На петдесет мили западно от Сан Антонио, край малък огън седеше самотен ловец. Той току-що беше приключил вечерята си и сега блажено пушеше малката си глинена лула и замечтано наблюдаваше звездите.

Лятото вече си отиваше и човекът се радваше на суровата красота на този край. Само този, който е прекарал живота си по тези места, можеше да намери нещо красиво в това забравено  от бога място. За живеещия на изток това беше само Far West - Далечният и див запад, за който се разказваха толкова кървави истории. Но за този самотен ловец  „мрачните и кървави поля" бяха негов дом и той ги обичаше. Обичаше техните безкрайни равнини, обичаше високите им планини и снежни върхове, които му напомняха за далечната родина, обичаше големите реки и пенливи потоци, обичаше цялата обширна земя, простираща се на запад от великата и могъща Мисисипи...

Изведнъж човекът трепна. Заслуша се внимателно в нощните шумове. Стори му се чу чува изпращяването на счупена суха съчка. Тренираните му сетива можеха да различат дали е счупена от човек или животно. А това определено беше човек.

Ловецът напрегна целия си слух, но не чу нищо повече. Реши, че му се е сторило и затова продължи да пуши и да наблюдава звездите, които искряха на небосвода като хиляди скъпоценни камъни.

Въпреки че с нищо не се издаваше, спокойствието на трапера вече беше нарушено. Макар да лежеше неподвижно върху пъстрото си одеяло, той от време на време хвърляше бегли погледи около себе си. Обаче не успя да види двете малки, почти незабележими, светещи точки, които следяха всяко негово движение. Това можеха да са само очите на човек, който наблюдава неговия бивак.

Но човекът явно бе достатъчно хитър и предпазлив, за да не се издаде. Дори полудивия мустанг на ловеца не успя да го усети, а това означаваше много. Това можеше да е само тукашен жител - човек чийто живот е преминал по тези места.

Най-накрая той реши да се представи на лежащия край огъня ловец.

            - Добър вечер, сеньор! - поздрави учтиво непознатият и пристъпи напред към огъня. Той носеше голямо сомбреро, което скриваше лицето му, пончо, цепнати широки панталони и ботуши с огромни шпори. Така можеше да е облечен само някой мексиканец или пък някой, в чиито жили тече испанска кръв.

Траперът се подпря на лакътя си и внимателно огледа новодошлия от глава до пети.

- Добър вечер! - отвърна на поздрава. - Седнете край огъня.

Непознатият не чака да го подканват втори път. Той хвърли на земята своето мексиканско пончо и седна върху него.

- Сеньор, името ми е Хосе Рамирец - представи се мексиканецът.

- Приятно ми е да се запознаем, сър. Казвам се Питър Грийнхорн. Вероятно името ми Ви изглежда смешно и не Ви говори нищо. По тези места ме знаят като Биг  Питър - не без гордост, заяви ловецът. Той имаше високо мнение за себе си и се стремеше да го показва навсякъде.

- О, много се радвам, сеньор! За вас съм чувал само хубави работи.

- Много съм поласкан. Мога ли да знам какво ви води насам?

- Разбира се. Тръгнал съм по една малка работа по тези места. Когато стана време за нощуване, аз видях вашия огън и реших да дойна насам. Нали разбирате, по приятно е да прекараш нощта в компанията на някой, отколкото сам. Пък и в тези размирни времена не е много за препоръчване да пътуваш сам.

- Разбира се! Напълно ви разбирам - потвърди Биг Питър. Той също се радваше, че няма да прекара сам нощта.

Рамирец извади от джоба си парче пушено месо и се зае с вечерята си.

- Няма ли да доведете коня си? Попита Питър. - Само не ми казвайте, че нямате кон, защото няма да ви повярвам.

- Но това е самата истина, сеньор. По-точно имах кон до днес, но имах и малка неприятност с команчите. Аз се измъкнах, но убиха коня ми.

- Много неприятно! Без кон в тази страна човек е загубен. Сега какво смятате да правите?

- Не се тревожете!  Ще си купя от някое ранчо. Освен това аз вече достигнах целта си.

- И къде е тя?

- На пет мили от тук има едно старо гробище, останало  от Гражданската  война. Там са погребани падналите в една сражение, състояло се наблизо. В него е погребан брата на майка ми. Аз съм единственият му останал жив роднина и всяка година ходя на гроба му. А вие накъде сте се запътил?

- Аз също отивам там. Само че на гроба на един мой приятел, загинал във войната.

- На чия страна е воювал вашия приятел?

- На страната на Севера, въпреки че беше чист тексасец. Защо питате?

- Просто тъй. Моят вуйчо също се би за проклетите янки. Много пъти съм го уговарял да мине на страната на Конфедерацията, но той си беше заклет аболиционист.

- Защо говорите с такова пренебрежение към янките и аболиционистите?

- Защото ги мразя, сеньор! Мразя ги не толкова , че освободиха черните. Те също са хора и им се полага свобода и равни права. Мразя ги защото разбиха един хубав начин на живот. Мразя ги, тяхното безчестие и заради опустошенията, които нанесоха на южните щати. След войната, по заповедна омразния Андрю Джексън, те се държаха с победените като с роби, въпреки че се бореха за премахване на робството. Ето защо ги мразя, сеньор Грийнхорн.

Биг Питър поклати тъжно глава, защото Рамирец говореше самата истина.

- Мога ли да зная с какво се занимавате в момента, сеньор Рамирец? Ловецът се опита да отклони разговора от неприятната тема.

