде и твоят ред. Аз ще ти намеря някой момък, който ще те обича.

 - Не искам да слушам! С вас ми е добре, не ме отпращайте.

 - Защо усложняваш нещата, аз пак ще те обичам, нищо няма да се промени, а и няма да се омъжваш още утре. Не плачи, твоите сълзи се забиват като шипове в сърцето ми. Щом искаш няма да говорим за това, но не си мисли, че съм се отказал.

 - Ами аз няма ли да имам право на избор.

"Защо да не видим какво е решила. Май задачата ми много ще се улесни. Нима малката ми принцеса си има любим, а аз нищо не съм забелязал. Ако Елисавета бе сред нас щеше да е разбрала, какъв лош баща съм аз.“

 - Татко защо се натъжихте, простете, че ви нараних.

 - Ти не си виновна, нали щеше да ми казваш нещо?

 - Беше ме страх да не ви разсърдя, вие не знаете нещо, аз мисля, че съм влюбена.

Младата дама се изчерви, цялото й лице поруменя, докато си спомняше лика на любимия, сърцето й лудо заби, почуства се щастлива. Не за дълго, отново се натъжи, отново се върна в предишното си състояние.

 - Така ли – гласът му трепереше, въпреки опита му да го прикрие.

Почувства се излишен, не си беше представял нещата така, обичта му не беше обикновена, сякаш този, чиито име чакаше да чуе щеше да му я отнеме, единственото ценно нещо в живота му – ами... кое... к-к-кой е щастливецът.

 - Тук е проблемът, не зная кой е той, ходя на езда, за да го виждам, запомних по кое време минава през гората и вече често го виждам. Само веднъж съм говорила с него, но знае, че го обичам.

Андреа въздъхна успокоен, нямаше от какво да се страхува, поне не сега.

 - Ще ти помогна, поканих една своя близка родственица, когато пристигне ще организираме бал и там ще откриеш своя любим, ако ли не ще ти помогнем да откриеш мъж с положение, който да те обича.

 - Кои вие? 

- Аз и моята гостенка.

Този отговор не се хареса на девойката, но мисълта й се насочи към предстоящия бал.

 - Време е да пояздя.

 - Но и днес ли?

 - Не ме спирайте, вече знаете къде съм. Вие ми дадохте надежда не я убивайте, моля ви. Нали знаете колко много ви обичам.

* * *

Не изчака отговора, „обичам те, татко“ решаваше всички проблеми. Нямаше търпение да се срещне с него отново. От сутринта все се надяваше, че ще мине от тук. Дори не знаеш как точно се случи всичко..

качи се на любимия си кон и тръгна да галопира, нямаше търпение да го срещне пак. Приближаваше мястото и реши да намали скоростта. Изведнъж животното подскочи и в същия миг се чу изстрел. Тя замръзна на място, пребледня като платно, конят се стресна и тръгна в обратна посока с бясна сила. Тази негова реакция бързо я върна към реалността, конят не искаше да спре, едва се задържаше на седлото, имаше чувството, че всеки момент ще излети, че ще бъде изхвърлена. Ужас бе изписан на лицето й, викаше за помощ, но никой не се отзова. Не знаеше къде е, не можеше да спре галопиращия жребец, страхуваше се, много се страхуваше. Имаше чувството, че са минали часове, а това съвсем не беше така. Ръцете й бяха в рани, изподраскани от клоните на дърветата, със сетни сили викаше за помощ, но вече съвсем бе изгубила надежда. Всичко щеше да свърши само след миг. Приближаваха пропаст, това бе краят й. 

 - Помощ! - плачейки викаше тя – Моля ви, помогнете ми!

Затвори очи, не желаеше да види това, което я очакваше. Представи си баща си, сълзи се стичаха по лицето й, щеше много да страда за нея. - Сбогом, мили татко!

Точно в този миг, конят рязко смени посоката си, бавно започна да намаля темпото си.

Изабел отвори очи и видя него, този който тайно обичаше. Бе хванал юздите и повел коня към поляната, където се срещаха.

 - Вие...

 - Добре ли сте? 

 - Аз.. мисля, че да.

 - Простете, че не се...

Свлече се на земята преди да довърши мисълта си.

- Господине – пъргаво скочи до него.

