„ В света на злото, глупостите

неувереността и съмненията, наричани

съществуване, има нещо, за което още

си струва да живееш и за което несъмнено

е силно като смъртта: това е любовта.”

                                                      Хенрих Сенкевич

Кирил живееше в неголям провинциален град на петдесет километра от морето. Имаше неколцина приятели, с които се събираше. Сбирките им бяха в едно и също кафене “Блага Вайзе”, намиращо се в центъра на града.

Лятно време седяха на чист въздух, пиеха напитките си и плакнеха очите, гледайки красивите жени, които минаваха по жълтите плочки.

Един от приятелите му често подхвърляше:

- Абе, Кириле, кога ще те видим с някоя красавица, че да те оженим?! Стига си скитал като вълк единак.

Кирил слушаше подмятанията понякога на шега, а често и насериозно. Един ден не се стърпя и отговори.

- Не бери грижа за мен! Мога сам да си реша проблема…

- Стефане, защо не го оставиш намира?! – закани се Драган настоятелно.

Тази група приятели, въпреки че се зевзечеха помежду си, бяха задружни.

Стефан, който бе с лице към движението, изригна като вулкан.

- Ай-й-й-й, ай, ай-й-й-й… ако тая блондинка я награбя, ще я правя щастлива всеки ден! Що ми трябваше да се женя толкоз млад! – и заклати глава, усмихвайки се.

- Какво ти стана, бе?! Нищо ти нямаше! Де ти зайде акъла, а-а-а?! Предлагаш на Киро да се жени, а ти, жененият, какво приказваш? Ако научи жена ти, спуканата ти е работата! – скочи в словесна атака Пламен.

- Ти пък какво искаш? Да не мислиш, че като съм женен, бих могъл да изпусна такава красавица?! Въпреки това не бих си позволил да хлътна по някоя фуста!

- Да не би жена ти да е грозна?! Поне я познавам, красива е като топ модел – отговори Пламен, като въртеше химикалка между пръстите си. – Та тя е самата Афродита!

- Е-е-е-й, ти да не си хлътнал по жена ми? Внимавай да не станем на кълбо! – закани се Стефан.

След приключване на разговора Кирил се размърда, разтри ръце и се изкашля.

- Ча-а-ао, друзя, отивам на работа.

*****

След приключване на работното време не бързаше да сe прибира. Вкъщи нямаше кой да го чака. Родителите му бяха починали преди години. Като ерген не се чувстваше комфортно. Започна да му омръзва. Беше на средна възраст и работеше като проектант. Мина край театъра да провери какво предстои. Продължи по посока „Централ”. Очите му шареха, сякаш търсеха някого.

В града имаше доста красиви жени, които пълнеха очите, възбуждайки мъжките страсти; а това не беше най-важното за нашия герой. Чувстваше необходимостта от другарка в живота.

- Кириле, здравей! – поздрави го млада брюнетка. Жрицата на сърцето, за която мислеше преди малко, се усмихваше…

Той я позна, можеше да реагира иначе, но реши да скалъпи сценка.

- Добър ден! Не сте ли Доротея, дъщерята на леля Витка от Габрово?! – отговори той сериозно и преигравайки.

- Не, глупчо! Не ме ли помниш?! – попита тя засегната. – Стига с този театър! Помисли си, ако все още изпитваш чувства към мен! – маслинените ù очи изразяваха неустоима привлекателност. Кадифената ù кожа бе повече от нежна, а устните красиви и привлекателни. Въздъхна тихо и бавно. – Браво на теб, а казват, че стара любов ръжда не хваща! Добре, ще ти припомня! Сигурна съм, че знаеш много добре, но се правиш на задръстен!

Той разбра, че бе разкрит. Гледаха се усмихнати.

- Деси, радвам се, че те виждам! Прости ми…!

- Защо не се обади толкова време…?! Не бих приела никакво оправдание! Обидена съм ти!

- Права си! Грехота е да се оправдавам! Извинявай, миличка! – заоправда се той и я прегърна през кръста.

Предлагам да изпием по едно кафе на „Блага Вайзе”, а после ще решим какво да правим.

- Не си мисли, че така тънко ще ти се размине!

- Съгласен съм! Бих направил всичко за теб!

След запознанството им като студенти се зароди прекрасна любов между тях; която все още не беше изгаснала. Пасваха си във всяко едно отношение.

Чувствата им оставаха същите дори и в настоящия момент.

- Как е при теб? Нещо ново? – попита Кирил с цел да опипа почвата.

- Нищо ново. Доколкото усещам въпроса ти, нямам си никого. Освен ако ми излезе късметът тук. Смятам да остана дълго време – отговори с предизвикателна усмивка. – А при теб?!

