Jul 8, 2009, 10:53 PM

Изкушението - четвърта част 

  Prose » Novels
1212 0 2
28 мин reading

Дани обикаляше любимата си книжарница и разсеяно си играеше с косата, увивайки кичурите около пръста си. С другата ръка плъзгаше пръст по гръбчетата на книгите, а от време на време изваждаше някоя, прочиташе написаното на гърба й и отново я връщаше на мястото й. Четенето бе голямата й слабост, но винаги, когато трябваше да избира между стотици заглавия се разкъсваше от адско колебание. Никога не бе сигурна дали прави подходящия избор. Сякаш нямаше да дойде отново другата седмица, за нова покупка. Ала винаги щом излезеше от книжарницата след половин час умуване и гърчене, усещаше как я облива вълна от разочарование. А дори още не бе прочела и ред от купената книга. Все си мислеше, че там някъде из морето от твърди корици, бели страници и мастилени букви я чака нещо по-хубаво. Нещо, което тя е отминала в блажено неведение.
И днес бе един от онези дни. Щеше й се някой ден да ги купи всичките, да бъде собственик на най-голямата библиотека, да разполага с безброй часове, за да се носи в реални и нереални светове от думи и образи. А някой ден можеше и да открие най-специалната книга.
Момичето се усмихна и отметна назад черните си къдрици. Умът й се залута към по-тривиални въпроси от рода на това как ще се прибере в убийствената жега. Бе едва началото на лятната ваканция, а тежката мараня вече я задушаваше и отегчаваше ужасно. Поредните три месеца, в които няма да й се случи нищо интересно. Но напрегнатото очакване, че може и да стане често не й даваше мира.
А какво точно очакваше и тя самата не знаеше.
Бе на тринадесет и ужасно любопитна към всичко. И имаше навика да си задава един куп неформулирани въпроси.
Тъкмо когато постави книгата на етажерката ръката й замръзна. Погледът й бе закован в един мъжки профил, точно на няколко метра разстояние от нея. Непознатият стоеше пред секцията за изкуство и старателно разглеждаше някакъв дебел албум. Беше доста висок, с леко вълнисти коси в особен кестеняв цвят, който осветен от слънчевите лъчи би изглеждал като махагонов. Морскосинята риза подчертаваше топлите му кафяви очи и придаваше някаква мекота на разсеяната усмивка, танцуваща по плътните му устни. Около очите му имаше тънка, едва забележима мрежа от бръчици, макар мъжът да не изглеждаше на повече от двадесет и пет. Дългите, елегантни пръсти прелистваха бавно страниците лъскава хартия, докато се взираше съсредоточено.
Определено беше хубав, повечето жени дори биха го нарекли красив, с фини черти и одухотвореност. Но не това й направи такова силно впечатление. Сърцето й ускори ритъма си. Беше й познат… дяволски познат, а в главата й постепенно изникна спомена от преди шест години. При една обичайна неделна разходка с родителите й. Не беше възможно! Приликата бе поразителна, но каква бе вероятността да се срещнат толкова случайно? Сигурно бе друг, детските представи често са объркани и рядко съвпадат с реалността на порасналите.
Той най-вероятно дори не помнеше онази незначителна случка. Ала тя бе оставила доста трайни следи в невръстното й съзнание. Тогава бе останала запленена от високия, смешен „батко” с черното палто, който й направи най-любимата играчка за цялото й детство. И до сега държеше онази птичка на рафта над бюрото си, близо до книгите, независимо, че много хора не я харесваха. Беше й по-скъпа от всички прекрасни подаръци, получени от семейството й.