- Защо не, сеньор. Сега нямам никаква постоянна работа. Доскоро бях главен ратай в едно ранчо, но наскоро се сбих един от ратаите. В последвалата схватка, аз го намушках с ножа си. Човекът оживя, но понеже не исках да създавам неприятности на господаря си, аз напуснах работата си.  Шерифът поиска да ме затвори, но се споразумяхме и аз платих обезщетение на пострадалия. Работата се оправи, но останах без пукнат цент. Затова, като свърша на гробището, ще се запилея към планините Сан Хуан. Казват, че там все още се намирало злато.

Бившият пеон продължи да говори още известно време, но Питър вече не го слушаше. Хвърли един наръч дърва в огъня, пожела „Лека нощ" на Рамирец и се приготви да спи.

Скоро и мексиканецът последва примера му. След четвърт час двамата вече спяха.

Нощта премина без произшествия.

Сутринта двамата потеглиха на север към гробището.

Рамирец искаше да върви пеше, но Питър му предложи да се качи на коня. Животното беше добре отпочинало, а също така и привикнало към подобно пътуване и допълнителния товар не му пречеше особено. Наистина това малко забавяше хода му, но двамата нямаше за къде да бързат.

През целия път към гробището Питър мълчеше. Той отчаяно се мъчеше да си спомни нещо, но без успех. Струваше му се, че е виждал и преди този Хосе Рамирец, който тогава съвсем не се наричаше така. Непрекъснато в паметта му изплуваше спомена за ограбената през войната банка в Сан Антонио. По това време той работеше като началник на банковата охрана. Обирът извършиха отстъпващи войници от армията на генерал Лий. Те отнесоха със себе си огромно количество златни кюлчета. Издирването не даде никакъв резултат.

Към обяд стигнаха до гробището.

Тук трябваше да се разделят за известно време. Рамирец се отправи към гроба на своя вуйчо. Питър, който за пръв път идваше тук, започна да търси мястото, станало последен дом на неговия приятел.

Гробището не беше голямо, затова той бързо намери гроба, който търсеше. В единия му край стърчеше малък каменен кръст, върху който все още можеше да се прочете името „Пабло Виляс".

Питър се приближи до гроба и изведнъж замръзна на място.

От другата страна на гроба, полускрит седеше Рамирец и се занимаваше с нещо, който нямаше нищо общо с паметта на мъртвия му вуйчо.

- Рамирец! - извика ловецът и мексиканецът скочи като ужилен. При ставането си, той се опита да скрие дейността си, но Биг Питър вече беше видял, че с ножа си дълбаеше основата на каменния кръст. - Е, Рамирец, - учтиво продължи Питър, - явно и двамата сме дошли на гроба на един и същ човек или може би, Пабло Виляс не е вашия вуйчо?

- Напротив! - възрази мексиканецът, който вече беше успял да си възвърне присъствието на душа. - Тъкмо той е. Но не можех да предположа, че той е вашия приятел.

„Дявол да го вземе този негодник! - изруга на ум Рамирец. - Защо ми трябваше да му казвам за гроба. Сега той ще провали всичко. Освен това лицето му ми се струва познато."

- Е, тогава ще ви оставя сам - рече ловецът и тръгна обратно, като си мърмореше тихо. През дългите си самотни скитания из прериите, той беше придобил навика да си говори сам.

 Питър закрачи бързо към коня си, но когато стигна там, той легна на земята и внимателно се ослуша. Сетне запълзя бавно към гроба на Пабло Виляс като използваше всичко за прикритие. След няколко минути достигна целта си.

Рамирец седеше с гръб към него и не можеше да го види. Питър се възползва от това обстоятелство и бързо се скри зад каменната плоча на един съседен гроб. Сега вече можеше спокойно да наблюдава действията на мексиканеца, който седеше и дълбаеше с ножа си основата на кръста.

След известно време острието на ножа като че ли се опря до някакъв твърд предмет, защото Рамирец спря за момент работата си, а след това се зае да разширява отвора. Когато той стана достатъчно широк, мексиканецът бръкна с ръка вътре и започна да търси нещо. Резултатът от търсенето явно го задоволи, понеже той извади ръката си от изкопаната дупка и се усмихна доволно. После поседя няколко минути замислен, след което започна бързо да заравя отвора.

Питър нямаше повече работа тук и затова запълзя обратно.

Убеди се, че Пабло Виляс не е никакъв вуйчо на Рамирец и той беше дошъл на гроба му с някаква определена цел. Сега Питър трябваше да разбере каква е тя. По всичко личеше, че Рамирец търсеше нещо, но какво беше то?

За да си отговори на този въпрос, Питър започна да премисля всичко, което му идваше на ум. Дотолкова се задълбочи в размислите си, че дори не забеляза кога при него седна мексиканецът.

- Е, приятелю! - каза, след кратко мълчание Рамирец. - Няма ли да посетите гроба на Пабло Виляс? Мисля, че за това дойдохте тук.

- А, вие ли сте? - сепна се ловецът. Бях се замислил и въобще не ви видях.

Питър стана и се отдалечи. По пътя откъсна няколко полски цветя, които сложи до каменния кръст. По този начин искаше да създаде впечатление, че наистина е дошъл да почете паметта на приятеля си, макар че и той имаше съвсем друга цел.

Ловецът извади от джоба на кожената си риза няколко цигарени хартии и кесия с тютюн. С мазолестите си и пъргави пръсти си сви цигара и запуши с явно удоволствие. Който го погледнеше от страни, щеше да си помисли, че не го интересуваше нищо друго освен цигарата. Дори гробът сякаш нямаше никакво значение за него.

Всъщност това беше сама привидно. Ловецът седеше от тази страна на гроба, където само преди малко дълбаеше с ножа си Рамирец. Широкият му гръб закриваше каменния кръст. Прикрил се по този начин, с върха на ботуша си, той разриваше прясно изкопаната пръст. Вършеше всичко толкова прикрито, че никой не би могъл да предположи с какво точно се занимаваше.

