Изкупление
(продължение на "Дълг")
- Сигурен ли си, че е тя?
- Да, принце.
Подадох му наградата и той я мушна бързо някъде из дрехите си.
- Принце, имам още толкова много информация и бих могъл...
Махнах с ръка и мъжът се оттегли. Когато се отдалечи, опрях гърба си на стената и се замислих. Сърцето ми туптеше забързано и усещах неприятното стегнато чувство на притеснение в стомаха си. Прокарах пръсти през косата си и загладих сребърните разрошени кичури. Новината успя да ме извади от равновесие, а това не биваше да се случва на Търговец. Забих юмрук в стената и се успокоих. Разтърсих ръката си от последвалата болка и вместо намръщеното ми изражение блесна усмивка. Дръпнах качулката си колкото мога по-ниско и излязох от малката уличка.
Соленият мирис на море беше по-натрапчив заради появилия се силен вятър. Пазарът кипеше от живот, както го помнех. Опитвах се да се движа спокойно и да не се набивам на очи, но на няколко пъти вятърът смъкваше леко качулката и косите ми блесваха на залязващото слънце, а очите ми срещаха някой и друг любопитен поглед. Някои от тях принадлежаха на жени. Лицата им бързо почервеняваха и се сдобиваха със съблазнителни усмивки, отправени само за мен. Понякога красивото ми лице създаваше повече неприятности, отколкото изгоди. Минавах покрай една сергия с плодове и някой докосна леко ръката ми. Жена на средна възраст, с приятни черти и черни очи, както на повечето мероанци, ми подаде една червена ябълка от най-сладкия сорт, усмихна се, сякаш признателно, и леко се поклони.
Понечих да ú платя, но тя само леко поклати глава, докато ми се усмихваше. За някои хора аз бях първият северняк, който някога бяха виждали. Смъкнах малко качулката си, жената видя отблизо сребърната ми коса да проблясва под залязващото слънце, пое си задъхано въздух и се вгледа в очите ми. Мероанците нямаха сини очи. Усмихнах се вежливо, прибрах ябълката във вътрешния си джоб на наметалото и продължих по пътя си.
Дворецът се издигаше пред мен, крепостните стени грееха в златно от слънцето. Спомените от преди шест месеца изплуваха. Тогава стените не бяха такива.
Тъпата болка в стомаха ми пулсираше и дишането ми се учести. Отново стиснах юмрук. Поех си въздух и издокарах усмивка на лицето си, а очите ми загледаха с игрив пламък, зад който обаче гореше нещо друго.
- Принце?
До мен се беше приближил един от охраната на задната малка порта, през която внасяха стоките за императорския двор.
- Принце, пътят ще е чист няколко минути, минете през кухнята. Следвайте малката пътечка отдясно до стената и щом минете ковачницата, ще видите вратата на кухненското отделение.
Кимнах и му подадох монетите. Минах през портата, дворът беше тих и пуст, доста необичайно по това време. Открих пътечката и тръгнах по нея, направих завой и зад ъгъла ме посрещна затихналата ковачница. Очите ми се свиха когато познах мястото. Оттук ме бяха прекарали по пътя ми за тъмницата. Ковачницата мълчеше, но спомените ми шепнеха и засилваха изгарящия ме страх.
Отворих рязко вратата и отвътре ме лъхна горещината на печките. Чуваше се спокойното къкрене на гозбите и някакво стържене. Отляво, на малка масичка седеше пълна жена, която режеше някакви зеленчуци, вероятно беше една от готвачките. Черните й очи се вдигнаха, но тя не се изненада от присъствието ми и отново сведе поглед към работата си. Тръгнах към вътрешната врата, водеща към коридорите на прислугата, сложих ръка на бравата и се обърнах към жената. От толкова близко не можех да сбъркам. Беше същата, която бях подплашил, но сега тя не ме помнеше. В мен се прокрадна желанието да заговоря жената, но се отказах и излязох от кухнята.
Липсата на хора все повече ме безпокоеше. По коридорите се разминавах с някой и друг прислужник, но не и с цяла орда от тях, както беше редно за двореца. Никой не ми зададе въпроси какво търся тук. Сигурно бяха свикнали да си държат езика зад зъбите когато срещнат непознати лица в техните територии. Никога не можеш да си сигурен кога новодошлият може да се окаже предрешил се благородник за среща с някое от слугинчетата например, който не би се зарадвал от прекомерно заинтересованите погледи и въпроси на прислугата.
Агентите ми бяха потвърдили пристигането на жена в двореца по даденото им от мен описание. Пристигането й сега не вещаеше нищо добро. Точно в този момент, когато Империята можеше да се окаже уязвима. Император Сетал бе напуснал границата на Мероан в неизвестна дори за мен посока. В неизвестна поне за сега, не спирах да си повтарям. Но истински опасната новина се отнасяше за едно от копелетата на Сетал. А щом тя беше дошла точно сега... Ако бях прав трябваше да открия това дете, както и Армуил, под чиято официална закрила се намираше новодошлата. Агентите ми не можаха да открият връзката между нея и Генерала на Мероан, може би защото бях запазил за себе си някои факти, като истинското й име.
И все пак... не можех да си представя да извърши нещо подобно. Спомените ми от преди няколко месеца обаче ми представяха един друг човек, напълно загубил разсъдъка си и обърнал се срещу собствените си хора, които трепереха пред новия си Император.
И все пак...
Пред мен двукрилата врата в края на коридора се отвори с трясък и мъж в черна униформа се тръшна и приплъзна на пода, оставящ тънка кървава диря по пътя си. Рефлексите ми се задействаха и ръцете ми се скриха под наметалото в търсене на многото ми ножове. След миг се появи друга фигура през вратата, която пристъпваше бавно към ранения. Падналият на пода стенеше. Опита да се изправи, но кръвта се стичаше от десния му крак и болката не му позволяваше. Вместо това залази по-далеч от приближаващия го враг, но опитът му да избяга беше жалък. Фигурата се надвеси над него, хвана го за дрехите и го изправи. Онзи запищя и започна да се гърчи, раненият му крак се тресеше неестествено като на някоя парцалена кукла.
- Къде е той?
Гласът на фигурата ми разкри това, което оттук очите не успяваха.
- Ашарак?
Гласът ми прозвуча някак кухо и самотно в просторния коридор. Беше ли вече твърде късно за нея? Още ли беше с всичкия си? Човекът, гърчещ се в ръцете ú подсказваше нещо друго.
Тя го пусна и мъжът отново залази по-далеч от нея.
- Севериан, внимавай!