Наведе се и отметна перелината му, никога до сега не го бе виждала от толкова близо, сърцето й биеше лудо, сега бе сигурна, че го обича, държейки го в ръце. Изпищя като видя окървавените му дрехи.

 - Монсенъор, отворете очи, моля ви! Събудете се, хайде!

Трескаво се заогледа, търсеше нещо, с което да притисне раната, нищо, нямаше нищичко, което да й послужи. Нямаше да го остави така, огледа роклята си и без много да се замисля взе да се бори с ръкава, проклетият плат не се късаше, колкото и да опитваше, нищо не се получаваше. "Ще го направя, аз няма да го оставя, о колко съм глупава ще използвам меча му и ще го срежа, проклета рокля!" С доста усилия и няколко драскотини скъса ръкава, а после и другия, за да притисне раната. Викаше го, молеше го да отвори очи, но без резултат. Не знаеше какво да прави, лошото беше, че продължаваше да кърви. Сама нищо не би могла да направи, а и нямаше време, умираше пред очите й, а тя бе напълно безпомощна. По-голяма мъка от тази нямаше да гледаш как някого, когото обичаш си отива.

- Станете, не може да умрете, чухте ли ме, не може!

Поглидна назад и видя жребеца си, една идея се зароди в съзнанието й.

- Красавец, прибери се, доведи татко. Колко съм глупава сякаш ще ме разбере - против собствената си логика потупа коня и силно дръпна юздите.

Отново се наведе над ранения, видя колко е безпомощна, за пръв път изпитваше нещо подобно към някого, а не можеше да направи нищо, след като за пореден път се увери в това се зае с търсенето на вода, искаше да почисти раната. Не и хрумваше нищо по-добро, поне за момента. Докато обикаляше, търсейки вода се надяваше безумието й да доведе някого, бе достигнала до пълно отчаяние.

Реката беше далеч, дори да стигнеше шансовете бяха много малки, за да има време да се върне преди... дори от мислите си се опитваше да прогони думата „смърт“. Всичко би приела, не и това, точно сега не. Върна се и седна до него, леко повдигна главата му и я опря на крака си, нейно погали красивото му лице, сякаш бе малко дете облегнало се на майка си. Гледката бе удивителна, тя прекарваше пръсти през къдравата му коса, в същото време от небесносините й очи капеха сълзи.

 - Защо ми го причинявате, аз... аз ви обичам, не искам да ви загубя. Знаете ли в началото си помислих, че това е глупост, вие сте млад и красив, нормално е да съм впечатлена, отдадох го на това, но нещата се оказаха много по-сериозни, започнах да мисля непрестанно за вас, когато четях всеки мой любим герой придобиваше вашия образ, сънувах ви. Броях секундите до момента, в който ще ви видя, дори за миг. Така живея вече трети месец, моля ви не ме оставяйте.

Изля чувствата си спокойна, че никой няма да я чуе, почуства нещо прекрасно, сякаш товар бе свалила от себе си. Най-накрая призна всичко без никаква опасност да се разчуе. Наведе се над него, стоя така няколко минути без да помръдне, сърцето й биеше учестено, няма по-голямо щастие от това да държиш любимия си, няма по-голяма болка от тази да виждаш как той си отива за винаги. В един миг тя бе най-щастливата и най-нещастната на този свят, притисна сърцето си, толкова силно биеше, сякаш всеки един момент ще изскочи. Наведе се още малко и леко допря устни до неговите, цялата поруменя. Може би това беше първата и последната й целувка. В този миг тя осъзна, че това е всичко друго, но не и обикновено увлечение.

Конят на младежа заподскача наоколо, не след дълго се чуха тропот на конски копита.

 - Идват на помощ! - радостно извика Изабел и бързо скочи на крака.

Приближаващите се не бяха много, те наблиижаваха с все сила, което още повече подсказваше на аристократката, че това е баща й. „Колко ли се е разтревожил, милият ми татко. Само проблеми му навличам, ужасна съм.“

вече се виждаха, бяха петима или шестима ездачи, след миг вече бяха тук.

 - Ето го този негодник! Вдигнете го трябва да се уверя, че е мъртъв.

Без изобщо да мисли застана пред любимия си. Новодошлите едва сега я забелязаха.