Тези предпазни мерки не бяха никак излишни.

Докато той седеше до гроба, една личност го наблюдаваше внимателно. Тя се криеше на същото място, където до скоро седеше Питър и наблюдаваше Рамирец.

Непознатият носеше изтъркани кожени панталони, чийто крачоли блестяха от мазнина, понеже техният собственик имаше навик да ги използва за кърпа и след хранене триеше ръцете си в тях.

Горната част на тялото му се скриваше от проскубан къс кожух, който нямаше никакви копчета и се развяваше за притежателя си като корабен флаг. Тогава се виждаха запасаният в колана му широк ловджийски нож, а също така и висящия в кобура револвер.

Но сега непознатият лежеше по корем и широкият му кожух го покриваше изцяло.

- По дяволите! - изруга тихо тази странна личност. - Но това не е Ел Торо. Да не би този обесник да си е намерил съдружник. Но едва ли е така - продължи непознатия след кратък размисъл. - Познавам го много добре и знам, че той не обича да дели с никой. Значи никой друг не знае за златото.

Докато непознатия си говореше, Биг Питър се изправи и се обърна. Скритият съгледвач изглежда го познаваше, защото скочи и се затича към него. Двамата се прегърнаха.

- Здравей, приятелю! - извика радостно непознатият. - Какво те води по тези места? Да не си дошъл за откраднатото през войната злато от банката в Сан Антонио?

- Тихо, Хари! - прошепна Питър. - Стига си крещял! Не съм сам.

- Кои са твоите спътници?

- Има само още един човек с мен. Някакъв мексиканец, бивш пеон. Каза, че е дошъл на поклонение на гроба на вуйчо си, но излъга. Смятам, че и той иска да се докопа до златото.

- Как се казва този мексиканец?

- Хосе Рамирец.

- Не съм чувал това име до сега. Но това ме радва. Значи моят човек още не е дошъл.

- Ти кой чакаш да дойде?

- Ел Торо.

- Значи и неговият ред дойде да се срещне с ръката на закона.

- Позна! Шефът ми даде задача да го пипна. Аз поразпитах тук-там. Разбрах, че преди три месеца в Нови Орлеан е намерен убит бившия сержант от армията на Конфедерацията Лайонел Рийч. За последен път е видял с бикобореца Мануел Салинас, известен като „Ел Торо". Същият този Лайонел Рийч е последният жив от тези, които обраха банката в Сан Антонио. Другите бяха избити един по един и той е единственият човек, който знаеше къде е златото. Веднага тръгнах по дирите на Ел Торо и ето ме тук.

- Тогава защо попита дали е тук? Нали той те е довел?

- Защото вчера изгубих следите му. Аз вече знаех целта му и затова веднага тръгнах насам, за да му устроя засада, но не зная дали съм успял да го изпреваря.

- Идеята ти никак не е лоша. Ако си съгласен и аз мога да ти помогна.

- Съгласен съм, Питър.

Двамата тръгнаха към малкия бивак на Биг Питър и Рамирец. По пътя новодошлият изсвири остро и пронизително и конят му веднага дотича.

Хари Мичъл, прочутият детектив към агенцията на Пинкертърн и Питър се върнаха в бивака като разговаряха оживено.

Но за тяхна изненада Рамирец го нямаше ...

Питър го извика няколко пъти, но никой не му отговори.

- Къде ли се е дянал този Рамирец? До преди половин час беше тук.

- Хм... Това изглежда подозрително - каза Мичъл.

- Всъщност едва ли е отишъл далеч. Вероятно скоро ще се върне. Бяхме се разбрали като свършим тук да идем до планините Сан Хуан.

- Съмнявам се да се върне. Имам предчувствие, че си се излъгал в него. Скоро нещо ще се случи, но се надявам предчувствието ми да ме лъже.

- Какво е това предчувствие?

- Ще ти кажа по-късно. Сега ми кажи как се запознахте с Рамирец.

Питър разказа набързо за снощната им среща.

- Значи казваш, че няма кон, така ли?

- Точно кака.

- Това е още по-подозрително.

- Напротив! - възрази Питър. Този факт обяснява изчезването на Рамирец. Той спомена, че трябва да си набави кон и предполагам, че сега се е запътил към някое близко ранчо.

Докато двамата разговаряха, едно малко бяло облаче се появи на небосклона. То стоеше неподвижно точно там, където би трябвало да бъде слънцето в своя зенит. Други леки, ефирни, почти незабележими облачета почнаха да се придвижват от запад и скриха за миг клонящото към залез слънце.

Никой не обърна внимание на тези едва забележими промени на времето, а те бяха от изключително значение. Тези малки облачета бяха предвестници на американското торнадо, известно и като гигантски смерч. Апачите го наричаха „накате-нуил-илчи" или „много гладен вятър". Това име най-добре подхожда на торнадото, макар че апачите го използват за всяка силна и мощна буря. Действително, като един огромен Гаргантрюа, торнадото изяжда всичко, което му се изпречи. Дълго време след като премине, пътят му се вижда като една просека на терена, където всичко е унищожено...

Но в този момент Хари и Питър не мислеха за торнадото. Те дори не разбраха какво ги очаква, ако не побързат да се махнат от гробището.

Двамата с бързи крачки се отправиха обратно към гроба. Искаха да проверят какво точно беше намерил Рамирец по кръста. Това нещо имаше голяма стойност за него, защото той не можа да скрие радостта от находката си. Сега и двамата бяха убедени, че тук не е погребан никакъв Пабло Виляс, а именно тук е заровено златото, ограбено от банката в Сан Антонио.

Всъщност Питър знаеше това. Точно златото го доведе до това забравено от бога и хората гроище.