Предупреждението ú дойде едновременно с обзелото ме чувство за присъствие зад гърба ми. Свих тялото си и изпратих назад лакътя си право в корема на нападателя. Чух как изкарвам въздуха му, спънах го с крак и го преметнах през рамо. Тялото му се стовари на мраморния под и усетих вибрациите от тежкото му падане под краката си. Оставих го да лежи и се отправих към Аш.
- Какво става?
Зелените ú очи срещнаха моите. Тъпата болка в корема ми се отпусна. Зад тези очи се усещаше здрав разум и още нещо. Страх? Може би, но определено оттам не надничаше лудостта.
- Имах среща с Армуил в кабинета му, но там ме нападнаха тези.
Обърнах се и видях лазещия окървавен мъж да се насочва към изхода, не представляваше никаква опасност. Другият, който бях съборил, се съвземаше и беше на път да се изправи. Усетих как Аш се напряга, махнах ú с ръка, че е мой, и пъхнах ръка под наметалото. Пръстите ми подминаха остриетата на ножовете и се спряха на друго. Прицелих се точно и след секунда мъжът се свлече обратно. На пода до него се търкулнаха части от ябълка. Главата му щеше да го боли като след ужасен махмурлук когато се събудеше.
Аш ме изгледа и аз не пропуснах да се усмихна самодоволно, после се намръщих по детински и изтърсих глезено:
- А изглеждаше толкова вкусна, саможертвите, които трябва да правим...
Тя се обърна и влезе през вратата, от която преди малко изхвърли нещастника със счупения крак. Последвах я.
В просторната стая, която приличаше на кабинет, лежеше още един облечен в черно, но този не бе имал късмета Ашар да разполага с ябълки за оръжие. Беше се проснал на пода с ръце, опитващи до последно да извадят забития нож в корема му.
- Сам се наниза докато се отбранявах.
Ашар поклати глава и се извърна.
- Какво става тук все пак? - започнах да я разпитвам, докато уж незаинтересувано разглеждах документите на бюрото в кабинета.
- Мисля, че се опитват да докопат Армуил.
- Армуил, а? Не генерал Армуил... интересна фамилиарност.
- Да, до тук схванах и аз. Все пак това е неговия кабинет, кого другиго биха търсили тук.
Очите ú шареха из стаята напрегнато после погледът и се заби в пода и остана така за момент.
- Какво има?
Ашарак не отговори.
- Трябва да го намерим. Имаше да ми казва нещо важно, за това ме извика в Мероан.
- Аха, и ще трябва да му помогнем да си спаси живота. Мисля, че не само тези бяха пратени след него.
Ашарак кимна.
Сега вече ми ставаше ясно защо дворецът беше така опразнен. Някой добре се беше подготвил за покушението. Нищо чудно част от охраната на двореца, както и от прислугата да бяха вече мъртви и телата им скрити някъде. Самият аз бях успял да стигна до тук без да ми бъдат задавани каквито и да е въпроси от малкото хора, които срещнах по пътя си. Лесен начин да проникнат и убийците. В тази работа имаше нещо сбъркано. Кой можеше да го подготви така добре, че да се отърве от толкова много охрана и нежелани очевидци. Толкова много труд са премахването на един генерал... И тогава ми присветна! Копелето на Сетал!
- Къде са покоите на императорското семейство?
- Защо?
- Просто ми кажи! - настоях аз.
- На долу по коридора, но защо? Армуил не ходи там.
Думите ú останаха зад гърба ми. Тичах колкото мога по-бързо. Един генерал можеше и да не заслужава такова покушение, но император - да. Само че императорът не беше на разположение в момента, тогава кой остава...
Тръшнах вратата и пред мен се откри трапезария. Ашарак се появи зад гърба ми.
- Насам!
Тръгнах след нея. Малки коридорчета водеха към нови помещения. Разкошът около нас подсказваше, че това са част от покоите на императора и неговото семейство. Килими от най-добро качество скриваха мрамора и приглушаваха стъпките ни, гоблени и картини висяха по стените, масичките за чай преливаха от сребърни прибори.
Ашарак се бе насочила към още една врата и я посочи.
- Там са спалните помещения.
И в този момент се чу силен трясък. Извадих два ножа и се стрелнах след Ашарак. Тя понечи да отвори, но вратата се оказа заключена.
- Дръпни се!
Тя ме послуша, върнах се назад и се засилих. Рамото ми се заби болезнено в дървото, но вратата не помръдна. Ашарак ме избута, положи ръцете си на вратата и бравата изщрака, после я изрита и влезе в спалнята.
Момчето със сигурност беше син на Сетал. Тъмните очи и коса, бяла кожа и високите скули издаваха чистата му мероанска кръв. Мъжът с ножа обаче искаше да я разлее по пода. Ашарак сграбчи ръката на нападателя, обви го с ръка за врата и се опита да го препъне. Убиецът успя да запази равновесие и да се откъсне от хватката ú като на свой ред ú се нахвърли. Притичах до момчето и го вдигнах. Огледах го набързо за наранявания, но такива нямаше. От очите му се стичаха сълзи от страх, гушнах го и му зашепнах успокоително. Момчето изглежда бе едва на около годинка, а вече се бе превърнало в обект на професионални убийци. Подсмихнах се. Благородниците навлизат в политиката още със зачеването си.
Ашарак все още се опитваше да надвие противника си. Стаята беше прекалено тясна, за да извади остриетата си от митрил и схватката се превърна в бой с ножове. От опит знаех, че точно те свършват най-бързо, единият от опонентите се оказваше по-бавен от другия. Мъжът скочи към нея, тя се отдръпна встрани и докато тялото му минаваше покрай нея, Аш успя да го удари в ребрата със свободната си ръка. Убиецът извика от болка и гняв. Отново нападна с вдигнат нож в ръка и направи грешката да се опита я довърши бързо. Тя отново успя да избегне атаката му, но този път не отстъпи, а нападна. Ножовете се вкопчиха един в друг и замериха сила. Под напора на силата му Ашарак заотстъпва и мъжът се усмихна. Миг след това кракът ú се заби между краката на убиеца и устните му се сгърчиха. Последва бърз удар в челюстта му, Аш се завъртя за инерция, изпъна крак, който налетя право в гърдите му и мъжът литна назад. Елегантно се мръднах встрани, да му направя място за падането, а после го сритах в стомаха.
- В несвяст е - отвърнах невинно на погледа ú.
Момченцето се закикоти в ръцете ми.
- Я виж ти, май наистина се син на Сетал, а!
