На другия ден се събудих и тъкмо мислех да се поизлежавам, когато все пак реших да погледна часовника; беше осем  и пет. Скочих и се заобличах набързо - автобусът за градчето беше  в осем и половина. Нямаше време дори за кафе; явно ще го пия там. След десет минути бях готов и след като запалих сутрешната си цигара, на разсъмване поех към спирката. Съседът ми  бе застанал до вратата и удряше нещо с някакъв чук. Като ме видя, ми поиска цигара. Извадих и му подадох.

- Какво ще кажеш за противниците в нашата група? - имаше предвид жребия за  световното по футбол; с него преди години говорехме за мачове.

- Ами какво да кажа, бива си я групата.

- Ще ги бием ли?

- Божа работа.

Няма божа работа! Ще ги смачкаме!... С тоя отбор, дето го имаме, няма кой да ни спре!

Не му отговарям,  а продължавам към спирката. Автобусът не ме кара да го чакам дълго, като пристига с обичайното няколко минутно закъснение. Настаних се вътре и се замислих. Разбрах, че съм пристигнал, чак когато автобусът започна да се изпразва на последната си спирка. Слязох и се запътих към едно отворено кафене. Някога като войник често идвах тук със старшина Валийски. Точно тук в него, една вечер, под призрачната светлина под  лампите, пред бутилка коняк, махайки с ръка като магьосник, старшина Валийски реши да ми разкрие тайните на това градче, в което току-що бях прехвърлен, за да изкарам останалата част от казармата си, някъде около шест месеца. Та, точно тогава, като новодошъл, същият този Валийски реши да ме открехне за тайните на това градче, състоящо се от истории за курви, някои от които се намираха вътре в заведението; той дискретно ми ги посочваше с пръст. Аз слушах, опиянен от коняка и се радвах, че само след шест месеца ми предстои да изляза от тази шибана казарма, както и от този  град, и дори мъничко му вярвах, оглеждайки  в синхрон с разказа му дамите, стоящи вътре, които бяха накацали като нощни феи върху столовете в заведението. Накрая той завърши разказа си със собствените си похождения сред местните девойки като за финал се наведе дискретно над ухото ми:

- Знаеш ли, досега, мога да кажа със сигурност, съм изклатил около стотина курвета...

Той се позамисли за миг, смятайки наум нещо, после се изсекна и продължи:

- Ами,  може да се каже, че имам около стотина чисти ебанета и около двайсетина, само минета, дето са ми ги правили разни свирки - завърши той, след което важно обходи заведението с поглед,  оглеждайки с изражение на ловец-кроманьонец някои  от седящите дами вътре.

Настаних се на някаква маса и зачаках появяването на сервитьора от нямане какво да правя.

Може би съм го четял като някакъв роман, понеже, когато вдигнах глава, видях сервитьора, застанал чинно пред мен, чакайки  ме да свърша. Въпреки че го бях чел поне пет минути, не бях сигурен какво искам да поръчам. Оня нетърпеливо започна  да помръдва с от крак на крак.

- Кафе - казах аз, оставяйки  внимателно менюто на масата.

- Едно кафе? - сякаш да доуточни за себе си повтори след мен сервитьорът.

- Да, едно кафе.

Онзи се скрива зад завесата и аз започвам да шаря с поглед наоколо. Веднъж тук идвахме с капитан Нинков; беше, когато трябваше да вляза в ареста за петнайсет денонощия. Всъщност командирът на поделението го изпрати да ме заведе до  гарнизонния арест и на път за там той предложи да се отбием тук и да дръпнем по бира.

Спомням си, че докато дърпах от бирата си, разказваше някакви тъпи вицове. Дотогава съвсем слабо го познавах и ми правеше впечатление на сериозен и улегнал мъж. След скудоумните вицове, които чух и на които сам се смееше, мнението за него се промени. От време на време той ми подхвърляше бодрячески фрази от рода ”да не се плаша от ареста” и прочие, аз си мислех как ще кибича петнайсет денонощия в шибания арест.