Обикновено избягваше разговорите с непознати, както я бе учила майка й. Ала този човек й се видя изпълнен с толкова доброта и детето реши, че не й е „непознат”. А и й стана много приятно някой да се държи с нея като с госпожица и да не й говори като на бебе. По този начин се държаха мнозинството от роднините й. Дани имаше цяла армия от лели, стринки и вуйни, прииждащи на талази в дома им на кафе, чай и сладки, когато нямаха какво друго да правят. Често момиченцето се чудеше как е възможно някой да има толкова много доброжелателни лели, които в същото време поразяващо й напомняха на Баба Яга. Те сякаш бяха излети от един калъп, огромни, извисяващи се над нея, шумни, с грамадни широкополи шапки и твърде пъстри рокли. Наобикаляха я, охкаха и ахкаха от възхищение, разглеждаха къдриците й и бледата кожа, радваха й се като малки деца на захарен памук. Щипеха я болезнено по бузите с кикот, който на горкото дете се струваше твърде зловещ. А после проглушаваха ушите й с пискливите си гласове с реплики от рода на „Ай какво сладко детенце, ще те изям!” и „Какво си ми пораснало момиченце, пу, пу, пу, да не ти е уроки!”. След което й връчваха поредната кукла или друга подобна „момичешка” играчка, някакъв шоколад, и се втурваха към кухнята да пият кафе с майка й. Дани оставаше в тишината на стаята си, като захвърлена залъгалка в детски кът. Но тази й самота я радваше. Приглаждаше къдриците на новата кукла, оправяше роклята й, измисляше й някакво име и я оставяше при другите, наредени старателно върху раклата. Имаше купища от тях и вече й бяха досадни до болка. Никой от многобройните глупави възрастни роднини не я бе попитал и нямаше как да знае, че предпочита книжки с картинки и грамофонни плочи с приказки пред кукли. Или че повече й харесват количките и механичните играчки. Или че въобще не обича сладко. По рождените дни, на които я канеха само ровеше из тортата си, тъй като не можеше да се насили да я изяде. Не че тя си мълчеше, определено бе дете, което знаеше как да си поиска, но й костваше доста усилия, врънкане и хленчене, та да склони майка си да направи отклонения от „правилата за момичетата”. Често се чудеше кога ще разберат, че вече не е „на тли годинки”. Още тогава й стана ясно, че щом човек порасне става безумно странен и различен. Сякаш една вечер си ляга какъвто е бил до сега и се буди променен по някаква магическа сила. Тогава й хрумна, че порастването може би не бе чак толкова добра идея.
За това младежът в черно й направи такова силно впечатление. Мислеше си какъв чудесен другар за игра би излязъл от него. А и имаше такава хубава усмивка. Нямаше търпение да мине една седмица, че отново да излязат в парка, да се срещнат и той да й разправи още много чудни истории, да й измайстори още нещо (вече се чудеше какво ли да му поиска най-напред). В уречения ден си сложи най-хубавата барета и най-новата рокля, въпреки протестите на майка си, че ще ги изцапа. Но нали бе свикнала да става както тя желае, бързо надви съпротивата. Само че него го нямаше. Дълго и безуспешно го търси, като накрая се разплака и разтревожените й родители я прибраха набързо вкъщи. След като случката се повтори през две поредни недели сериозно обмисляха да я заведат на невролог или психиатър. И тогава на Дани й стана ясно, че „чудният бати Аделин” се е появил като герой от приказките, за съвсем кратко време и пак е изчезнал в някой странен, друг свят.
Но не можа да го забрави. Щом се научи да рисува редовно скицираше портрета му, такъв какъвто го помнеше. Странно бе как с някои хора прекарваш часове наред и не ти носят нищо друго, освен отегчение. А с други си прекарал точно петнайсет минути или половин час, а те са се превърнали в най-дивната и неподлежаща на забрава част от живота ти.
Отдавна бе изгубила надежда, че някога ще го срещне. Напоследък някои момчета от обкръжението й бяха преминали от фазата на „дърпането на плитки” към плахото, срамежливо ухажване. Но в сравнение с онази кратка среща всички те й се струваха като деца. Чудеше се къде ли е сега онзи Аделин? Представяше си го в някой див и заплетен лабиринт на върха на най-високата планина на света, чийто връх бръсне коприната на небето. Мислеше си как вероятно изобретява чудни и необичайни машини, как сътворява криле за всяко малко дете, което желае да полети ниско при гълъбите или високо при орлите. А може би обикаляше из дълбоките гори, говореше си с нимфите и падналите ангели, а горските таласъми му отправяха сложни гатанки, за да го пуснат отвъд, както Сфинкса от гръцката митология. Знаеше, че е малко вероятно всичко това да е истина, ала реалността я отегчаваше. Крилете на фантазията бяха доста по-примамливи. Като стана на десет започна да записва историите за Аделин Вълшебника в една огромна тетрадка. На края на всеки разказ правеше по една негова рисунка. Усмихваше се и се надяваше понякога той да си спомня за ловеца на гълъби, дори за миг.