Погъделичках го по коремчето и от устата му захвърчаха слюнки от последвалия детски смях.
- Още от малък се забавляваш на боя, а, малки принце. Като гледам имаш заложби за император.
Думите ми, макар и пропити с известна ирония, бяха в голяма степен истина. Според мен трябваше да си с... да го наречем интересен характер, за да успееш в политиката и управлението на държава.
- Какви ги говориш, Севериан? Той е още един от незаконните. Не е никакъв принц.
Предполагах, че тя не знае нищо за това и благодарих на късмета си, че ще мога аз да ú го съобщя. Ашарак се огледа.
- И все пак е в императорските покои...
- Ето защо сте Ашарак на Легиона, е, поне бяхте. Толкова сте наблюдателна, милейди!
Зелените ú очи се впиха в малкия незаконен наследник на империя Мероан.
- И как ще го направи?
- Как ще озакони едно копеле ли? Как ще ореди въпроса с църквата и със Съвета? Знаеш, че Сетал не си пада много по разговорите и убеждаванията. Просто ще им каже, че малкото копеленце вече не е копеленце и че ако някой само си помисли да го оспори... Е, сигурно палачите биха могли да изслушат доводите им против. Освен това, макар и незаконно роден, той е от чистата кръв. Тънката коса и очи, бялата кожа...
- Но защо чак сега? Защо точно това момче?
- Може би вече се е отказал от надеждата императрицата да му роди деца. А защо точно него? Погледни го, Аш. Той е абсолютно копие на баща си.
Тя само кимна.
Честно казано бях леко разочарован. Вярвах, че ще реагира на новината доста по-буйно. Знам, че аз бих.
- Къде може да е Армуил според теб?
Като по команда... и доста драматично, отбелязах си кисело наум, с развята гарванова коса и с изваден къс меч в ръка през вратата се появи Армуил. Спря се на вратата и за секунда се стъписа.
- Севериан!
- Генерале! - издокарвайки същия изненадан, но примесен с подигравателен тон - Бих се поклонил, както подобава, но съм малко зает да спасявам наследника, както сам виждате.
Леко повдигнах детето, за да подчертая казаното. И точно сега, когато леко присвива презрително очи... не още... не още... Да! Сега! Пуснах една широка усмивка на лицето си и изкарах леко смръщване на устните му. Усмивката ми стана още по-широка. Хората бяха толкова предсказуеми.
- Момчето, добре ли е? Подай ми го!
- На вашите заповеди, генерале!
Докато се опитвах да го вбеся още малко, като използвах саркастичния си умилкващ се глас, от вратата зад него изскочи един от мъжете в черно и преди да успея да извикам, Армуил го намушка право в корема без дори да се обърне. Умиращият се свлече на колене и лицето му се изписа стъписваща изненада.
- Севериан! Подай ми момчето, преди да са се докопали до него!
Време беше да спра със забавлението си и му подадох детето. Армуил протегна ръце, да го поеме, но изведнъж се смръзна. Ашарак се бе приближила до него незабелязано и сега един от ножовете ú докосваше леко, но заплашително гърба му.
- Милейди, лошият човек не може да ни направи нищо лошо. А и убиецът лежи мъртъв на пода...
Тъпата ми шегичка не я накара да отлепи ножа си от незащитения гръб на Армуил, нито пък изкара каквато и да е друга реакция.
- Ааа, аз ли пропуснах нещо...
- Севериан, дръпни момчето от него!
Интонацията на гласа ú беше от онзи тип, на който задължително трябва да се подчиниш. Само дето аз не бях от хората, които биха се подчинили... на каквото и да е.
- Аш, знам, че хормоните стресират жените в определени периоди, за това ще ти подскажа, че си сбъркала посоката, в която заплашваш с ножа. Лошият чичка е разпилял малко важни течности по пода и сега всичко е...
- Недей.
Ръката на Армуил леко се отпусна.
- Сега го пусни.
Генералът отпусна ръка и оръжието му полетя надолу. Погледът ми още следеше движението на стоманата, когато с периферното се зрение забелязах изключително бързото нападение. Армуил се извъртя с нечовешка ловкост, сграбчи ръката на Аш и я изкриви, което я накара да изпусне ножа. Тя не изпищя от болка, както очаквах, а заби глава право в челото му докато блокираше ударът му към лицето си с другата ръка. Армуил само разтърси бързо глава, грабна я за ръцете и я изтика към стената.
- Извинете, Генерале, но бихте ли се дръпнали от нея преди да съм запратил един от ножовете си право в гърба ви... моля.
Армуил обърна глава към мен и преди да разбере, че блъфирам, Аш нанесе няколко бързи удара в корема му.
Миг след това няколко войници с табардата на Империята нахлуха в помещението.
- Спрете на място! Ашарак е взела за заложник сина на императора!
Едно изречение и Армуил подписа смъртните ни присъди. Технически Аш беше прецаканата, но пък аз бях онзи, в чийто ръце се лигавеше мъничкия принц.
- Аш, май сега е времето да свалиш оръжието и да се предадеш...
Естествено тя дори не ми отвърна.
- Севериан, отдръпни се от нея и ми подай момчето!
Аз ли се обърках или Армуил всъщност ми предложи помилване? Охраната от Императорската гвардия изчакваше момента, в който да ни се нахвърли, а генералът ми предложи да си измия ръцете от действията на Ашарак. Само че имаше малко проблемче.
- Съжалявам, генерале, но никога не оставям дами в беда.
Проблемът ми беше, че очевидно не бях привързан достатъчно към живота си. Струваше ми се приемливо да го рискувам в замяна на "по-голяма" награда и Ашарак ми беше необходима, за да я получа.
- Севериан, стой зад мен.
Аш говореше спокойно и бавно тръгна назад към стената, до която се опираше леглото. Пристъпих зад нея, като се опитвах да държа здраво наследника в ръцете си, който в разрез с всякакви предположения, като че ли не обръщаше внимание на каквото и да е и продължаваше с бебешкото си гугукане. Усетих твърдата стена зад гърба си и се отпуснах на нея.
Войниците от гвардията приплъзнаха ръце към оръжията си на кръста, но Армуил направи рязък жест и те послушно се отказаха от намерението си.
- Ашарак, пусни момчето сега и ще ти осигуря справедлив процес!
Странно, но Армуил продължаваше да се обръща към нея с молби да освободи детето, докато в действителност, то се намираше в мои ръце. Очите ми проследиха бавното движение на генерала, който извади спокойно един кинжал, скрит в колана му отзад, направи крачка напред към нас и спря.
