Изгубена усмивка
Навън брулеше студеният вятър и сякаш стържеше по душите на хората. Но не и моята. Сякаш бях недосегаем. Какво ли имах, дарба ли имах? Но аз вътрешно бях щастлив. Нещо от дълбините на душата ми ме подтикваше да се усмихвам. И напук на мен, всички ме гледаха злобно, сякаш искаха да ме изпият, да ме изядат. Но какво ли бях виновен аз, та целият свят изливаше яда си върху мен? Просто светът е изпълнен със завист, злоба и неприязън. И всеки ден тази тежест ме предследва кат' призрак сърдит и ме разяжда отвътре. Но вече тази първоначална радост не е радост, а болка, която ме мъчи тъй зловещо години, години наред. Моля се някой ден това да си отиде - тази радост, превърнала се в тъга.
Къде ли си, Боже, вземи ми я!
... нещо незначително...
© Вили All rights reserved.
Гледай смело напред и... свиквай със завистта и злобата...