И ето го сега… този непознат, който така приличаше на него. Отново се почувства разкъсана от безброй колебания. Ами ако не е той, ами ако я погледне насмешливо, ами ако…? Ами ако беше той и тя изпуснеше тази възможност от глупав детски страх? Прехапа устни до кръв, събра цялата смелост, която притежаваше и я съсредоточи в сърцето си, пристъпи бавно и тежко към него и едвам-едвам продума, примряла от ужас.
- Извинете…
Той се извърна и й се усмихна, от което нещо я жегна. Тази позната усмивка, усмивка, която може да принадлежи само на едно дете на слънцето.
- Да, госпожице? – отдавна бе забравила гласа на момчето от парка, но част от нея бе убедена, че звучи точно така.
- Извинявам се много, ако греша, но… случайно името ви да е Аделин? – Никога не бе била срамежлива, но точно сега се учуди на дързостта си.
- По случайност и по приумица на майка ми, която е искала да има син благородник – да, така се казвам. – Позасмя се леко иронично. – Но прощавайте, за пореден път изпаднах в глупаво лирично отклонение. Да не би да се познаваме?
- Всъщност… ако вие сте този, за който си мисля… запознахме се като бях много малка. – Тя се изчерви като божур, погледна надолу и й се прищя земята да се разтвори. – Беше есен… аз бях едно дете с кадифена барета и гонех гълъби… ох, извинете…
- Дани? Ти ли си това? – топлите кафяви очи внезапно се разшириха от учудване и внезапно разпознаване. Направи един жест, който не бе очаквала и след сто години и от който сякаш я удари ток. Протегна пръсти и ги постави под брадичката й, за да огледа добре лицето си. – Боже, какъв слепец съм! Как можах да не те позная!
- Искате да кажете, че… ме помните? – усети как ще се разплаче от вълнение. Кой да й каже, че понякога хубавите неща се случват и в най-прозаичния летен ден?
- Как да не те помня! Не си жена, която може лесно да бъде забравена. – Тя изтръпна при споменаването на думата „жена”. И в най-смелите си мисли не се бе наричала по този начин. – Дай те огледам! – Хвана я за ръката и я завъртя, сякаш танцуваха. – Колко красива си станала и колко си пораснала! Направо ме караш да се чувствам старец. Кой би помислил, че онова ангелче ще стане такава хубава дама.
- Старец? Недей говори нелепости! А и аз не съм толкова голяма, след няколко месеца ставам на четиринайсет. – Тя бе притиснала пръсти към устните си и се смееше щастливо, радвайки се на момента.
- Представа си нямаш колко се радвам, че пак се срещнахме. – Изглеждаше искрен. Често бе наблюдавала как отдавнашни познати се поздравяват след дълга среща. Струваха й се така изкуствени. – Как си, моето момиче, какво правиш?
- Ами… аз те чаках пак да дойдеш… Много ми се щеше отново да се видим. Но ти така и не дойде. – Постара се последното да не прозвучи обвиняващо, нито пък наскърбено, но се получи по малко и от двете.
- Посипвам си главата с пепел за това, скъпа госпожице. Но определено искам да се реванширам. Избра ли си какво искаш да четеш? Считай го за подарък от мен, а след това да отидем някъде да те почерпя и да си поговорим. Всъщност каквото искаш!
- О, не, не, сигурно си имаш работа! – промълви смутено тя. Не бе се и надявала на такъв развой на нещата. – Не искам да ти се натрапвам.
- Не приемам „не” за отговор. Неучтиво е да караш една дама да те чака, особено толкова време. А и ще е голяма радост за мен. Освен ако нямаш планове с някое момче? – намигна й закачливо.
- Какво? В никакъв случай – каза сърдито момичето. Чакаше тази среща от години, а той си мислеше, че би я пропуснала заради някакво момче? Ех, тези заблудени пораснали!
- Тогава проблемът е никакъв – той се усмихна широко. – Кажи, какво си избра?