- Знаеш, че мога да убия Севериан оттук по-бързо, отколкото може да нараните момчето.
Армуил направи още една крачка към нас и все сила се надявах, че Аш има някакъв план, преди кинжалът да се забие в окото ми. Армуил замахна и един от скритите му ножове се заби в падналия в несвяст мъж, опитал се преди минути да зачеркне бъдещия принц на Мероан от родовото дърво.
В един миг всичко притихна. Мъжете от гвардията се напрегнаха и ръката на един от тях претрепна малко по-близо до оръжието му, Армуил се канеше да направи още една последна крачка преди да остави оръжието си да полети, а аз усетих раздвижването на ръцете на Аш. В следващия миг пред мен лумнаха пламъци, горещината се блъсна в лицето ми, а пушекът се вмъкна дълбоко в ноздрите ми и изсуши дробовете ми. Някъде иззад стената от черния дим се чуваше вадене на оръжия и ругатните на гвардейците. Някой ме сръга и ме блъсна назад към стената. Инстинктивно сграбчих по-силно момчето и се преведох да го закрия с тялото си в очакване за сблъсъка, но вместо това загубих равновесие и усетих новопоявил се хлад във въздуха, а мириса на пушека се замени от влажна струя вятър. Нещо се тръшна глухо зад гърба ми и от огромното количество прах носът ми засмъдя. Момчето, отпуснало глава на гърдите ми, кихна силно няколко пъти и се разкикоти. Детето преди секунди бе в неприятна близост до огън и въоръжени мъже, а ето че сега се кикотеше, докато от него се очакват крясъци и плач. Ако оживееше до наследяването на трона, по мои скромни наблюдения, щеше да се превърне в един от най-ловките в политиката владетели.
- Севериан, използвай корала.
Откъде можеше да знае, че все още е у мен. Преместих мъничкия наследник в едната си ръка и с другата извадих верижката. Синият корала засия меко около мен, две зелени очи се отразиха на светлината и миг след това от мрака изплува спокойното лице на Ашарак.
- Ще ми отговориш ли на въпроса какво стана, Аш, или да не си правя труда да питам?
Тя протегна ръката си към мен, сгъната в юмрук, и бавно разтвори хватката си. В дланта ú леко грееше кристал със странна пулсираща, извираща от ядрото светлина.
Очите ми се разшириха.
- Огнен кристал...
Аш сви отново длан и прибра извънредно редкия камък под наметалото си.
- Значи оттам се появи огънят.
Тя само кимна.
Огнени кристали. Не бях виждал такива от години. Едно хубаво разтърсване преди да ги счупиш и от тях пламваха силни пламъци, макар и за кратко.
- Намираме се в един от тунелите за бягство.
И преди да попитам очевидния въпрос тя продължи:
- Повредих устройството, няма да влязат оттук, но трябва да побързаме преди да са използвали някой друг вход.
Тъкмо отварях уста да избълвам поредната си саркастична забележка за откаченото ú поведение спрямо генерала и ръката ú се стрелна светкавично към шията ми. Опасенията ми за опита да бъда удушен се разсея, когато тя издърпа верижката на корала. Хвана ме яд от нейното държание и в главата ми се зароди груба шегичка.
- Знаеш добре тунелите. Често ли ти се е налагало да лазиш и да се криеш между стените, заради нрава на татенцето си?
- Не по-малко отколкото на теб ти се е налагало да лазиш из каналите на Мероан, в опити да се отървеш от нечии разярено татенце с опетнена дъщеричка.
Аш се учеше бързо къде, как и кога да удари под кръста на противника.
Неразговорлива по природа и въпреки това учудващо добра с умението си да те сложи на мястото ти.
Тя тръгна с уверена и бърза крачка напред, светлината на корала осветяваше пътя ни и студените тесни коридори на лабиринта, в който ни бе довела.
- Да не би Армуил да те е засегнал с някой нечестив поглед, милейди?
Не можех да не ú се подиграя със слуховете за нейната честолюбивост и строгост, особено към мъжете. Продължаващото ú мълчание и спокойствие ме вбесяваше.
- Или има нещо друго, с което е заслужил вашият справедлив и благочестив гняв?
Голяма част от играта се изразяваше в умението да задаваш въпроси с тон, който изразява искреност и интерес. Истински смешното е, че бях срещал хора, които не прозираха под повърхността на казаното и не долавяха насмешката.
- Севериан, нямам намерение да търпя глупавите ти шегички дори ако чрез тях си свикнал да прикриваш безпокойството и страха си.
Вървях плътно зад нея и тя не видя грозното смръщване на лицето ми, избило изпод маската ми на вятърничевия търговец.
- А аз нямам време да чакам обясненията ти! Какво стана там?
Грубият ми, рязък глас ме изненада, а Аш трепна и хвърли бърз, предпазлив поглед зад гърба си.
- Убийците в кабинета му... не са чакали Армуил. Чака ли са мен.
- И как стигна до този извод?
- Мъжът, когото Армуил посече...
Последва кратка пауза, като че ли се чудеше дали да ми каже.
- ... улових последната му мисъл, умиращото му съзнание крещеше думата "предател".
Ръчичката на принца ме удари по носа и смръщих лице. Предател?
- Армуил е наел убийците да ме премахнат или поне да ме натопят за убийството на наследника. Ето защо мъжът падна толкова изненадан от атаката му, обяснява и последната мисъл на убиеца. За това Армуил не ме чакаше на уреченото място, идеята е била аз да съм там в уреченото време.
- Но...
- Защо Армуил, вярното куче на Сетал Мероан, ще се опитва да убие наследника на своя господар? Не знам.
- И защо ще иска точно ти да поемеш вината?
Забързаните ни стъпки ехтяха в тесния, като че ли безкраен коридор. Светлината на корала осветяваше с лъчите си гъстите паяжини, които със сигурност бяха успели да полепнат по гърба и косата ми. За пореден път сбръчках нос. Все се озовавах на подобни мръсни места, промъквам се като крадец в тунели, използвани само от плъхове. Спомних си за миналото си. Като си помисля, че бях станал търговец, за да не ми се налага да живея така... Животът обичаше да се гаври с хората. Той или боговете, или пък съдбата имаха отвратителното забавление да ни поднасят така омразната за мен ирония. От стените лъхаше студ и долавях миризмата на камък и влага. На няколко пъти долових шумове, като че ли бяха разговори. Стените на коридорите се оказаха доста тънки и пропускаха някоя и друга фраза от разговор.