 - Мадам – отново заговори главатаря – коя сте вие, какво правите сама тук?

Не последва отговор.

 - Ние имаме малко работа с този.. гос-подинчо – нервно заговори, мъжът на седлото, докато останалите скочиха на земята.

 - Не се приближавайте нито вие, нито хората ви! - никога до сега не бе говорила толкова уверено.

 - Вижте, нямам време за губене.

 - Казах ви нещо! Не мърдайте!

 - А вие не ме ядосвайте!

 - Или какво – ще ме ударите ли, що за кавалер сте тогава. Няма да позволя да го докоснете, та той е ранен – сепна се, нещо проблесна в ума й, конят й полудя след изстрел – вие сте му го причинили. Страхливци, стреляли сте в гръб. Големи мъже сте вие. Махай те се от тук!

 - Още малко ще търпя малката, внимавай как ми говориш много си смела, не забравяй ти си сама. Ще ти призная нещо, хората ми от доста време не са се забавлявали, нищо не ми пречи да ги оставя, тогава да те видим хубавице.

Чуха се весели възгласи. Цялата потрепери, сама срещу петима, не знаеше дали някой изобщо ще я намери и въпреки това нямаше да го остави в техни ръце. Колкото и да мислеше нищо не й хрумваше. Нещата не вървяха на добре, слънцето малко, по малко започна да се снижава, наближаваше залеза, всяка вечер го наблюдаваше от стаята си.

* * *

Граф де Калети започна да се тревожи за дъщеря си, досега не беше изчезвала за толкова време, накрая не се сдържа и повика прислугата.

 - Нещо не е наред, Изи отдавна трябваше да се е прибрала, скоро ще се стъмни, трябват ми няколко от вас, за да я потърсим.

 - Аз ще дойда, аз също и аз, и аз..

 - Добре, добре. Толкова са предостатъчни, останалите останете тук, ако тя се върне.

„Малкото ми момиченце къде си сега мила моя, къде си? Ще те намеря, обещавам ти“

 - Трябва да се разделим, така ще обходим повече площ, на обяд каза, че ще язди, значи е някъде из гората.

 - Добре, сър ще тръгнем по двама.

 - Успех момчета.

 - Ще намерим господарката, жива и здрава. 

 - Благодаря Лука, прав си ще я намерим. По конете.

Всеки се разбърза на някъде. Искаха да се възползват максимално от дневната светлина, но нямаше да е за дълго.всички я обичаха безкрайно много, мисълта да й се случи нещо адски ги натъжаваше, а и знаеха, че старият дворянин няма да го преживее – тя бе всичко за него, целият му живот.

* * * 

- Реши ли миличка.

 - Негодник, това сте вие и не съм ви миличка. Няма да се махна, няма да го докоснете.

 - Момчета котенцето показа ноктите си. Ваша е, позабавлявайте се, докато накажа този смелчага, ще ми се прави на герой, до тук беше с него.

 - Пуснете ме, помощ. Оставете ме, не ме докосвайте, моля ви. Помощ! Има ли някого? Помощ!

Колкото и да се опитваше да се измъкне от лапите на тези животни, толкова по силно я стискаха. Един от тях се опита да свали роклятай, успя да го изрита силно в лицето, но това само повече го агресира. Другите я държаха и се смееха. Тя пищеше, викаше, опитваше се да ги удари, но без резултат. „Мамо, ти виждаш всичко, моля те мамо помогни ми, моля те! Милостиви Боже, помогни ми!“ Силите я напускаха, борбата беше твърде неравностойна.

 - Помощ! - това бяха последните й сили.

 - Хайде започвай, че скоро ще тръгваме.

Чуха се изстрели. Никой нямаше време да реагира. От всякъде се вдигна прах. Изстрелите продължиха, идваха от всички страни.

 - Слава богу! - възкликна графинята. 

 - Мръсници, безсрамници вдигнете ръцете си или ще ви убием.

Все още не се виждаше добре. Скоро нещата се поуспокоиха. Един срещу друг стояха двама мъже, на не по-малко от петдесет години, заобиколени от свои хора, а между тях бяха тези разбойници. Двамата се поклониха леко един на друг, по дрехите им, макар да не бяха нищо особено личеше изтънчен вкус. Нямаше нужда да се обличат със скъпи дрехи, за да покажат потеклото си – позата, осанката ги издаваха от далеч.