- Ами, все още нищо. – Тя се опита да си спомни набелязаните заглавия, за да не губят повече време. Искаше й се да се махнат час по-скоро от тук, преди възрастната жена в другия край на помещението да е прогорила дупка в гърба на мъжа с морскосинята риза. Гледаше ги възмутено, сякаш вършеха прелюбодеяние пред очите й.
- Тогава позволи ми да ти избера нещо? Ако не ти хареса можеш да я замениш, с която искаш книга по-късно. – И той побърза да измъкне една книга с дебела подвързия сред кратко проучване. Остана глух за протестите й, че бе прекалено скъпа.
Прекараха остатъка от жежкия летен следобед в един салон за сладолед в разговори за миналото и бъдещето и това, което се случваше между другото. Той определено имаше много повече за разказване от нея. Последните шест години бе изкарал в Англия и други европейски страни. Бе ходил за няколко месеца и в Америка. Изградил си славата на великолепен фотограф, започнал да рисува и пробил за изключително кратко време. Не смятал изобщо да се връща в родината си, дори след като получил известие за смъртта на баща си от инфаркт. Не чувствал, че тук е останало нещо за него. Все още не можел да си обясни защо една сутрин просто станал и решил да даде на миналото си още един шанс. Пошегува се, че се е прибрал специално заради нея, тъй като го е викала по телепатичен път.
В момента използвал спечеленото за откриване на своя галерия и литературно кафене към нея, с организирани четения на поезия, конкурси във всички области на изкуството и музикални вечери. Беше амбициозен проект, макар и на моменти да му се струваше, че е обречен на провал. Но бе обхванат от голям ентусиазъм, а и работата с млади и талантливи хора го вдъхновяваше.
Тя слушаше разказите му като замаяна, гледаше го сякаш бе божество от друг свят и усещаше как губи връзка с реалността. Тогава изобщо не се замисли над това, че не бе споменал и дума за жена, приятелка или каквато и да е личност, с която да е имал интимна връзка. Дори и да й направеше впечатление, вероятно щеше да си го обясни с това, че не иска да говори пред едно навлязло в пубертета момиче за неща, които биха го притеснили.
Четирите часа, които прекараха заедно й се сториха като четири минути, тъй като имаха толкова много да си кажат. Прекъсваха се и си довършваха изреченията, смееха се заедно като стари приятели. Когато дойде време да си тръгват Дани усети как в стомаха й натежава топка от олово, при мисълта, че може да минат още години преди да се срещнат отново. Колебливо го помоли да й се обажда от време на време, ако е свободен. Той се усмихна широко, пое ръката й и извади нещо от джоба си. Беше визитна картичка, около която Аделин сключи пръстите й. Момичето усети прилив на облекчение, подкрепен и от уверението му, че може да му звъни, когато поиска и че всеки вторник и четвъртък е поканена на гости, тъй като това бяха свободните му следобеди.
Бе повече отколкото смееше да мечтае.
Разделиха се около половин час преди вечерния й час, тъй като й трябваха поне двадесет минути ходене пеш, за да се прибере. Докато вървеше по улиците имаше чувството, че хвърчи. Чудеше се дали това, което изпитва е просто възхищение или е влюбена. Така и не й стана ясно какво точно означава това „да си влюбен”. Бе нещо за което всички около нея говореха, но което никой не бе в състояние да обясни без да си служи с евтини и глупаво звучащи думи.
От тогава Аделин се превърна в най-ценния човек за Дани. Всяка седмица се възползваше от поканата му и в двата дни. Той винаги се подготвяше старателно за „срещите” им. Гощаваше я щедро с чай, кафе и сладки, които твърдеше, че сам приготвя и че някой ден ще я научи как. Пускаше най-разнообразна музика, настаняваха се в удобния му хол и в продължение на часове си говореха за каквото им дойде наум. Най-често това бяха книги и театър. Покрай него разшири неимоверно кръгозора и общата си култура. Караше я да се замисля върху много неща, които преди не й бяха правили впечатление. Споделяше му за проблемите си в училище, молеше го за помощ, когато срещаше затруднения по някой предмет.