- Познаваш Армуил не просто като генерал на Мероан, нали? Каква е връзката ти с него? Изглеждахте близки, преди да настаниш ножа си в гърба му.
Ашарак спря рязко и се извърна, помислих, че ще ме удари заради въпроса и намека след него, но вместо това ме погледна някак разсеяно и натисна една от плочите в стената. Зад нея пропълзя светлина, която ме заслепи и носът ми отново усети свежия полъх на чистия въздух. Последвах я през новопоявилия се отвор, но когато видях къде се бяхме озовали спрях на място.
- Кажи ми, че си сбъркала някой от завоите в тунела.
Мъртвият мъж все още стискаше ножа в корема си и стъкления му поглед се взираше в мен. Кабинетът на Армуил ни посрещна с миризмата на хартия, мастило и олио за почистване на оръжия.
Аш вече ровеше из многото купчини с документи по работното място на генерала.
- Аш, какво си мислиш, че правиш?
- Няма да тръгнем преди да намеря нещо, с което да докажа измяната.
- Знам, че смяташ мъжете за идиоти, но дори и аз не бих "скрил" изобличаваща документация върху бюрото в кабинета си.
- Имаш ли по-добра идея?
- Всъщност да. Десет по-добри идеи. Под номер четири стои идеята да се хвърлим от някой по-голям прозорец в опит да полетим и тя е по-добра от твоята.
Както и очаквах думите ми минаваха покрай ушите ú без да предизвикат каквато и да е реакция.
Усещах все по-натрапчиво тежестта на престолонаследника. Като се тръгне от буквалния смисъл, че ръцете ми се схващаха, до метафоричния подтекст, че момчето щеше да коства живота ми, ако някак не успеехме да избягаме. А вместо това Ашарак беше откачила и се надяваше да намери нещо в сметките и месечните баланси на Армуил.
- Аш, не ме ли чуваш, ще убиеш всички ни, ако ни открият...
Тя изправи глава от документите и ме погледна със студените си зелени очи. Погледът ú изглеждаше стъклен, като на мъртвеца, облегнал се на стената за последния си отдих.
- Няма да тръгна преди да открия нещо. Ако не докажем, че Армуил има връзка с нападателите рано или късно Сетал ще ни открие дори и сега да се измъкнем. Няма да се откаже. Той е хитър, отмъстителен и търпелив. Какво мислиш, че ще направи с хората, които вярва, че са направили опит да убият сина му...
Сетал Мероан бе един от най-добрите играчи на властта. Опасен и достоен противник в политиката. Ашарак имаше право. Освен това тя го познаваше най-добре, все пак бе негова дъщеря цели четиринадесет години. Дори и да се измъкнехме сега от Армуил, Сетал щеше да ни открие. А щом се бях замесил в политиката, неутралитетът ми в Търговската гилдия нямаше да ме спаси. Всъщност съществуваше голяма вероятност самата Гилдия да ме намери и предаде на императора, за да не се превърна в причина за икономически конфликт с Мероан.
- Слушай, Аш, сигурна ли си, че Армуил е замесен?
Дори докато го казвах, осъзнах колко глупав въпрос задавах. Естествено, че беше сигурна, та тя бе, както я наричаха най-често, вещицата на Легиона. Нямах намерение да подценявам вуду или каквито там магии умееше.
Ашарак ровеше безцелно в купчините документи и тъй като знаех, че няма да тръгне преди да открие нещо...
- Знаеш ли изобщо какво търсиш? - изчуруликах мило и пристъпих преднамерено нахакано към нея. - Ето - избутах момчето в ръцете ú - подръж брат си докато открия решението на проблемите ни.
Усетих онзи физически доловим студ, който тялото й излъчваше, и ме обля топлото чувство на задоволство от успеха си да я изнервя до такава степен, че да не може да го владее. Може би все пак не приемаше толкова лесно новината, че е изместена от малкото си новопоявило се братче, което освен това е и копеле.
- А ти, знаеш ли какво търсиш?
- Естествено...
Избутах всички ненужни доклади, молби от еди кой си селянин да му бъде обещетена загубата на къщата му в еди кое си село поради еди какви си причини и всички такива подобни безполезни и в същото време безрезултатни документи.
- Аха!
Намерих нужното и театрално го размахах пред очите на прокудената принцеса...
- Финансовият баланс?
Като че не звучеше много впечатлена.
- Естествено! Ти какво очакваше? Лист със заглавие "Как най-лесно да бъда компрометиран", подписан от галантния ни генерал? Тц, тц, Аш, мислех, че имаш по-богато въображение. И за бога, това е дете, а не чувал, пълен със змии. Прояви малко майчинско чувство или това е някой грях в моралния ти кодекс на жена-воин.
Постарах се да засегна чувствителната тема за Легиона и цялата дейност на Ашарак. Легионът се бе оказал нещо като развъдник на бесни кучки, които мислеха, че с няколко урока с меч и лък можеха да се превърнат в мъже. По лично мое мнение всичко в света си имаше своето отредено място и ми беше абсолютно непонятно защо малките госпожички мислеха, че да си играят с остри играчки и да се държат като мъже можеше да промени нещо. Единственото, което постигнаха бяха подигравки, груби шеги и презрение.
И все пак нещо в съзнанието ми не ми даваше мира, а ме боцкаше отвътре, някаква болка в тила, и подигравателният ми глас ми шепнеше през смях нещо друго. "Може и да са бесни кучки, но бяха завзели някак си Мероан. Или забрави какво видя там... тогава. Забрави ли и сънищата си, онази двуметрова дупка, в която лежеше всяка нощ, и от която излизаше само с появата на изгрева облян в ледени капчици пот."
Не, не бях забравил малкото ни пътешествие, но точно в този момент животът ми трябваше да се спасява от други опасности.
- Както и да е... Не знаеш ли, че във финансовите баланси почти никога няма нищо вярно? Естествено, че не, кой все пак тук е търговеца.
Обърнах се с гръб към нея и се съсредоточих в цифрите. Оказа се интересно четиво - финансов отчет за закупени стоки най-вече продоволствия за войската в столицата. Еди колко си за зърно, еди колко си за яйца, сирене, месо дрън, дрън... На следващата страница следваха отчети за оръжията - еди кой си ковач изработил не знам си колко къси меча за еди каква си сума... А на следващата страница... Я, какво е това...
- Искаш да докараш цялата армия тук ли? На какво се смееш, търговецо!
Откритието така ме изуми, че пренебрегнах тона ú.
- Тук има пълен отчет на средствата заделени за благотворителност на... на... - едва сдържах смеха си - ... на някакво сиропиталище, за горките бедни сирачета... ще ме уморят!... От смях!