По едно време капитанът ми каза, че е време да ставаме, но първо  да запалим по цигара; между другото пушеше през цялото време от моите цигари. Докато пушехме, се сети за някакъв друг виц; преди да започне да ми го разказва, ме погледна един-два пъти умно, от което ми стана ясно, че ще е някоя тъпотия, но изслушах любезно вица, като  накрая се усмихнах; все едно хем разсъждавам над вица, хем едва сдържам смеха си. Наистина понякога  стигам до извращение  в желанието си да бъда учтив с малоумници... Кафето е вече сложено на масата и сервитьорът, който го донесе, се скри зад завесата. Отпивам замислено, като същевременно погледът ми шари из заведението. Не бързам да ставам, понеже не съм сигурен оттук къде трябва да отида. Наистина къде мога да отида, след като си изпия кафето? Сещам се, че с години не съм  ходил в  училището,  където  някога работих като учител за една учебна година... Дали да не отида там? Речено-сторено; допивам кафето си набързо и закрачвам нататък. Само след пет минути съм  пред двора на училището. Дали да вляза вътре? Сега учениците би трябвало да са във срочна ваканция, но може и да не са, а  пък и със сигурност ще има дежурни учители, които ще ме питат какво правя вътре. Знам, че директорът, който ме назначи на времето, бил излязъл в пенсия. Интересно кои ли от бившите ми колеги са останали... Беше преди тринайсет или четиринайсет години, когато за пръв път дойдох тук, бях прекъснал университета и трябваше да работя нещо. Оказа се, че тук търсели с моята специалност преподавател и от инспектората по образование  ме препоръчаха на директора, който веднага ме назначи, може би после е съжалявал за това, но както и да е... Все пак решавам да вляза. Запътих се към парадния вход; надявах се да видя някои от бившите си колеги. Доколкото чувах, Лазарева, с която ходехме да пием кафе  навремето, а даже и за кратко бяхме любовници, била още тук. Петрова, в чието хранилище пушехме - също. Марио май е още тук... Навремето с него ходехме да гоним мацки или пък се напивахме като свине... Влизам в училището: на портала няма никой, иначе мразя да ме питат къде отивам, по каква работа и т.н. Тръгвам към втория етаж, където е учителската стая. Като че ли няма никаква промяна оттогава. Насочвам се  нагоре по стълбите - срещу мен слиза дребен човечец с очила. Тъкмо да се разминем, когато той ме поглежда и пита учтиво:

- Търсите ли някой?

За момент се обърквам, тъй като, ако търся нещо, това със сигурност не е човек, а спомени, оставени тук отпреди повече от тринадесет години. Все пак се окопитвам и отговарям:

- Марио... преподавател по рисуване... забравих му фамилията... може би се сещате за кой става  дума...

- Аааа, Костадинов ли? Тук е, разбира се... момент, ей сега ще го извикам - той се поспира за момент с намерение да се обърне обратно  по стълбите, но след това решава явно друго:

- Всъщност ще ви покажа къде да го намерите, аз да не се се връщам, такаа... сега се качвате по стълбите на горния етаж,  в дъното на последната врата вдясно е ателието му... най-вероятно е там в момента...

- А по кой коридор?

- По десния, разбира се.

Благодаря му и продължавам да се качвам по стълбището.

Стигам до вратата, която ми бе обяснена  и чукам.

- Даа - чува се отвътре. Натискам дръжката и влизам: Марио се е облакътил на една маса и пуши.

На пода има поставен голям картонен лист, на който има започната някаква рисунка, явно в самото начало. Вглеждам се в Марио, май не се е променил от последния път, когато го видях, а то е било преди близо четири години. Той ме гледа отначало с вдигнати вежди, но после скача срещу мен:

- Боже, боже, какво да обърна! Самия г-н Г.! И на какво дължим тази чест?

- Ами понаминавах оттук и реших да надзърна в даскалото...

- Брей, брей, как  се излъга така? А пък аз все си мислех, че и на два метра да минеш оттук, пак няма да се обадиш.

- Еее, чак пък толкова...

- Та разправяй как си... Махна се тогава и край.

- Махнах се.

- А сега?

- Пак съм си даскал.

- Къде, в езиковата ли?

- Аха.

Е, поне там има кучки

- Не ни ебават.

- И тук не ни ебават... клатят се с разни палячовци с дебели портфейли... Не е като едно време...

- Хитро поколение се извъдиха...

Настанявам се на дивана и паля цигара. Марио се суети около рисунката и след това сяда на дивана:

- Ей, нямам нищо за пиене. Хайде да те черпя по едно малко отсреща... а?... Нали не си станал трезвеник?

- Не.

- Ами тогава да ходим...

- Щом  ще черпиш..