Понякога я водеше на кино или театър, заведе я до най-голямата си гордост – радващата се на успех галерия, запозна я с повечето от служителите и приятелите си.
През онези дни се престраши да му даде тетрадката си с разказите за него. Той не спря да се смее през цялото време, докато четеше драсканиците й, а тя проявяваше „нрава си на харпия” като го ръчкаше с лакът всеки път, когато й се струваше, че прекалява. Накрая й падна на колене и й сподели, че това е най-трогателния комплимент, който някога е получавал и я помоли за автограф от вътрешната страна на корицата.
Веднъж Дани излъга техните, че ще спи при приятелка, с която да учат заедно. Последната потвърди алибито й с особено старание, като после я тормози до безкрайност, докато не изтръгна признанието къде е била всъщност. А истината бе проста и прозаична: изкараха вечерта и част от нощта в гледане на стари филми, след като той й приготви страхотна вечеря. По някое време бе облегнала глава на рамото му, с надеждата, че ще прокара ръка през къдриците й, ще плъзне пръст по бузата й и ще я притегли за една класическа кино целувка. Но не, през цялото време той остана стоически вперен в екрана, държеше се така, сякаш не дочува шумоленето на косите й и учестения й дъх. След като се умориха той я сложи в стаята за гости… и това беше. Тогава си мислеше, че основната причина е предпочитанието му към по-зрели и опитни жени. Какво можеше да му даде тя? Бе само една ученичка. Представяше си го как нощем ходи в будоара на някоя загадъчна оперна певица или театрална актриса, в обляна със светлина в стил сепия стая. Тя е безумно елегантна и изискана, но и страстна и подлудяваща. Усмихва се кокетно, има перфектни маниери, интелигентна е и може да говори на всякакви теми. Знае как да съблазни който и да е мъж. Прокарва игриво пръст върху наниза от перли около шията си и с едно убийствено бавно и прелъстително движение сваля гълъбовите си ръкавици, докато свещите хвърлят особени сенки в котешките й очи. Ето такава жена си мислеше, че би харесал Аделин. Тайно си се представяше в тази роля и често разиграваше всякакви сценарии, които за нейно съжаление си оставаха само фантазия.
Не при някой друг, а при него дойде, когато онова безумно момче се нахвърли да я боде с онази игла. Да проверял дали е истинска. Забрави за всякакви порядки, просто се хвърли в прегръдките му и плака, докато не й останаха сили. За разлика от друг път, той не избягна физическия контакт и дълго я успокоява като малко дете. Обясняваше й как всеки живее в някакъв свой свят и че понякога сблъсъците между различните представи могат да бъдат болезнени. Хората не са се научили как да живеят в хармония един с друг, заради коренните различия във възприятията им. Вероятно никога няма да го научат. Тогава й каза, че най е важното е тя самата да е наясно със себе си и че подобни случки могат само да засилят силата и опита й. Тогава тя не го разбираше, понякога ги ръсеше едни такива странни философии, които може би и Аделин не осъзнаваше до край. Но се радваше на близостта му и на това, че може да разчита, че повече няма да я остави. Струваше й се така постоянен, сред променливия поток на живота и всички хора, сменящи една маска с друга със скоростта на светлината. Стараеше се да направи всичко възможно да се превърне в жената, която един ден да му бъде достойна спътница в живота.
Той й измайстори ангелски криле за един училищен маскарад, вдъхновен от някогашната й нереална детска мечта и шантавите разкази в тетрадката й.
Разказваше му за все още несръчното ухажване, на което ставаше обект в училище, искаше му съвет, когато някой й кажел, че я харесва и че иска да излезе с нея на среща. Правеше го не толкова, защото много я вълнуваха тези смешни момчета, а за да предизвика някаква ревност у него. Е, той продължаваше да се държи като по-голям брат.
Всичките й надежди, че може да привлече интереса му се сринаха, когато стана на шестнадесет и Аделин я покани на вечеря, защото според него това бе много специално число. По това време майка й Калина бе разбрала за тези тайни срещи. Веднъж дойде да поговори с „приятеля” на дъщеря си и след като се увери, че е истински кавалер даде карт бланш на Даниела да се вижда с него както пожелае. Жената, от която тя бе наследила омайния си син поглед, винаги бе била по-либералната част от семейството й.
