Часовникът на стената удари единадесет, броени секунди след това вратата на кабинета най–сетне се отвори и отвътре излезе поредната „щастлива двойка“. Не знам в какви отношения са били преди идването си, но да бъда честен в момента изглеждаха така сякаш просто чакат да останат насаме за да си издерат очите.
– Приятен ден, очаквам ви отново във вторник в десет.– се чу гласът на терапевтката отвътре.
Младата двойка мина тихо по коридора и влязоха в асансьора все така безмълвни, дори не се поглеждаха. „Не ми се ще да съм на мястото на този клетник, един Господ знае, какво го чака“.
– Следващите да заповядат– дочух мекият глас на „докторката“ да ме повиква.
Влязох в малкото уютно кабинетче, което бе обзаведено с едно голямо вечнозелено растение и някакъв мъхест жълто-червен килим. По стените бяха окачени дипломите на младата терапевтка, а в единият край на стаята беше разположено едно от онези диванчета, където нещастните съпрузи седяха и разказваха за проблемите си и защо аджеба тайничко ...