- Еее, ама нали си ми на гости.

Марио навлича якето си и започва да събира разхвърляните си неща:

- Тръгваме.

Излизаме и тръгваме по стълбището.

- Това да знаеш кой го е рисувал? -  сочи ми той картина точно срещу стълбището. Вглеждам се: хан Аспарух, разгромяващ византийците при Онгъл. Определено ханът имаше съвсем интелигентен вид, разбира се, като се изключат доспехите му.

- Не виждам нищо варварско в него.

- Защо трябва да има варварско в него?

- Прилича ми на съвременник.

- Че кой го е виждал как е изглежда?

Съгласих се с него.

- Харесва ли ти? - пита ме след малко той.

- Чак да ми харесва.

На следващия етаж има изрисувана на стената сцена с хайдути.

- Тази е по-добра от горната - казвам му.

- Хе,че това е най-слабото ми произведение!... Рисувал съм го за норматив… Я се вгледай в единия от хайдутите... онзи левия… да ти прилича на някой? - Марио сочи с ръка най-вдясно от рисунката, последния от хайдутите. Вглеждам се, но нищо особено не забелязвам. Вдигам рамене.

-  На никой не ми прилича.

- На никой?

- Че на кого да ми прилича?

- Това е моят колега Косев… оня, който си срещнал по стълбите одеве... е? - подсказва ми той отговора. Пак се вглеждам, определено има прилика, ако не в друго, поне в това, че и двамата са с бради. Казвам му го.

- Хм… Добре, я виж оня в средата…

- Кой?

- Оня в средата, който стои най-високо от всички.

- Какво му е на оня в средата? - все пак се вглеждам аз и едва чак сега забелязвам приликата със самия него, с една дума си е правил автопортрет на стената в обкръжение с горски разбойници.

- Е, тоя път е по- добре - казвам му аз, като дърпам от цигарата си.

- Ама, недей да пушиш тук, че  шефът ще мърка.

- Да си ебе майката вашият шеф - отвръщам му.

Слизаме по стълбите и оттам директно  в кафето отсреща.

- Два малки коняка - вика Марио още със сядането.

- Хе, малки… виж какви сме големи!

- Последно, какви да бъдат - обръща се пътьом тя.

- Е, щом каза два големи, нека са големи - изтяга се Марио назад на стола, след което се обръща към мен:

- Е, казвай как си?

- Аз ли?

- Нали ти казах одеве, все същата.

Разговорът зацикля. Явно, че след толкова години няма какво да си кажем с Марио. Сервитьорката носи коняка, казваме си наздраве и продължаваме да си задаваме безсмислени въпроси. Наистина какво толкова ме свързва нещо с това училище, което напуснах толкова отдавна! Започнах да се разкайвам вътрешно, че съм се поддал на някакъв си импулс и поради това съм постъпил крайно неразумно като съм се обадил на своя бивш колега. Разговорът, който водим, има наистина привкус на нещо задължително, един вид няма какво да си кажем и затова говорим безсмислици, т.е. да не мълчим. Ама, че работа! Решавам да изпия коняка набързо и да прекъсна този безумен разговор, който така неразумно предизвиках. Гълтам питието набързо и се извинявам на Марио, че имам неотложна работа, за която чак сега съм се сетил. Ставам и излизам навън.

 Сега накъде? Нямам идея определено. Шляя се по улиците като някакъв детектив, преследващ откъслечни части от спомени; събирам ги едно по едно и накрая възстановявам някакъв отрязък от време. Застанал съм пред един вход и се чудя дали да вляза вътре. След като стоях известно време, се отдръпнах на една скамейка наблизо. В отсрещния вход живее една приятелка на майка ми. Навремето обичаше да се занимава със спиритични сеанси и гледане на кафе. Интересно, дали още го прави. Последния път, когато идвах тук, май ми позна. Тогава ми гледаше на чаша, после въртя някакъв пръстен, отначало духът не искаше да мести чашата, затова тя опита друг метод; взе един пръстен и го закачи на някакъв косъм, който откъсна от косата си, след което ми каза да попитам каквото си искам духа. Попитах дали мога да си намеря работа. Пръстенът се завъртя по часовниковата стрелка, което значеше "да". След два дни разбрах, че съм приет на едно от местата,  на което бях подал документи.