Тъпият ú празен поглед ме подразни. Мислех я поне за малко по-досетлива, макар не и твърде умна.
- Хайде, де! Къде се е чуло и видяло армията да дава благотворителност. Да взема - да! Но да дава, едва ли...
- Армията в мирно време раздава излишъка си. Не виждам нищо чудно, че са избрали за това сиропиталище.
Изчаках да проверя дали не се шегува. Боже, мнението ми за нея съвсем се развали, а се надявах поне да е достатъчно интелигентна, за да се развличам с разговори.
- Милейди - почнах лигаво гальовно - естествено, че армията раздава своите излишни материални средства. И макар че може и да мине за някакъв вид благотворителност обикновено се дават на... друг вид домове...
По гладкото ú лице се появи съмнение и после последва бавно и леко смръщване на очите. Май загря, крайно време беше.
- Виждам, че разбирате. Нека обясня, че тези домове на сираци винаги за в близост до някой... хммм, нека да го наречем разтоварващ за мъжката част дом и обикновено всъщност средствата отиват точно там. Все пак наистина донякъде си е благотворителност. Какво са няколко монети когато с тях можеш да ощастливиш войниците си "безплатно".
- Значи парите са отишли за курварник... е, и?
Сега лицето ú се сдоби с онова изражение, с което я бях заварил в огромната зала в Легиона преди шест месеца, с онзи мъж, паднал в краката ú. Онова странно съчетание на отвращение и в същото време някакво странно задоволство. Тя беше от онзи тип хора, които смятаха, че стоят по-високо от всички, защото следваха някакъв свой измислен и безполезен, отдавна остарял и ненужен морал. О, да, тя изглеждаше като някоя от онези статуи в храмовете със студени и праведни изпити лица, гордо вдигнали глава, гледащи от високо малките хора с техните гнусни помисли и пороци. Но и двамата знаехме, че колкото по-високо стоиш, толкова от по-високо падаш.
А тя беше паднала... шумно и толкова ниско.
Погледът ú трепна, сякаш се досети за какво мисля. О, да, милейди, аз знам малката ви тайна, както и вие знаете моята, и никой от нас няма да забрави.
- За курвеника вече е платено, и преди да питате откъде знам, знайте че нямам намерение да ви казвам. Така че тези пари не са отишли там. А това значи, че...
- ... Армуил ги е използвал за нещо друго, за което не е искал да се разчуе, като например да плати на убийци.
Добре, най-после започна да схваща.
- Май не са били много добри като гледам.
Прибрах отчета във вътрешния си джоб и се надвесих над мъртвеца с ножа в корема. Не мислех, че ще намеря нещо из дрехите му, но все пак човек никога не знае. Мъжът добре бе успял да прикрие някои от вътрешните отделения за ножове из палтото си, но не достатъчно, за да не ги открия. Прибрах два от остриетата, но следи кой е или от коя организация е бил не открих. Армуил не бе платил на аматьори, но не бяха и най-добрите. Не се бяха справили с Аш, макар че я бяха нападнали в засада, без свидетели и възможност от чужда намеса. Ако искаш да убиеш престолонаследника няма ли да искаш най-добрите от най-добрите?
- Мисля, че вече може да тръгваме.
Обърнах се към нея и взех момчето от ръцете ú. Тя не се възпротиви.
- Или милейди ще поиска да останем и да поразчистим? - преди да отговори, завеяно допълних - И може би, милейди, ще поиска да запали документите. Не искаме Армуил да забележи какво точно сме взели, а и уверявам ви, че да ги напише още веднъж ще му се стори най-малкото... изнервящо.
Горещината на пламъците ни изпратиха в коридора.
- Къде отиваш?
Целеустременият ми ход предизвика притесненото ú изражение.
- Да си прибера ябълката.
Учудващо, охраната не смяташе, че ще сме толкова глупави, за да се върнем на местопрестъплението и за сега бяхме в относителна безопасност. Смръщих лицето си. По-безопасно би било, ако не се застоявахме в дворец, пълен с въоръжени мъже, чиято единствена цел е да ни видят мъртви, но всичко по реда си. Вече бях подредил приоритетите си и за сега безопасността оставаше назад в списъка. Проснатият мъж все още лежеше на земята и уханието на ябълка контрастираше с миризмата на кръв. Момчето се размърда в ръцете ми и с няколко леки потупвания по гръбчето му го накарах да се успокои. Наведох се леко и видях прободната рана във вече изстиващия труп.
- Армуил е минал оттук и не е оставил птички, които да пеят.
Аш също се наведе и очите ú се плъзнаха по тялото на мъжа. Раната беше малка, но смъртоносна. Обърна се към другия край на коридора и веднага проследих мисълта ú.
- Не вярвам другият да е оцелял.
Един от мъжете нападнали Аш по-рано беше пропълзял натам, но не го бях спрял. Тогава си имах други грижи.
Тя свърна зад ъгъла и след миг се върна. Поклати глава и затвърди факта, че нямаме живи свидетели на случилото се. По дяволите! Не разполагахме с нищо друго освен един лист хартия. Детето се размърда неспокойно и се мръщеше. Изведнъж ме връхлетя мисълта, че само да проплаче когато не трябва и с нас е свършено.
- Аш, някакви идеи как да се измъкнем от двореца? Тайни входове, подземия, подкупни служители, някоя от черните ти магии?
Този път дори не ме изгледа с отвращение явно и тя усещаше, че живота ни изтича както изтичат прашинките в пясъчен часовник.
Когато поклати глава стомахът ми се стегна от страх. Гласът ми обаче дори не трепна когато казах:
- Любимото ми време е времето за импровизации.
Подадох ú момчето и се молех то да не се разреве.
Оформих мислено карта на двореца, в която, кисело си отбелязах, липсваха много детайли. Избрах маршрут, с който да излезем оттам, откъдето бях влязъл днес. Наистина ли беше едва днес когато влязох в този кошмар? Имах чувството, че са минали седмици.
- Знам накъде да вървим, но ще ни трябва неземен късмет, за да не срещнем гвардейци по пътя си и...
Обърнах се към нея и се стъписах. Беше се загледала в една точка и с глава леко кривната на една страна сякаш се опитваше да чуе нещо. Не знам защо, но от цялото ú излъчване ме побиха тръпки и по гърба ми изби студена пот. Детето също отреагираше по свой начин. Беше долепило тялото си плътно до гърдите ú и се беше умълчало със затворени очи. Обзелите ме мисли как телцето вече никога няма да помръдне и че Аш беше приела новината за изместването си от копеле по-зле от колкото предполагах, се разсееха когато видях, че гръдният му кош макар и бавно се помръдва. Момчето все още дишаше. В следващият момент зелените ú очи се спряха на моите и там видях гняв.
