Един ден минах през стария град край задругата на майсторите; Влязох при този, който правеше мечове; харесах си един самурайски меч и го попитах колко струва. Майсторът ми каза цената. Същия ден след обяд отидох в банката и изтеглих част от нищожните си спестявания  и го купих. Тръгнах пеш към общежитието, като внимавах да не срещна някакъв познат. И същевременно скрих меча под палтото си, за да не ме помислят за някакъв опасен въоръжен луд. Слава богу, не срещнах никой, който да ме спре и да задава глупави въпроси. Прибрах се, извадих меча, започнах да се разхождам из стаята; заемах най-различни пози с него, докато някой почука. Скрих меча под леглото и отворих: Гала.

-          Няма ли да ме поканиш, понеже стоя като истукан на вратата.

-          Влизай - глухо отвърнах аз, като същевременно се отместих от вратата.

-          Всъщност няма да влизам, исках само да видя, дали си тук… Одеве те търси Вълевски.

-          Че той тук ли е?

-          Тук ами.

-          Че кога се е прибрал?

-          О, не знам… всъщност идвах, за да те поканя довечера на купон в моята стая… Нали ще дойдеш?

- Какво ще се пие? - попитах уж на шега аз, но усетих, как като тънка нишка,  дълбоко вътре в мен, започна да се изкачва усещането за отпитата глътка от чашата с водка и ме заглождва под лъжичката... Защо ли ù зададох този въпрос? - вътрешно вече започнах да се разкайвам.

- Специално за теб, водка, и то не каква да е, а „Абсолют”... Идваш, нали?

- Ами...

- Няма какво ами, идваш и толкова!

- Добрееее... може пък и да дойда - отвръщам с пресъхнало гърло аз.

- Хубаво, чакам те довечера - обръща се тя и тръгва.

Сядам съкрушен на леглото. Човек никога не може да избяга от външния свят. Където и да отидеш, той те преследва винаги, тъкмо мислиш, че си му се измъкнал, а той изскача пред теб, хваща те и те връща обратно. Лошото е, че ме гложди предчувствието, че довечера ще се напия. Майната му, да става каквото ще.

                        .............................

Събудих се с ужасно главоболие, не бях чул часовника да звъни, което ще рече, че със сигурност изпуснах първия час. Снощи вечерта завърши със зверско напиване; главата ми се пръскаше, а най-лошото бе, че тъй или иначе трябва да отида до проклетото училище. Как ще се дотътря до там с това ужасно главоболие и как ще карам часовете днес? Я, дали да не взема да искам от шефа някой друг ден неплатен отпуск? Това е идея, но поне за днес тъй или иначе ще трябва да карам часовете, освен ако не излъжа шефа, че съм болен, евентуално да взема някакъв болничен.  Това последното не ми се нрави, понеже не обичам да се правя на актьор пред лекарите и то точно за  някакъв болничен лист. Всъщност имаше един лекар, който продаваше болнични, дали да не го потърся? Но, кой знае по колко ги продава тези болнични, хич не ми се занимава днес с мошеници. В края на краищата, реших, че е най-добре да стана. Станах и се облякох набързо, след което поех към училището. Влязох в кафето и забих глава в току-що купения вестник, изчаквайки да бие звънеца, като се мъчех да прочета нещо, не се получи обаче нищо; главата ме болеше ужасно; затворих вестника и се запътих към кабинета на директора, решен на всяка цена да взема отпуск и да поставя началото на заниманията с меча, който вече си бях набавил.

-          Защо искаш да излезеш в отпуск? - попита ме шефът.

-          Налага се.

-          Ами, как сега да я направим, нали чакаме проверка от инспектората?

-          Как, какво… свободни часове и прочие… учениците се размотават по коридорите и това прави лошо впечатление… За някой друг път не можеш ли да отложиш тази работа? - пита след кратка пауза шефът, като същевременно вади от джоба си пакет цигари и щрака със запалката: Та, как така да стане и вълкът да е сит и агнето цяло - замислено повече като че ли на себе си говори той, всмуквайки дълбоко от цигарата си. Аз също вадя цигарите си, паля; сещам се, че шефът беше забранил да се пуши в училището, освен в пушалнята. Голяма работа. Двамата пушим и мълчим.

