Ще те заровя далеч в съзнанието си, знаеш, нали?
Ще си спомням очите ти, но ще гледам през тях. Ще подтисна в съзнанието си миговете, в които бях щастлива, защото те виждах. Защото те имах, макар и не мой. Сега животът е пред мен, но ще принадлежа на друг. Друг ще стиска сърцето ми, а аз ще съм щастлива, защото теб няма да те има, за да ме нараняваш. Няма да те видя никога повече. Ще те срещам насън. Ще скимтя от болка, ще плача. Ще те срещна в друг живот, но ти пак едва ли ще си мой.
Един ден при моста под дъгата, ще ме познаеш. Ще те чакам там, защото знам, че ще съм първа. Ще приседна, провесила крака, загледана в реката. Ще се взирам във вече остарялото ти лице и ще стоя кротко притихнала, в небитието. Ще те посрещна. Объркан, уплашен... Ще те прегърна и успокоя, защото сме били заедно и пак ще бъдем, живот след живот. Сън, след сън. Запазих каишката и. Погребах я с нашийника, каишката е в мен. Когато те гледам в съзнанието си, се протягам. Отварям жабката на колата и вземам каишката. Казват ми че съм луда. Че я държа между двата ни свята... Нашата руска борзая. Герда... Тя ме чака там. Чувам я нощем в съня си как побутва купичките си, които така и не изхвърлих след нейната смърт. Появява се в съня ми всеки път, когато не съм и занесла бисквити на гроба. Моята Герда... Помниш ли как се смееше като я нaмериш сутрин в леглото до мен? Казваше, че няма любов като нашата. Прав беше, скъпи. Няма такава любов. Лъчиста и истинска като нашата. Тя беше спойката. Моята псовая борзая. Единствения път, когато видях мъжа в теб да плаче беше, когато тя си отиде. Мразя те, че и това решение остави на мен. Мразя те, че и решението за нас остави на мен. Мразя те, че не мога да забравя очите ти. Че не мога да забравя ръцете ти, дъха ти. Винаги ще те обичам, но не така... Не, както ти ме искаше. Подчинена, укротена, зависима... В този живот ще те гледам отстрани. Там, от другата страна ще те имам... завинаги. До следващия път, когато Бог ни раздели.