- Води ни!
- Предупреждавам те, че не знам дали няма да срещнем някой по пътя си...
- Няма да срещнем никого, ако правиш каквото ти кажа.
- И как ще стане това? С женска интуиция ли?
Присмехът в гласа ми беше неподправено истински, такава беше и изписалата се на лицето ú отвратена усмивка, докато ми подаваше момчето. То не помръдна и притеснението ми се засили.
- Спокойно, само спи.
Тонът ú беше по-различен - по-рязък и по-високомерен от обичайно. Кривите остриета на мечовете й се плъзнаха гладко и бавно от затвора си и тя леко ги намести в ръцете си.
- Води ни!
Водех ни надолу към кухненските помещения колкото се може по-бързо и по-тихо. На няколко пъти Аш ми нареждаше да спирам до някой завой и да изчаквам преди да продължим. Всеки път се оказваше, че сме изчаквали войници да минат покрай нас или да се скрият в някой друг от десетките коридори, прорязващи двореца. Вече нямаше никакво съмнение, че използваше някои от своите "таланти". Неприятното усещане на иглички в гърба ми, потвърждавайки, че тя ги прилага, не утихваше и се молех да не спира преди да сме успели да използваме изхода.
При вида на познатата врата ме обля облекчение. Натиснах бравата внимателно и я открехнах бавно. В кухнята се чуваше пращенето на огъня и се носеше ухание на вкусна яхния. Вмъкнах се вътре и Аш ме последва плътно като сянка.
- Стигнахме, сега трябва само да...
Не довърших изречението си, защото в този миг почувствах изчезването на игличките си по гърба. Обърнах се назад да погледна Аш и видях изнуреното й лице да ми дава безмълвен отговор. Каквото й да беше правила, за да ни преведе незабелязани досега, вече не можехме да разчитаме на това.
Побързах към изхода, който да ни отведе навън и сложих ръка на дръжката. Но вместо да поддаде под натиска ми натисна, тя сама се задвижи и едва успях да скоча назад преди през вратата да нахълта един от гвардейците на двореца. Аш се хвърли към него толкова бързо, че видях само размътено тъмно петно, което прелиташе край мен.
- Бягай!
Ненужният вик остана зад гърба ми.
ххх
Тялото ми се сгромоляса върху мъжа толкова тежко, че му изкарах въздуха от гърдите. Пред мен Севериан тичаше с детето в ръце. Забих лакътя си в гвардееца и скочих на крака. След секунди настигнах принца и продължих след него без да задавам въпроси на къде ни води. Главата ме болеше до пръсване и имах чувството, че ще припадна. Никога не бях използвала "пипалата" на силата си толкова дълго и с толкова много разклонения. Бях опипвала коридорите с тях и проучвала напред за нечие присъствие. Но сега единственото, което можех да правя и да не изоставам от Севериан и да си внушавам, че мозъкът ми няма да излезе втечнен като помия през ноздрите ми.
Гледах през тъмен воал, едва фокусирах погледа си и залитах все по-невъздържано. Страхът се надигна от затвора си, дълбоко в мен, и яростта ми отстъпваше пред набеза му. Щях да припадна, усещах го. Краката ми се преплетоха като на пияница и залитнах.
Нечия силна ръка ме сграбчи грубо за рамото и осуети полета ми към земята, бързо се плъзна покрай гърба ми и обхвана кръста. Топъл шепот погали ухото ми и усетих някакъв сладък аромат. Може би на мед и някаква екзотична подправка? Шепотът като че ли повтаряше едно и също, но отначало не го разбрах.
- Зиярлин, дръж се, помогни ми... Зиярлин, недей да се измъкваш така лесно, Зиярлин...
Зиярлин? Страхът ми се изпари - капка вода в пустиня. Едва не се задавих от появилия се на негово място гняв си и изхриптях, гърдите ме боляха от насъбралата се омраза.
Отскубнах тялото си от хватката и изгледах Севериан. Очите му, толкова сини и красиви, само усилиха гнева. Тялото ми отново беше под мой контрол.
- Реши да се свестиш, така ли?!
Като че ли не забелязал грубата ми реакция, принца забърза крачка и едва тогава се огледах. Бяхме в някоя от задните улички с не много почтена слава.
Преди да разпозная мястото Севериан ме избута през някаква едва забележима врата.
ххх
- Айен!
За бога, дано да е тук. На никого друг не бих могъл да се доверя с тъкава задача. Поне Ашарак все още се крепеше на крака, импровизацията ми да я ядосам толкова, че да има сили да продължи, се оказа по-успешна от очакванията ми. Никак не ú се хареса да чуе истинското си име, особено от моята уста.
- Айен!
- Принце!
Млада жена изникна от някъде из разноцветните прозрачни шалове, висящи от стената, украсяващи пищната стая. Стъпките ú оставаха безшумни от дебелите килими застилащи пода. Красивата тъмнокоса жена беше като част от стаята, покрила тялото си единствено с ефирни цветни шалове, които се вееха при всяко едно от движенията ú.
- Айен, не задавай въпроси...
- Богиньо, дано очите ми ме лъжат! Това е копелето на Сетал! Какво си направил, Севериан?
- Казах ли ти да не задаваш въпроси, остави ги за друг път, Айен. Сега просто ме чуй и направи каквото ти казвам.
Погледът ú обаче още беше впит в малкото момче в ръцете ми и едва след миг се окопити от шока. Очите ú се отделиха от него само за да се свият подозрително към Ашарак.
- Чуй ме!
Викът ми най-после постигна целта си и тя вече беше готова да се концентрира върху това, което се канех да ú кажа.
- Айен, вземи момчето и го предай на най-голямата група гвардейци или войници, които срещнеш. Няма да ти е трудно да ги откриеш, до сега вече трябва да са плъзнали из целия град. Намери ги и им го дай...
Не можах да довърша, защото Аш ми напомни с присъствието си с онзи неин деликатен мистериозен студ, който обичаше да прилага върху хората. Айен стреснато се огледа и се прегърна с ръце да се стопли, и тя го беше усетила.
- ... но най-важното е да плъзне слухът, че момчето е спасено от генерал Армуил в героична схватка с похитителите.
Айен още изглеждаше твърде стресната от случващото се, за това хванах лакътя ú и я разтърсих.