 Все пак в кря на краищата решил да вляза. Станах и се запътих към входа - след половин час започваше футболен мач, тъй че ми хрумна да го гледам у нея. Общо взето съм запален по мачовете и обичам да го гледам, особено в случаи като сегашния т.е. когато няма какво да правя.

Позвъних на вратата. Ослушах се и натиснах звънеца отново: чу се тропане отвътре и след малко вратата се отвори сама: самата тя. В първия момент не ме позна, но после доста се зарадва.

- Охо, я виж ти… не мога да те позная… от колко години не съм те виждала… сигурно не си идвал тук поне десет години… Пък и майка ти не се е обаждала поне от една година. Ще ù кажеш, че съм ù сърдита дето не ми се обажда!... Хайде влизай!... Ама не се събувай, де! Влизай направо…

- Кафе ще пиеш ли - обръща се тя към мен след като вече съм влязъл.

- Ами… замислям се аз.

- А може би ще ударим по едно коняче, а? - ръга ме тя свойски по ребрата.

- О, не искам нищо - отсичам аз, но тя хич не ми обръща внимание, а отваря вратата на барчето си:

- Казвай бързо какво искаш… коняк… водка… ракия имам тука…

- Нищо не искам.

- Няма нищо, по едно коняче ще ударим ние с тебе.

Знаех, че попийва и сега явно нямаше намерение да ме изпуска като компаньон. Нейсе, явно ще се пие още за днеска.

- Добре де, каквото искаш това слагай, само че пусни първо телевизора.

- Какво има по телевизора?

- Мач.

- Ох, стига с тия мачове…

Все пак тя натиска бутона на телевизора: дават реклами, явно мачът ще почне след малко. Стана ми любопитно, дали още се занимава със спиритични сеанси. Реших да я попитам. Отговори утвърдително, докато слагаше коняка на масата. Чукнахме си чашите и отпихме. Пепа (така се казваше приятелката на майка ми) започна да разказва истории със спиритични сеанси. Стояхме, пиехме си питиетата, аз чаках да почне мача и слушах онова, което ми говореше. Разказваше за някакъв дух от един неин сеанс, който ù казал, че големият ù син го закриля Архангел Михаил и няма защо да се безпокои за него. После ми каза, че имало момент, когато решила да се самоубие, но духът ù казал, че има направена магия, дори ù казал къде се намира. Тогава тя  извадила оттам магията и я изгорила, след което всичко се махнало, сякаш невидима ръка го взела. Условието било обаче да не казва на никой. Тя не казвала, но на третата година не издържала и казала на свекъра си; веднага всичко се върнало с пълна сила. В този момент публиката започна да вика, беше почнал мачът. Продължихме да пием коняк и да си говорим за миналото; с едното око гледах мача, а с другото чашата. Пак се заслушах в нейните истории, които ме връщаха донякъде в миналото. Публиката пак започна да вика: един на нула за ЦСКА. Мина ми през ум да се обадя на Емо и да го поздравя; с него навремето бяхме големи запалянковци на ЦСКА, само че не знам дали Емо е  в този град, тъй като не съм го чувал поне шест-седем години.

- Може ли да ползвам телефона? - попитах Пепа. Тя махна с ръка разсеяно към телефона - беше потънала в мисли, най-вероятно под давлението на коняка.

- Навъртях номера, но даваше свободно, явно нямаше никой у тях. Дали беше въобще тук? Оставих слушалката обратно на вилката.

- Ще тръгвам вече - обърнах се към Пепа. 

- Омръзна ли ти да стоиш - разшава се тя.

- Не, не естествено… Трябва да се прибирам… имам работа…

- Е, сега пък работа!... Остани да довършим коняка…

- А, не, тръгвам - отправям се към вратата аз.

- Е, пък и ти си един, ма - тръгна да ме изпраща Пепа.

- Обаждай се като идваш насам и предай на майка си много поздрав и ù кажи, че ù се сърдя за това, че не се обажда - говори ми тя на изпроводяк.

- Добре, добре, хайде, чао - тръгвам надолу по стълбите аз.

Навън беше започнало да вали. Застанах отново до входа, изчаквайки да намалее; наопаки, обаче, той започна да се усилва.

Реших да не се мотам повече и да се прибера на село. Запътих се към спирката. Реших да продължа заниманията си с изследването на миналото си утрешния ден. Прибрах се и се зарових в библиотеката, прехвърляйки през ръцете си различни книги, без да съм сигурен точно коя конкретно търся.