Облече се с най-прекрасната рокля, която имаше, с голи рамене, дискретно деколте, във виненочервен цвят и покрита с черен тюл, достигаща до коленете й. Калина й помогна да си направи прическа и да си сложи грим, тъй като Дани още не бе достатъчно умела в това изкуство. Тръпнеше от нервно очакване, тъй като точно тази нощ възнамеряваше да му каже какво изпитва към него, с надеждата, че това ще стана преходна точка в отношенията им. И наистина бе така, но не в посоката, в която й се искаше на нея.
Аделин й направи няколко сърдечни комплимента с обичайната си топла усмивка, докато плъзгаше погледа си, изпълнен с възхищение. Дани притаи дъх и поруменя леко, тъй като усети, че е на прав път и това я изпълни с увереност. През цялата вечер чувстваше обичайното си опиянение още по-наситено. И това не бе само от великолепното вино, което бе поръчал.
Поднесе й букет цъфнали далии, като й сподели, че това е цветето, което най-силно му напомня за нея, и с този жест предопредели една съществена промяна в живота й. Освен цветята тя получи и красива кутия за бижута, от чието съдържание ахна. Беше прекрасно сребърно колие висящо на най-фината и нежна верижка, която бе виждала. Висулката оформяше съвършена звезда, посипана с истински диаманти и редуващи се смарагди. Тогава тя избълва, че подобно нещо е прекалено скъпо и не може да го приеме. Мислено се срита, тъй като определено не това желаеше да каже. Остатък от възпитанието й. Тогава Аделин й каза, че е купил това колие преди години, в Лондон, без да знае защо. Просто изпитал силно привличане и решил да го купи заедно с кутията. До този момент си седяла неотворена. Имал усещането, че трябва да я подари на някоя хубава дама и че когато срещне точно тази, за която е предназначен подаръка ще го усети инстинктивно.
Клетата Дани прие това едва ли не като обяснение в любов и щеше да се разтопи от вълнение. Тръпки я полазиха, когато той я целуна по бузата. Аделин усети, че тя трепери и я попита да не й е студено или да се разболява. Тя се засмя звънко и поклати глава. „Колко ми е недосетлив!”, мислеше си весело момичето, докато се прибираха от ресторанта, хванати под ръка. Последното отдавна се бе превърнало в приятен навик за тях. Като вървяха по този начин момичето имаше чувството, че са отдавна женена двойка, която е била заедно откакто свят светува.
Той я попита иска ли да се отбият в апартамента му преди да я изпрати до тях, тъй като имало една страхотна книга, която иска да й даде. Освен това бил приготвил нещо ужасно вкусно, трудно за намиране, в който й да е ресторант. Тя се чудеше за какво бяха нужни толкова обяснения, когато само едно просто „Ще дойдеш ли у нас?” бе напълно достатъчно.
Чакаше го в хола, докато сипеше десерта, който до сега си бе почивал на тъмно в печката, в чинийките с позлатен ръб. Огъваше нервно белите си пръсти, стараейки се да не хапе устни от притеснение. Никога до сега не бе имала нищо, с който и да е представител на противоположния пол, дори най-невинна целувка. Не бе особено убедена какво трябва да прави.
Когато Аделин се върна продължи да се държи както до сега. Въобще не я докосна, говореше й нещо, а думите едвам-едвам достигаха до ума й. Не я докосна, не направи и най-малкия жест за близост. А тя бе по-объркана от всякога. Ако нямаше намерения спрямо нея, защо тогава й бе разправил онази странна история за бижуто в кутията? Какво означаваше всичко това?
Стори й се, че дочува тихия, съблазнителен шепот на жената от представите й, излегнала се върху кадифено канапе, с цигаре в ръката си. Засмуква малко от дима, изпуска го и я наставлява тихо. „Действай, малката. Мъже като него имат нужда от известно притискане, за да си признаят какво точно искат. Познавам го отдавна, така че ме послушай – действай!”