Сега двамата с Хари Мичъл искаха да разберат дали Рамирец знаеше за златото или търсеше нещо друго.

Започнаха да копаят бързо с ножовете си, понеже не разполагаха с нищо по подходящо. Скоро, с общите усилия на двамата, отворът стана достатъчно широк. Ловецът бръкна с ръка в него и затършува. Пръстите му напипаха няколко наредени дъски. Той се опита да ги размести, но натрупаната върху тях пръст ги притискаше здраво.

Продължиха да копаят.

След малко повече от половин час, те разкриха дъсчена площадка с размери около един квадратен ярд.

Мичъл внимателно премести дъските настрани. Под тях имаше малко скривалище, подобно на тези, които траперите използват за да крият събраните кожи.

На дъното му лежеше вързоп от нещавена бизонска кожа. Детективът извади вързопа с големи усилия и го разтвори. В него имаше увито кожено чувалче, което тежеше доста. Когато го отвориха, от него се посипаха няколко златни монети.

- Златото от банката в Сан Антонио! - възкликна радостно Хари.

Обаче Питър не изглеждаше никак възхитен от това обстоятелство.

- По дяволите! - изруга той. - Дяволите да ги отнесат в ада тези негодници.

- Защо си недоволен? Нали намерихме златото?

- Това не всичкото злато. От банката освен златни монети, бяха откраднати и кюлчета и злато на плах.

- Ти откъде знаеш тези подробности?

- По това време бях началник на банковата охрана.

- Сега разбирам защо искаш толкова да се добереш до златото.

- Щом успяха да го откраднат от мен, аз трябва да го намеря на всяка цена.

- Да не си решил да го върнеш на банката?

- Глупости! Макар че служиш на закона, на теб ще ти се доверя. С това злато смятам да започна нов живот. Щом приключа с тази работа, заминавам на Изток, а от-там се връщам в родината си. Вярвам, че няма да ми попречиш да изпълня плановете си, нищо че намеренията ми не са съвсем законни.

- Разбира се, че няма да ти преча. Този случай е приключен отдавна и аз нямам намерение да се връщам към него, макар че преди време и аз бях включен в издирването на откраднатото злато.

- Това много ме радва!

- Този Рамирец не ми излиза от ума - каза Мичъл след малко. - Трябва да го видя на всяка цена. Предчувствието, което имам, се засилва. И двамата трябва да се молим на Всевишния да се лъжа. В противен случай целият ми план отива по дяволите.

- Какво е това толкова лошо предчувствие?

- Още, когато ми разказа за Рамирец, аз започнах да се съмнявам, че той и Ел Торо са един и същ човек.

- Сериозно ли говориш?

- Разбира се! Моментът никак не е подходящ за шеги. Сега, когато намерихме златото, точно там, където е копал Рамирец, подозренията ми се засилиха.

- Като че ли си прав. Въпреки това има вероятност Рамирец също да е научил за златото по някакъв начин и сега е дошъл да го прибере. По една случайност и Ел Торо е решил по същото време да дойде за него.

- Може и да има нещо вярно в това, което казваш, но тази работа ми изглежда доста съмнителна. Просто не мога да разбера как Рамирец може да е научил къде е скрито златото. Тези, които го откраднаха от банката се избиха по между си. Последният жив е имал неблагоразумието да разкрие тайната си на Ел Торо и сега е мъртъв.

- Въпреки това и аз научих тайната на откраднатото злато.

- Да, но ти си бил шеф на банковата охрана.

- Това в случая нищо не означава.

- Защо?

- Защото, това, че съм бил началник на охраната съвсем не означава, че знам къде е скрито златото.

- Да, прав си. Съгласен съм. В такъв случай ти как разбра къде е скрито?

- Историята е много проста. Това стана преди половин година горе в планините на Уайоминг. Във Вълчия проход аз трябваше да се срещна с един вожд на дакота. Въпреки, че долу в равнините пролетта вече идваше, горе зимата не се предаваше. Снегът беше натрупан на огромни преспи по склоновете на прохода и всеки момент можеше да се срути и лавината да направи непроходим Вълчия проход. Аз бях дошъл един ден по рано и трябваше да изчакам вожда. Вечерта седях край огъня и пушех. Вече мислех да си лягам, когато чух изстрели. Веднага скочих и започнах да оседлавам коня си. Трябваше да се махна, колкото се може по-бързо, ако не исках да бъда затрупан от лавината. Не бях се отдалечил от бивака си на повече от двеста ярда, когато снегът започна да се свлича. Огромните снежни маси се спускаха  по склоновете и нищо не можеше да ги спре. В този момент в бесен кариер край мен прелетя един конник.

- Успя ли да го видиш добре?

- Видях го само за секунда. Забелязах, че държи лявата си ръка някак вдървено. Освен това един морав белег пресичаше лявата му буза.

- Това е бил Лайонел Рийч. Получил раните си в битката при Пистбърг през 1864г. Продължавай!

- Не измина и половин минута, откакто този ездач мина покрай мен и аз дочух отчаяни викове за помощ. Някакво вътрешно чувство ме накара да се върна, въпреки опасността. Предчувствието ми не ме излъга. Полузатрупан под снега лежеше някакъв човек. Издърпах го с големи усилия и го качих на седлото пред себе си. Когато излязохме на безопасно място, аз запалих огън и прегледах непознатия. Човекът имаше три огнестрелни рани в корема и една рана от нож в гърдите. Беше ясно като бял ден, че едва ли ще оживее до сутринта. Нямаше защо да крия и му го казах. Тогава той ме накара да обещая, че ще го погреба, както си му е редът, по християнски. Дадох му дума. За благодарност непознатият ми разказа за златото. Когато го попитах от къде знае къде е скривалището, той отговори, че е участвал в обира. По късно не могли да поделят златото и започнали да се избиват по между си. Така се случило и тази вечер. Този, когото ти нарече Лайонел Рийч, се оказал по бърз. Той прострелял другия в корема и го намушкал в гърдите. Сетне препуснал, за да избяга от лавината, като мислел, че е убил противника си. Човекът умря на сутринта. Това е цялата история.