- Ще можеш ли да го направиш?
- По дяволите, Севериан, разбира се, че ще мога, за какво ми плащаш толкова щедро, ако не бях най-добрата!
Аха, ето я заядливата, но хитра прелъстителка, която познавах, един от най-добрите ми агенти в Мероан.
- Вземи го.
Подадох ú момчето, което все още спеше. Каквото и да му беше направила Аш, трябваше да ú призная, че го беше направила навременно и помагаше неописуемо.
- Още нещо, искам да пратиш съобщение до пристанището. Кажи на пратеника си да го предаде на Хвер, капитана на "Злато", да е готов за тръгване в мига, в който ме види бягащ пред разгневената мероанска гвардия. Ясно ли е всичко?
- Ясно. А тя?
Айен хвърли бърз поглед към Аш.
- Тя е с мен.
Нямаше повече приказки, обърна се и излезе хванала момчето в прегръдките си.
- Дано планът ти подейства и Армуил не убие детето или вината за смъртта му ще падне върху нас, не се съмнявам.
Споходи ме внезапно раздразнение, но вместо да се смръщя, оставих една от мазните си усмивки да завладее лицето ми.
- Ако, милейди, има по-добра идея, може още сега да я сподели с мен. Но не вярвам да мислиш, че е възможно да се измъкнем живи оттук с детето в ръце, нали?
Щом се разчуеше, че храбрият генерал е спасил синчето на императора, щеше да е твърде неудобно след такъв успех малкият принц да издъхне внезапно. Момчето щеше да е добре за сега, бях сигурен. Почти.
- И сега какво? Ще тръгнем по улиците с молитви да не бъдем простреляни с някоя стрела в гърба докато се опитваме да стигнем до пристанището? До този твой кораб "Златен"? И изобщо капитанът дали ще успее да се приготви за път толкова бързо?
Усмивката така и не напускаше устните ми.
- Моят "Златен" ще е готов да потегли в момента, в който Хвер получи указанията ми, не се съмнявайте, милейди. Не тормозете хубавата си главица, вашият покорен слуга има най-бързият кораб в тези морета и ще даде буйна гонитба на преследвачите си, пратени по дирите му.
Из висящите от стената шалове се появи друга жена. Не помнех името й, макар да я бях виждал преди.
- Принц Севериан, моля, последвайте ме.
- Как е положението навън?
- Камбаните бият и войници са плъзнали навсякъде, сир, мадам Айен ми заповяда да ви поведа по сигурните пътища. Трябва да побързаме.
Тръгнах след нея и ми олекна когато Аш ни последва без да си отваря устата. Обърнах се и я изгледах за миг. Черните ú дрехи и тежкото наметало, закриващо почти цялата ú фигура, изглеждаха така нелепо на фона на красивото и изпъстрено с цвят помещение. Тя отмести един от висящите ефирни шалове някак боязливо или може би с погнуса? Хрумна ми, че вероятно си мисли как честта ú е опозорена дори само с присъствието ú тук. Би трябвало вече да се е досетила къде се намираха, в най-луксозния бардак в столицата. Ашарак, вещицата на Легиона, жената, в чийто крака преди шест месеца лазеше мъж, изяло подвластен на волята ú, жената, която преди време имаше своето малко "царство", сега усещаше горчилката от иронията на съдбата. Най-праведната, най-моралната личност, следваща единствено дълга, беше наклеветена в опит за убийство на дете, а за спасението ú се грижиха професионални блудници. На лицето ú не се четеше яда и унижението ú, но очите не можеха да скрият. Не и от човек, спечелил прозвището си Принц на търговията.
Хвер, не ме подвеждай и бъди готов! Забързах ход и настигнах водача ни.
ххх
- Е?
- "Златен" потегли, принце.
- Много добре.
Прехвърлих се в лодката и тя се разклати под тежестта ми. Краката ми бяха мокри до коленете, Бахара имаше нужда от помощ при избутването на лодката на по-дълбоко. Ашарак седеше мълчалива със зареян поглед някъде напред, предишната й умора се беше върнала. След пътя ни из каналите, който ни изведе извън стените на столицата, и аз не се чувствах много по-добре от нея.
- А потеря?
- Да, принце, сега ги виждам! Три кораба се отделят от пристанището! Започва гонитба!
Бахара, друг мой агент, сведе телескопа си.
- Добрият стар Хвер. Знаех си, че ще си спомни за кода и ще тръгне незабавно.
- Да, принце! Мисля, че сега ще можем безопасно да стигнем до "Сребърен"!
Бахара сияеше от радост при мисълта, че щяхме да се измъкнем живи, и под черната му брада зееше широка усмивка. Всъщност и аз споделях ентусиазма му, но по-премерено. Планът ми "Златен" да тръгне така набързо от пристанището и да подведе Армуил в издирването ни се оказа добър. Тъй като всички знаеха, че корабът е мой, при това изключително бърз, логично беше да се опитам да се измъкна на него. Но който ме познаваше добре щеше да знае, че логичното е твърде скучно за моя вкус. Другият ми кораб "Сребърен" чакаше закотвен недалеч оттук, скрит покрай една от скалите по крайбрежието, и чакаше в готовност. Още веднъж мислено се преклоних пред съобразителността си да взема една такава допълнителна мярка в случай на проблеми, при които би се наложило да напусна столицата по-припряно от обичайното. Вярно, че смятах тези проблеми да се появят, заради страховете ми Аш да не замисля нещо неприятно в столицата, имайки предвид случилото се преди шест месеца, но и така бях доволен. Не винаги се оказвах прав, но пък никога не грешах напълно.
Хванах едно от греблата и се изненадах когато Ашарак последва примера ми. После си дадох сметка, че тя нямаше друг избор. Честта й не би позволила да не се включи в импровизираното ни бягство. Аз не бих се преуморявал така глупаво, но пък не бях аз този, който се измъчва по измислици като честта.
Много скоро тримата влязохме в синхрон и лодката се понесе по солените вълни по-бързо.
Въпреки че нещата не тръгнаха съвсем точно по замисления от мен начин, главната цел беше постигната. Ашарак попадна в ръцете ми, а сега дори ми дължеше услуга след като ú се бях притекъл героично на помощ в този труден за нея час. Усетих, че смехът напира да се излее звучно от гърлото му и едва не прехапах език, за да го спра. Нещата се нареждаха много добре. Добре за мен.
С всеки следващ ритмичен плясък на греблата се доближавахме все повече към "Сребърен".
Следва продължение...
© Диляна All rights reserved.