Девойката най-накрая се престраши, плъзна се по дивана към него, а той спря да говори, объркан и сстъписан, когато „любимката” му постави ръце върху раменете му. Ухаеше на някакъв тютюн и хубав парфюм. Всичките й сетива бяха преминали всякакви граници. Приближи малката си глава до неговата и съвсем леко го целуна по устните. Най-кратката и последна целувка между тях двамата.
Не успя дори да я усети както трябва, тъй като Аделин веднага се отдръпна, отстрани ръцете й и ги постави в скута й, след което започна да се разхожда напред-назад из стаята. Личеше си, че и той е треснат като с мокър парцал през лицето.
- Господи, миличка! Наистина съм ужасно заблуден. Как можах да не се усетя, че ти… Съжалявам, ужасно съжалявам. Така и никога не ти обясних нищо, защото ме беше страх как ще реагираш, дали няма да ме намразиш. И ето до къде стигнаха нещата. Аз… през цялото време наистина мислех, че ме приемаш… знам ли… за по-голям брат, за учител… нещо подобно. Ще можеш ли да ми простиш, че не го осъзнах по-рано?
- Аделине… - гласът й потрепера, сякаш щеше да се разплаче. – Не те разбирам. Изобщо. Моля те, обясни ми какво става, защото поведението ти е адски нелогично. Какво имам да ти прощавам?
- Ох… - той прокара ръка през челото си и я зарови в кестенявата си коса. – Толкова ми е трудно да го изразя. Как може винаги така да отлагам нещата. Но ти дължа обяснение. От сега нататък между нас не трябва да има тайни и недомлъвки. Последното нещо, което искам е да те нараня или да ти навредя по някакъв начин.
- Слушам те внимателно – бе впила нокти в дланите си почти до кръв. Магията от прекрасната вечер бе развалена.
Той бе умел оратор, но когато ставаше въпрос за подобна деликатна ситуация се объркваше и започваше да се обяснява като провинил се ученик пред директор. Докато девойката го зяпаше с отворена уста, а сините й очи се разтвориха като дълбоки кладенци, мъжът подхвана една безкрайно объркваща лекция. Започна от Античността, мина през Шекспир, стигна до Оскар Уайлд и в крайна сметка така се оплете, че не знаеше как да продължи. А можеше да й го каже простичко и с едно изречение: че предпочита своя пол. Това се изясни след много дълги и неудобни паузи. Бил го осъзнал още като съвсем млад. Това била и причината за презрението на баща му и тайния срам на майка му. За това не желаеше почти никой да знае. Опасявал се любимата му Дани да не остане отвратена и за това не бил повдигал темата за предпочитанията си.
Последната бе като попарена с вряла вода. Всичките й романтични представи се срутиха и чак тогава осъзна колко зле бяха построени въздушните й кули. Той изглеждаше толкова смазан от развоя на вечерта, че сърцето й се сви. Нямаше нищо общо с уверения, усмихнат и слънчев човек, който познаваше. Мразеше да го вижда в такова състояние, сякаш нещо във Вселената се е объркало безкрайно. Мъжът изви глава, избягвайки погледа й и попита плахо.
- Мразиш ли ме?
- Какво говориш! – избухна яростно тя, приближи се и му зашлеви шамар. – Недей взема решения от мое име. Ти си най-добрия приятел, когото някога съм имала, как може да те мразя? Само че ме боли, задето не ми каза по-рано. Толкова ли малко доверие имаше в мен? Не бих отпъдила мой близък човек, заради неща, които… ами… които са му в природата.
- Вероятно, ако зависеше от мен щях да те поискам още сега. – Усмихна се тъжно той и на нея й се стори как по бузата му се търколи една сълза, и падна нейде в мрака на стаята, осветена от една нежна ароматна свещ. – Но съм такъв, колкото и евтино оправдание да ти се струва. Заслужаваш човек, който да обича и цени точно теб. Боже, не вярвах, че съм в състояние да наговоря толкова глупости в няколко изречения. Звуча фалшиво, нали? – повдигна глава към нея, а в погледа му блестяха сребристи капки.
Колкото и да й бе трудно, Дани се приведе на колене, хвана го за ръката, стисна я и направи всичко възможно да се усмихне храбро.
- Твърде си ми скъп, за да позволя това да разруши приятелството ни. Забрави за глупавата ми постъпка, моля те. Приемам те такъв какъвто си.