- Интересно! Обаче Рамирец едва ли е научил тайната по същия начин. Има само един човек, който е научил къде е скрито златото по подобен начин и това е Ел Торо. Само че, той е убил този, който му е разкрил тайната.

- Слушай! Знаеш ли какво ми хрумна?

- Казвай.

- Днес цяла сутрин се мъча да си спомня къде съм виждал Рамирец преди. В главата ми постоянно изплуваше спомена за обира на банката. Сега разбрах защо. Именно Рамирец ръководеше нападателите. Обаче тогава се казваше с друго име.

- Нещо грешиш. Това е невъзможно. Всички знаят, че този обир се ръководеше от Лайонел Рийч, а той е мъртъв. Както вече ти казах неговият убиец е Ел Торо.

- Хм ... - поклати глава Питър. Вече е време да заровим отново съкровището.

Двамата прибраха златото и бързо заровиха фалшивия гроб. Направиха всичко толкова умело, че никой не можеше да предположи, че само до преди няколко минути на това място  е копано.

- Сега да го видим този Рамирец! - потри доволно ръце Биг Питър. - Измъкнахме му златото под носа. Обаче, Хари, пак ти казвам, това не е всичкото злато и аз няма да мръдна от тук докато не го прибера. Какво ще кажеш?

- Ще кажа, че вече е време да се връщаме при конете. Погледни небето! Скоро ще има буря.

Наистина небето се изменяше с всяка изминала минута. Малкото доскоро облаче нарастваше видимо. Незабележимите облаци, които покриваха западния хоризонт, бяха станали пурпурно червени и напълно скриваха слънцето. От тях излизаха лъчи, които постоянно се удължаваха и достигаха вече почти до буреносния облак в центъра на небосклона. До преди четвърт час бял, сега той започваше да променя цвета си. Белият цвят отстъпваше  и облакът ставаше оловносив. Тук-там се забелязваха и някои по-тъмни петна, които незабележимо нарастваха.

Едва сега хората разбраха за приближаващата буря. Но те все още не подозираха каква опасност ги грози, защото американското унищожително торнадо едва ли можеше да се нарече обикновена буря. То притежава огромна разрушителна сила, която нищо не е в състояние да обуздае. Торнадото представлява един гигантски стълб, въртящ се бясно около собствената си ос, който с голяма скорост се движи напред, като буквално всмуква всичко изпречващо се на пътя му. Ръководено от свои собствени закони, то започва внезапно, извършва разрушителната си дейност и също така ненадейно, както е започнало, се разпада.

Хари и Питър с бързи крачки тръгнаха към малкия бивак.

Обаче там ги чакаше изненада.

Конете ги нямаше!

Двамата стояха като гръмнати и не знаеха какво да правят. Сега всичките им планове пропадаха. Всичките им муниции и припаси, заедно с пушките, бяха в кобурите на седлата.

Пръв се опомни Питър.

Той се наведе и започна да оглежда следите. Искаше да разбере по какъв начин са изчезнали конете. Обаче това никак не беше лесно. Понеже конете вече няколко часа стояха завързани на това място, те бяха изпотъпкали тревата наоколо и сега върху нея трудно можеха да се видят някакви следи.

Хари се наведе да помогне на приятеля си.

- Добър ден, господа! - прозвуча един подигравателен глас. - Конете ли си търсите? Не се тревожете за тях. Аз съм ги прибрал на сигурно място.

Двамата се изправиха, за да видят кой им говореше. Пред тях стоеше мъж с готова за стрелба пушка.

- Ел Торо!

- Рамирец!

Питър и Хари извикаха в един глас.

Детективът посегна да извади револвера си, но бандитът го спря:

- Излишно е, мистър Мичъм! Зная, че сте много добър стрелец и въпреки това ви съветвам да не посягате към револвера си. Куршумът на собствената ви карабина е по бърз от вас.

Хари искаше да каже още нещо, но Питър му даде знак да мълчи.

- О-о, мистър Грийнхорн, какво носите? Дайте да видя!

Биг Питър хвърли торбата със златото в краката на Ел Торо. Той се наведе да я вземе, като продължаваше да държи на мушка двамата си противници.

- Значи вече сте разбрали тайната на гроба на Пабло Виляс. Макар че сега в него скрито злато, все пак тук наистина имаше погребан човек, но моите момчета му изхвърлиха костите от последно им жилище. Аз им казах да не правят това, защото ще им се случи нещастие. Те не ме послушаха и сега всички са мъртви. Последен беше онзи негодник Лайонел Рийч, но и той се пресели при Пабло Виляс. Вече златото е само мое и аз няма да ви позволя да ми го отнемете.

Докато говореше, Ел Торо извади от джоба си кълбо тънко и здраво въже и завърза ръцете на двамата си пленници зад гърба. След това ги бутна грубо да седнат на земята с гръб един към друг и ги омота здраво.

Като свърши работата си, бандитът потри доволно ръце - сега вече враговете му не можеха да избягат.

Ел Торо се зае да приготви бивака си за нощуване. Оставаше по малко от един час до залез и той трябваше да побърза.

Когато всичко беше готово, Ел Торо доведе и конете.

През тези няколко часа той беше успял да си намери кон. Сега завърза трите животни за колчета, забити в земята и тръгна към гроба. Искаше още тази вечер да извади златото. За тази цел си носеше лопата, която отвърза от седлото на коня си.