-          Добре, добре - нарушава мълчанието шефът - пускам те, пък ще видим какво ще правим тук с тези от инспектората… дано не дойдат, ще е най-добре…

-          Задължен съм ви… ще оставя молбата си на секретарката.

-          Е, от мен толкоз - кима добродушно с глава шефът.

...............................

Да скъсаш със старите си навици е нещо като да умреш. Дните се точат безкрайно дълго. Опитвам се да си създавам нови удоволствия; отделям по няколко часа за духовна практика, е дори накрая започнах да губя представа за време… отначало бях определил 45 дни за тренировки, в които мога да тренирам непрекъснато и чак след 45-я ден да почина; това време ми се струваше достатъчно за полагане на основите на нов стереотип. Тъй или иначе тези дни минаха. Минават нови месеци... Реших да проверя доколко съм скъсал със старите си навици: купих си цигари този ден, но след второто или третото дръпване усетих неприятен вкус в устата и хвърлих цялата кутия, седнах в едно заведение и си поръчах 50 грама джин - не ми се услади кой знае колко. Погледнах часовника си и видях, че е 17 часа - време за тренировки; тъй или иначе бях решил да не тренирам днес и изведнъж усетих празнота; отново познатия вакуум от време, който трябва да се запълва, какъв бе смисълът да не тренирам? Изпих още един джин и се прибрах в общежитието. Легнах си, но не ми се спеше; започнах да прехвърлям различни книги, докато заспя. Връщането към навиците ми се стори глупаво и безсмислено.

---

Тренировките продължават; започнах да навлизам в света на виденията и да напускам тялото си. Понякога си мисля какво ще стане, ако не се завърна в тялото си; ще дойдат близки и познати и ще ме обявят за умрял, погребвайки шибаното тяло малко по-късно. Веднъж влязох и отидох до барчето горе, поръчах си коняк и съзерцавах светлините, които се пречупваха в чашата с жълто-кафява течност. Някой ме дръпна за рамото. Обърнах се: Вълевски, съвсем наскоро беше се се върнал от Малта, където беше за последно.

- Хе, ама ти си бил жив! - запалвайки цигара, след което предложи и на мен, се обърна той.

- Отказах ги - отклоних поканата му аз.

- Ама ти май наистина си отказал цигарите! - подсвирна с удивление той: И откога?

- От месеци.

Бравос, а алкохола?

Два месеца със сигурност не съм близвал.

Хе, че направо да се обадим на черквата да вземат да те канонизират за светец!

 Не му отвръщам. Вълевски поръча също коняк. Разговорът, който водим, се върти около проблемите на битието; за какво ли стоя тук?

Извиних се на Вълевски и си тръгнах. Той не каза нищо, само отпи от коняка; явно му изглеждах доста странно в момента.

                        ..........................

Има ли конкретно очертан път към богореализацията - попитах един ден Учителя, с когото бяхме седнали на една скамейка в парка.

Понякога идва в един миг друг път и хилядолетия не са достатъчни, зависи доколко си готов за нея - отвърна той.

 Имах предвид на практика какво трябва да извършиш, за да се приближиш към нея.

Учителят не отвърна нищо, само се изправи и започна да се разхожда замислено. Аз стоях и гледах разсеяно как се приближаваше до гранитния паметник, който стоеше внушителен в центъра на парка. Изведнъж се случи нещо толкова неочаквано, че скочих от скамейката, не вярвайки на очите си; Учителят със същата бавна походка приближи и седна на скамейката.

-          Ха, как го направи? - викнах срещу него, още не излязъл от озадачението си.

-          Кое?

-          Ами това, дето мина през паметника.

-          Паметник ли - почна да се прави на ударен Учителят - на кое казваш ти паметник?.

-          Как на кое?... На онова - посочвайки паметника, протегнах ръка аз.

-          Май че това наистина е паметник.

-          Паметник е, разбира се.

-          Даа, паметник е, но как мога да мина през него?

-          Глупости, одеве те видях, че мина.

-          Ако съм минал, значи не съм знаел, че е паметник…

Седнах на скамейката; разговорът отново навлизаше отвъд логическите понятия на думите и ставаше безсмислен.

-          Онова, което търсим, е винаги в нас и никога не е стояло извън нас. Иначе нямаше защо да го търсим - каза ми Учителят, след което стана и се отдалечи по същия безшумен начин, по който бе дошъл одеве, докато стоях сам на скамейката.