 - Добър вечер!

 - Добър вечер, въпреки че не е точно такава.

 - Спрете – извика девойката – оставете любезностите, съжалявам, че говоря така, но този млад мъж е тежко ранен, спешно се нуждае от лекар.

Единият мъж, който изглеждаше по-възрастен едва не падна, докато се опитваше да слезе. Единственото, което успя да каже е „синко“. Падна на колене пред него и го разтърси, не последва никаква реакция.

 - Бързо направете носилка, няма време, побързайте.

И другият възрастен мъж слезе от седлото. Обърна се към хората си и развълнуван от всичко случило се с треперещ глас им нареди да помогнат.

 - Татенце, не знам какво щеше да стане, ако не беше дошъл на време. Те искаха...

 - Всичко мина, спокойно аз съм тук. 

 - Някой да се погрижи за тези изроди – изкрещя момък с униформа – нека някой ми помогне да ги вържа след малко ще се погрижа за тях. - Татко, извинете ме за малко, сега се връщам – изтича до отчаяния баща – Господине, домът ни е наблизо, а и у дома има лекар, ако ми окажете честа да дойдете вкъщи. Не знам колко време ще издържи. Съгласете се, аз му дължа живота си.

Объркан от всичко, просто кимна. Носилка не успях да направя и шест човека се наложи да го носят на ръце, видяха, че така само се бавят и използваха един от плащовете на прислугата. Така след около четвърт час стигнаха до дома на де Калети.

 - Лекар, извикайте бързо Алберто.

На врата се появи мъж на средна възраст, но вече с посивяла коса.

 - Да, господарю!

 - Ела бързо. Този момък е тежко ранен.

Наведе се и огледа раната.

 - Кое е сложил това върху раната и вдигна един окървавен парцал?

 - Аз – почервеняла отвърна младата жена – надявам се, че не съм сбъркала. Скъсах ръкавите от роклята си.

 - О, не точно обратното, добре сте постъпила, жалко за красивата ви дреха.

 - В този момент тя изобщо не е от значение.

 - Първо ще извадя куршума, тогава ще мога да ви кажа повече, наистина съжалявам. Вкарайте го вътре и го качете в стаята ми.

* * *

Изминаха цели пет часа без да се чуе нищо от горе. Никой не смееше да говори, в цялата къща цареше тишина. Рано или късно все някой трябваше да заговори и това бе госта, бащата на ранения.

 - Госпожице, аз съм ви много задължен. Мога ли да ви попитам знаете ли какво е станало. А и вие споменахте, че Марсел-Франсоа ви е спасил живота.

„Марсел, колко хубаво име!“

 - А.. да, разбира се!. Всичко започна както всеки ден, аз често се разхождам по тези места, обичам да яздя, баща ми предпочита да ме придружават, но честно казано когато съм сама се чувствам свободна. Сега по същество. Яздех, но изведнъж чух изстрел, конят побягна и каквото и да правех не можех да го спра. Не знам колко дълго галопираше бясно, според мен с часове, поне така ми изглеждаше, приближавах пропастта и вече бях сигурна какво ме очаква, затворих очи страхувах се, но изведнъж Красавец, така се казва жребецът ми, рязко се обърна и бавно започна да намалява скоростта, с която се движеше. Когато отворих очи го видях, спаси ми живота и наистина съм му задължена. Попита ме как съм и просто изгуби съзнание, скочих до него и щом отметнах наметалото видях, че кърви. Тогава се появиха онези – прекъсна и се разплака, споменът беше прекалено болезнен за нея.

 - Не продължавайте, направиха ли ви нещо?

 - Не, благодарение на вас и на татко не успяха.

Тя седна и се разплака, баща й се наведе да я прегърне.

 - Нека поплаче, горкото момиче е преживяло толкова много само за ден. Тези негодници ще си платят жестоко за стореното, давам ви дума. Готов съм да стигна до краля,но ще искам справедлива присъда. - Зад вас съм, няма да им се размине.

Тя не оплакваше себе си, а своя любим, все още нямаше новини. Мисълта, че може да го изгуби се забиваше като кама в сърцето й, причиняваше й адска болка.