- Е, приятелю, какво ще кажеш? - попита Хари, когато останаха сами.

- Хм... положението никак не е приятно. Сега онзи негодник ще задигне златото, а ние не може да му попречим.

- Да! Но аз трябва да го арестувам на всяка цена. Досега никой не е успял да ми се изплъзне. 

- Изглежда Ел Торо ще е първият. Не се ядосвай за това - все трябва да се започне от някъде, така че дали е Ел Торо или друг не е толкова важно. По добре да помислим как да се измъкнем от това неприятно положение.

- Право да ти кажа, не виждам големи шансове да успеем. Този мерзавец си знае работата. Въжето здраво се е впило в китките ми и не мога да помръдна. Вече усещам как крайниците ми изтръпват и губят чувствителността си.

- По дяволите! - изруга Питър. - Имаш право. И аз чувствам същото. Въпреки това, не трябва да се отчайваме. Скоро ще мръкне, а дотогава трябва да успеем да се освободим.

- Наистина трябва да побързаме. Ел Торо засега не ме тревожи. Той ще има достатъчно работа, докато при гроба, докато извади златото. Друго ме плаши.

- Какво?

- Бурята. Вече усещам приближаването й с всяка фибра на тялото си. Това ще бъде страхотна буря - нещо, което никой от нас не е преживявал до този момент. В никакъв случай не бива да останем тук.

- Изглежда имаш право. Погледни небето! Това няма да е обикновена буря. Проклятие! От това ще излезе истинско торнадо. До сега само веднъж съм преживявал подобно нещо край изворите на Рио Хила в Ню Мексико. Но в сравнение с това, което се задава, онова торнадо беше като лек морски бриз.

Докато говореше, Питър с един случайно напипан камък с остър ръб се опитваше да пререже въжетата, които стягаха китките му. Работа никак не беше лесна. Ел Торо си разбираше отлично от работата. Тънкото въже се врязваше здраво в месото на нещастниците и им причиняваше ужасни болки. Въпреки това, ловецът не се отчайваше и продължаваше да трие с камъка.

Най-сетне въжето се предаде.

Двамата пленници бързо скочиха на крака и разтриха безчувствените си стави и крайници, за да нормализират нарушеното кръвообращение. Скоро кръвта отново потече по вените им и те хукнаха през глава към конете, за да се махнат от колкото се може по-бързо от това място, където ги заплашваше ужасна смърт в приближаващото торнадо.

Освобождението им дойде точно навреме.

Небето се променяше постоянно. Лъчите, които пълзяха към буреносния облак в центъра, вече обхващаха целия западен небосклон. Още много малко им оставаше и щяха да достигнат целта си. От своя страна облакът, към който се стремяха, ставаше все по черен. В момента, в който цвета му се промени напълно, той се срещна с напредващите към него лъчи. Те сякаш искаха да го изтеглят към огромните кървавочервени облаци, които покриваха западния хоризонт, като скриваха напълно залязващото слънце.

Като че ли с голямо нежелание, облакът се поддаде на силите, които го увличаха и започна бавно да пълзи на запад. Но като великан в предсмъртна агония, той повличаше след себе си огромни количества пръст, пясък, храсти и дървета. Те се издигаха нагоре подобно на обърната фуния. При движението си на запад, облакът се разтягаше също във вид на фуния, чийто тесен сочеше тесния край на фунията издигаща се от земята.

С неописуем грохот, който се чуваше на десетки мили, двете фунии се съединиха в едно цяло. Новообразувалият се стълб продължи да се движи известно време на запад, наклонен по посока на движението си.

Изведнъж той спря неочаквано. В този момент лъчите, които го свързваха с пурпурно-червените облаци на запад, внезапно изчезнаха. За тези няколко части от секундата, продължаващата да се движи долна част на двойният конус, застигна спрялата се горна част и стълбът се изправи вертикално и за един кратък миг сякаш замръзна. След това, като внезапно отвързан див жребец, той сякаш подскочи напред и полетя в обратна посока, като че ли се страхуваше да не бъде отново омотан и повлечен към вече губещите се зад хоризонта облаци. Накрая те съвсем изчезнаха и за момент се показа залязващо слънце.

Всичко това стана за п-малко от минута, през което време хората успяха да оседлаят конете си  и полетяха напред.

Сега торнадото се движеше на изток. Поне за сега бегълците също напредваха в тази посока. Пътят им минаваше край гроба на Пабло Виляс, където Ел Торо копаеше, за да извади златото, без да подозира за приближаващо се бедствие.

Без да намали скоростта си, Питър попита:

- Ами Ел Торо, какво ще правим? Ако не му помогнем, той ще загине.

- Няма да е голяма загуба - промърмори детективът. Но ще трябва да го вземем с нас. Много неприятно ще е ако този негодни се размине с бесилото по този начин. За това на всяка цена трябва да го заведа в Сейнт Луис.

Двамата достигнаха до Ел Торо, който енергично продължаваше да копае.

Дочул конския тропот, той вдигна глава и се изправи. Най-напред видя двамата конници, които бяха спрели до него, въпреки наближаващото торнадо. После видя и торнадото, но сякаш то не му подейства и не осъзна опасността, която представлява.

- Ел Торо! - извика Хари. Побързай да се махнеш от това място. Ето конят ти препуска насам. Качвай се на него и тръгвай с нас, ако искаш да се измъкнеш жив от тук. Скоро на това място ще настане истински ад. Смерчът вече е наблизо. Побързай, нещастнико! Зарежи това проклето злато!

Ел Торо погледна двамата си бивши пленници, погледна препускащия жребец, който Питър улови за юздата и спря, след това отмести поглед към приближаващото торнадо и нерешително направи крачка към коня си.

