„Здравей, Слънчице. Как си днес? Пак ли не искаш да пееш? Разбирам. Искаш да излезеш от клетката и да полетиш нагоре към безкрая. Не си мисли, че и аз не съм го искала, макар да съм свободна да избирам какво да правя с живота си, но не мога да го направя, защото хората ме очакват. Следят всяко мое движение, всеки жест; слухтят за всяка моя дума. Хиляди очи са вперени в мен и очакват да сгреша. Какво си мислят те? Че е много прятно да си известен? Всички да разпознават лика ти, да цитират думите ти, да обсъждат поведението, да си съчиняват несъществуващи истории за теб... Не, не е приятно! Радвах се на успеха си, докато не започнаха да ме поучават кое е добре за мен, как трябва да се обличам, да изглеждам, какво трябва да говоря, какво да не правя и с кого трябва да се срещам. Не мога повече, Слънчиице...”
Младата жена стана рязко и се отдалечи от кафеза на канарчето. Навън беше по-светло от обичайното. Недалеч, някъде зад високото заграждение на къщата, осеяна с камери на всеки ъгъл, с ...