Изгубеното самочувствие
Някъде тук трябваше да е. Снощи го видя, но когато си легнаха с жена му, забрави точно къде го беше сложил.
Разтършува из чаршафите. Тя скочи:
– Какво ти става толкова рано сутрин! Отивай някъде другаде да търсиш! И какво търсиш всъщност?
Той повдигна възглавницата си. Нямаше го.
– Попитах те нещо! – изкрещя жена му. Беше грозна без грим. Но и косата ѝ беше напълно ужасна. Приличаше на Горгона.
– Добро утро! – отговори той и изпрати въздушна целувка.
– Тъпанар! – изплези му се тя и се тръшна върху своята възглавница. Поприбра я с двете си ръце, за да не би да търси и под нея.
Под леглото нямаше нищо, в единствения му домашен пантоф – също.
Странно. Как изчезват вещите – внезапно и ей-тъй без причина, сякаш се дематериализират. Затова човек не бива да се привързва към вещите, особено когато те нямат собствена стойност.
Ала това, което търсеше, не беше вещ. То беше навсякъде и едновременно никъде. Такава вещ няма.
Отиде в тоалетната да потърси.
– И да не се връщаш оттам! – чу жена си от спалнята.
Обръсна се. Празничен ден, ама зле започва. Не е пил снощи нито глътчица, спомни си даже, че по едно време през вечерта го гледаше някъде до телевизора, ама то ли беше или не – това не беше сигурен. Изобщо самочувствието е нещо, което хем го има, хем понякога изчезва – и после с години да го търсиш, нищо не става. Няма го самочувствието. В друго агрегатно състояние се е трансформирало.
– Няма го! – каза на жена си чак на обяд. Беше спържила пиле и в кухнята ухаеше приятно. Отпи от бирата и добави: – Май е изчезнало, изпарило се е. Сега нямам никакво самочувствие.
Жена му беше досетлива. И понеже си мислеше за своя подарък, каза му, намигайки:
– Иде Коледа, знам, скъпи! Ако говориш за портфейла, аз знам къде е. Но в него няма самочувствие.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