Но в този момент, лежащото на земята кожено чувалче със злато, привлече вниманието му и той решително хвана лопатата. Замахна с нея към Хари и Питър и изсъска злобно:

- Махайте се! Това злато е мое. Чухте ли ме? То е мое! Няма да ви позволя да ми го отнемете. Аз го закопах тук и само аз имам права над него. Онзи проклетник Лайонел Рийч се опита да ме изиграе и убеди всичките да се опълчат срещу мен, за да не получа нищо при подялбата на златото. Обаче всички си получиха заслуженото. Сега цялата проклета шайка се пресели в ада и златото е мое. Вече няма кой да ми го вземе.

Ел Торо продължи да бръщолеви несвързано, докато работеше с лопатата. Той напълно забрави за двамата конници и за приближаващото торнадо.

- Хайде, тръгвай най-сетне! - извика Хари грубо, но Ел Торо не го чу. Единствено златото заемаше цялото му съзнание.

- Остави го, Хари! Не виждаш ли, че човекът е полудял? Сега не е време да се занимаваме с него. Трябва да побързаме, ако искаме да успеем да се спасим.

Двамата пришпориха конете си и препуснаха напред. Умните животни усещаха опасността и летяха в бесен кариер с всички сили.

Обаче, въпреки че мустангите бяха пощурели от страх и препускаха неудържимо, торнадото ги настигаше.

Бяха се отдалечили на около миля от гробището, когато огромният се въртящ стълб достигана Ел Торо.

Бандитът най-сетне осъзна опасността, но вече беше късно.

Гигантският стълб с бясна скорост, без свян и страх от бог, разрушаваше гробовете. Смерчът увличаше със себе си тонове пръст и пясък, заедно с надгробните плочи и костите на погребаните хора. Това беше страшна, ужасна и същевременно величествена картина.

Ел Торо попадна точно в центъра на това огромно и могъщо чудовище. Бившият бикоборец и сержант от армията на Юга извика от паническия страх, който го обземаше. Това беше един нечовешки, животински, див предсмъртен рев на изплашено до смърт животно. Този смразяващ кръвта вик се смеси с боботенето, което издаваше торнадото.

Още викът на бандита не беше заглъхнал, когато торнадото го издигна право нагоре, заедно със златото, което той толкова обичаше и искаше да притежава, че това му струваше живота.

Ел Торо започваше да се задушава. Устата и очите му се напълниха с пръст и пясък. Нещастникът размаха безпомощно ръце с надежда да се залови за нещо и да спре това безумно въртене и премятане. Пръстите му напипаха някакъв движест се край него предмет и той в предсмъртна агония се вкопчи в него като удавник. Почувствал се малко по-сигурно, Ел Торо се осмели да отвори едното си око. След това ужасен пусна предмета, който стискаше с безчувствените си пръсти. Бандитът държеше в прегръдките си един по чудо запазил се здрав човешки скелет.

В борбата си със скелета Ел Торо забави за малко скоростта си. Зад него летеше каменна надгробна плоча. Сега тя го настигна и го удари по главата. От удара бандитът изгуби съзнание и същевременно се отклони от посоката си. Торнадото постепенно започна да го изтласква навън. Накрая със страхотна сила го запокити от сто фута на земята.

През това време, двамата ездачи с отчаяни усилия се опитваха да избягат от постепенно приближаващият ги смерч. Без ни най-малко да намалят скоростта, те през рамо видяха, че огромното въртящо се чудовище разруши напълно гробището.

- Ел Торо вече е мъртъв - отбеляза Питър.

- И ние скоро ще го последваме, ако не предприемем нещо друго. Торнадото ни настига.

- Има само един изход. Трябва незабавно да се махнем от пътя му. Налага се да свием в ляво и дясно. Въпреки огромната си мощ, торнадото не заема голям фронт. В редки случаи е широко повече от три-четвърти миля.

Планът на Питър веднага беше приведен в изпълнение. Докато се движеха направо, не бе необходимо да използват шпорите. Конете усещаха опасността и сами препускаха лудо напред. Сега трябваше с голямо усилие да ги накарат да се движат в избраната посока. Животните не разсъждаваха и затова, гонени от страха те постоянно се опитваха да се върнат към предишната посока и да бягат със всички сили напред пред торнадото, без да осъзнават, че точно това ще ги убие.

Вече почти бяха излезли от обсега на торнадото, когато Питър спря коня си и скочи от седлото.

- Ти си луд! - извика Хари с пълен глас, за да надвие воя на вятъра. - торнадото ще ни настигне и това ще е краят.

- Краят ще настъпи, ако не прави като мен.

Докато говореше, Питър хвана с едната си ръка ноздрите на коня, а с другата юздите и насила го накара да легне с гръб към приближаващото се бедствие.

Животното направо беше подивяло от страх. В него започваха да се обаждат неговите прадеди, които свободно са препускали на гаоеми стада из прериите. Дивият инстинкт за самосъхранение го съветваше да бяга далеч от това ужасно място и той отчаяно се мъчеше да се съпротивлява на господаря си, но човекът имаше последната дума. Макар и с големи усилия, той успя да укроти подплашеното животно.

Докато Питър се бореше с разбеснелия се жребец, Хари без усилия накара своята кранта да легне.

Двамата мъже се свиха зад конете си, завити през глава с одеялата си и пазени от телата на животните.

В този момент се започна!

Торнадото връхлетя с цялата си ярост и мощ. Започна едно невъобразимо и неописуемо боботене, бучене, нещо гърмеше, трещеше, пукаше и всичко се сливаше в един неподлежащ на описание вой, който сякаш идваше от ада.

Хората лежаха и трепереха. Конете пръхтяха неспокойно и със сетни усилия се опитваха да се отскубнат от здраво стискащите юздите им ръце.