- Значи часът и мястото на срещите ни не се променят? – прикри сълзите в гласа си с жалка имитация на обичайната си усмивка.
- Да, уговорката ни остава. – Целуна го бегло по бузата и се изправи. – Сигурна съм, че това, което си ми сготвил е много хубаво, но съм адски изморена, а и вечерята в ресторанта бе повече от достатъчна.
- Позволете да ви закарам вкъщи, госпожице.
През тази нощ Дани изплака сълзите си за години напред, почти задушена от възглавницата си. Не искаше майка й да узнае каквото и да е от случилото се тази вечер, или да мисли още по-ужасни неща. Просто имаше нужда да изкара всичките си напразни надежди и глупави очаквания вън от тялото си под формата на дъждовни капки. Плака докато не се изтощи и почувства, че се обезводнява. Това ли бе усещането от разбитото сърце? Любов ли бе това? А любов ли е несподелената любов или просто маниакално обсебване? И до днес не можеше да си даде точен отговор. Знаеше само, че не искаше да се откаже от любимия си „батко” Аделин. И бе готова да си затвори очите за някои неща.
Същата седмица прие предложението на едно от момчетата в нейния клас да отидат заедно на кино. Всички останаха доста изненадани, а акциите на щастливеца се качиха до небето. До сега не бе приемала никоя друга покана и винаги отказваше много деликатно. Пуснаха се различни слухове, но за нейно щастие всеки от тях бе далеч от истината.
По време на филма – някаква блудкава романтична комедия, той посегна да я целуне. Не бе нищо особено, не и както си го бе представяла. Не очакваше да е толкова… лигаво. Дори на моменти изпита леко отвращение, особено когато той посегна и към деколтето й. Прищя й се да го удари с нещо.
Прибра се вкъщи с отвратителен вкус в устата и усещането, че е дълбоко излъгана. Искаше й се да си го изкара на Аделин, но от това нямаше да има никакъв смисъл, само щеше да влоши нещата.
Вместо да тъне в самосъжаление реши да се посвети на нещо съзидателно. Няколко пъти бе чела избрана поезия по време на литературните вечери към кафенето му и бяха хвалили това колко е изразителна, както и ясната й дикция. Заключи старите си тетрадки в един шкаф, тъй като принадлежаха на миналото, на някакъв стар и нереален свят. Искаше да започне наново. А в нея още мъждукаше надеждата, че един ден той може да бъде неин.
Записа се в театрален кръжок и бързо постигна успех. Това я вдъхновяваше, въпреки сръдните на баща й и изричните му забрани да си губи времето, „щото артист къща не храни.” Но по това време девойката бе твърде свикнала да прави каквото пожелае. Някак си се бе измъкнала от властта му.
Щом навърши пълнолетие подаде молба в съда за смяна на малкото си име. Естествено, Аделин бе първия на когото съобщи, че вече се казва Далия. Той се засмя, клатейки глава, погледна към сияещата си от гордост приятелка и попита закачливо.
- А защо не Гергина**?
Последва едно от обичайните й избухвания, при което направи нещо невероятно нелепо, нахвърли се с юмручета срещу него. Мъжът я отстрани от себе си с усмивка и й каза, че вече й е крайно време да порасне.
Година по-късно след старателна подготовка кандидатства и бе приета да следва актьорско майсторство в НАТФИЗ – събитие, сериозно помрачено от прекалено ранната смърт на майка й и прогресивното полудяване на баща й. Не бе минал и месец откакто започна следването си, когато се премести да живее при Аделин. Изглеждаше й като сбъдната мечта да бъде постоянно до него.
Бе позволила на илюзията да расте в нея прекалено бързо. Но щеше ли да има силите да изтръгне нейния бурен? Не искаше да си дава отговор на този въпрос.

© Славена Илиева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Брей, вече бях твърдо убедена, че никой не чете новелата. Никакви коментари, никакви оценки, но щом толкова ти харесва ще пусна и останалите части.
  • Страхотен..прекрасен..чудесен разказ! Историята ми е супер интересна и с огромно нетърпение чакам следващата част (дано я публикуваш по-скоро )! Браво!!!
Random works
: ??:??