Дишането на двамата мъже се затрудни. Въпреки че бяха покрити с одеялата, устата, носът и очите им бяха пълни с пясък, който скърцаше между зъбите им, дращеше гърлото им и ги заслепяваше. Нещо невероятно тежко ги притискаше към земята със страшна сила. Друга сила, не по-слаба се опитваше да ги издигне във въздуха, сред страшния хаос от изкоренени дървета, огромни количества пръст и пясък, разбити надгробни плочи и натрошени кости, чиито вечни жилища торнадото беше унищожило.

Хората се молеха на Бога и Сатаната да останат на земята.

След около две-три минути всичко свърши така внезапно, както и започна, но това кратко време се стори на двамата мъже като векове.

Торнадото вече ги беше задминало далеч по своя път, когато Питър най-сетне се осмели да се изправи.

Всичко наоколо беше затрупано под дебел слой пясък, който сковаваше движенията на хора и животни.

- Хайде, Хари, ставай! - каза Питър, като плюеше пясъка, който пълнеше гърлото му и го задушаваше. - Опасността отмина. Торнадото е далеч, имахме късмет, че то ни закачи само с края си, ако бяхме попаднали в центъра му да сме мъртъвци.

Двамата се качиха на конете си и препуснаха обратно, за да видят какво е станало с Ел Торо.

Когато достигнаха до гробището, те не можеха да го познаят.

Торнадото беше изравнило гробовете със земята. Малката горичка, където до скоро се намираше бивакът им вече не съществуваше

- Дявол да го вземе! - извика Хари. От Ел Торо и от златото няма и следа.

- После ще ги търсим. Сега погледни натам.

Мъжете насочиха поглед към торнадото. Огромният стълб достигна до някакво непреодолимо препятствие по пътя си на десетина мили на изток от гробището. Долната му част се спря на място, докато горната продължи да се движи. Двойният конус се наклони застрашително напред. Въртеливото движение, което го поддържаше изправно, престана и мощта на торнадото се изгуби заедно с него. То се сгромоляса с оглушителен грохот.

- Край! - продума Питър. - Свърши се. Сигурен съм, че Ел Торо е намерил смъртта си. Нещастникът не е имал никакъв шанс да се спаси. Ела да потърсим тялото му. Беше голям негодник, но все пак не е редно да го оставим на койотите и лешоядите.

Двамата се заеха упорито да претърсват това, което само допреди малко беше военно гробище, с надеждата да открият тялото на Ел Торо.

Трябваше да побързат, защото до мръкване оставаше съвсем малко време.

Питър и Хари се разделиха, за да могат по-лесно да намерят това, което търсеха. Обикаляха сред разрушени гробове и разхвърляни и натрошени кости. Дори техните станали вече почти безчувствени сърца, потръпнаха пред това кощунство с вечните жилища на тези хора, загинали за идеалите си.

Хари реши да потърси гроба на Пабло Виляс, но от него нямаше и следа. Там, където доскоро лежеше заровено златото, сега зееше огромна, дълбока и грозна яма. На дъното й по някаква зловеща ирония на съдбата лежеше лопата на Ел Торо, като по чудо пощадена от яростта на торнадото.

Полицаят поклати печално глава и продължи, но го спря викът на неговия приятел.

- Ела бързо! Намерих го.

Хари се затича по посока на гласа. Намери Питър в края на гробището, коленичил над безжизненото тяло на Ел Торо.

- Още е жив, - каза Питър. - но целият е натрошен. Обзалагам се, че няма да живее още много.

Ел Торо бавно отвори очи. От устните му се изтръгна болезнен стон. През кървавата мъгла, която се спускаше пред погледа му, той успя да вида двата силуета, които се бяха навели над него, но не можеше да ги познае. За него това бяха два призрака от отвъдния свят, дошли да приберат грешната му душа. В замъгленото му съзнание бавно изплува спомена за торнадото. Видя как то го сграбчи и издигна нагоре. След това всичко се обърка в ума му и той не си спомняше нищо повече. Не можеше да прецени колко време е изминало от нещастието, дали няколко минути или пък дни.

Опита се да каже нещо, но от гърлото му излязоха няколко нечленоразделни звука, които по-скоро приличаха на ръмжене, отколкото на човешка реч.

- Опитва се да ни каже нещо - забеляза усилията му Хари и допря ухо до пресъхналите устни на умиращия. Питър също се наведе, за да чуе последните думи на Ел Торо.

- Аз... у-ми-рам... Моля ви... из-пълнете последната ми мол-ба... Болката... не-по-но-сима. Само е-дин из-трел и... аз... веч... Там... много... зла-то... Взе...ме...

Ел Торо отново изгуби съзнание.

- Нещастникът не знае, че проклетото злато, заради което умира, вече го няма - каза Питър. - Разпръснато е по протежение на десет мили и е затрупано с хиляди тонове пръст и пясък. Вече никой няма да го намери, а толкова хора умряха заради него.

- Какво ще правим с Ел Торо? - попита Хари.

- Трябва да уважим последната воля на един умиращ - Питър извади револвера си и с трепереща ръка го опря в челото на умиращия.

Изстрелът прозвуча злокобно и разцепи тъмнината.

Погребаха Ел Торо в ямата, останала от гроба на Пабло Виляс, там където до скоро лежеше златото. От две прогнили дъски, които се търкаляха наблизо, направиха прост дървен кръст и го забиха на гроба на Ел Торо.

- Сега какво ще правим? - попита Хари. - Вече не ми се стои на това проклето място.

- И мен.  Побиват ме тръпки. Да се махаме по скоро от тук.

Двамата мъже пришпориха конете си и се изгубиха в нощта.