- Родителите ми починаха преди няколко години почти един след друг. Но около мен нищо особено. Работя и чакам да се случи нещо съществено… – отговори с болка.

- Приеми моите най-искрени съболезнования! – каза Деси и го хвана под ръка.

Вървяха по посока градината. Стигнаха до „Блага Вайзе”. Огледаха се за свободни места. Приятелите на Кирил бяха инсталирани около една маса и пиеха питиетата си.

- Привет! – поздрави го един от тях, който бе с лице към движението.

Останалите направиха същото. Усмивките не падаха от лицата им, а насрещният с кестенявия мустак се подхилваше.

Десислава продължаваше да държи Кирил под ръка, подбутна го и каза:

- Скъпи, онази маса се освободи. Вдясно от приятелите ти.

Той ù поднесе стола, за да седне с лице към движението. Дългата ù катранена коса галеше фината кадифена кожа на оголените рамене.

Червената рокля оформяше красивото ù тяло и фините гърди.

- Какво ще желаеш? – попита той, като я изпиваше с поглед.

- Теб! – отговори нежно тя. – Но ще пия дълго кафе и сок от касис.

Погледът беше енигматичен. Сетне положи ръка върху неговата.

- А-а-а-а… как са Диян и Катерина? Отдавна не съм се чувал с тях.

- Добре са! – отговори тя, свивайки вежди, приглади косата си и я намести зад раменете. Замисли се за нещо и допълни - работят и си гледат детето.

- Радвам се за тях! Момче ли е, или момиче? – изкашля се той, слагайки ръка пред устните.

Сервитьорката кацна при тях.

Десислава отметна галантно косата си и я намести. Извади черна шнола и я прихвана. Фината дълга шия и красивото нежно лице придаваха по-голяма чаровност на госпожицата. Златните обици и огърлицата с рубинени камъни ù придаваха готически вид.

Разговорът им продължи доста време…

Появи се негов познат, с когото често стигаха до конфликтни ситуации. В случая беше доста пийнал и вървеше като препънат кон. Досега не беше го виждал в този вид - с протъркани, пробити над колената дънки и бледосиня смачкана риза.

Пияният се опита да промени с гримаса измъчената си физиономия и се насочи към тях. Кирил се престори, че не го забелязва и докато обясни на Деси какво може да се случи, другият го изпревари.

- Охо-о-о-о!… Киро-о-о… – заклати се като щъркел пред масата. – Мара, ба! – и не дочака отговор. Очите му бяха изцъклени от напрежение. В гърлото му сякаш бе заседнало яйце и не достигаше въздух да диша. Преглътна мъчително и рече:

– Кво ма глеаш така?

- Стояне, изчезвай и да не те виждам в този вид! Хайде – е -е…!

- Ш-ш-што-о-о не ма запознайш с туй готиното гадже?… П-п-приятно ми е мадам, пардон!

Кирил не се стърпя, стана, хвана го за ръкава и избута настрани, каза му няколко думи и другият си замина. После се извини на Десислава за ситуацията, обясни как стоят нещата и стихията, споходила живота на Стоян.

Загуба на родители, съпруга и деца в рамките на половин година.

- Жалко за човека, жестока съдба!

Решиха да се разходят в градската градина. Той прегърна Деси през кръста и внимателно приближи тялото ù към себе си. Реакцията ù беше позитивна, дори се усмихна. Сърцата им забиха лудо, готови да изхвръкнат…

- Имаш ли ангажименти тази вечер?

- Защо? – попита със закачлива усмивка. – Какво имаш предвид?

- Каня те на вечеря! – отговори той по същия начин.

- А после? – усмивката ù не слезе от лицето и сви устни като за целувка.

- Какво после? – той попита разсеяно, уж не разбрал намека ù.

- Ами-и-и… ако откажа! – гласът ù се промени с нотка да не го засегне, но и да разбере доколко е сериозен в намерението си.

- Ако ми откажеш за тази вечер, ще те поканя утре или в следващите дни, докато се съгласиш, но няма да се откажа да бъда с теб.

Очите и заиграха като танцуващи птици, излъчващи нежност. Усмихна се.

- Приемам поканата. Аз също желая да бъда винаги с теб, като добра приятелка, съпруга, домакиня и любовница.

Кирил се изненада от думите ù.

- Кажи нещо? – подкани го тя с нетърпение.

Вървяха мълчаливо и въпреки множеството граждани чуваха бавните си стъпки, любовния ритъм на сърцата и желанието да се слеят.

- Това, което каза, ме изненада! Вярно, че човек трябва да има семейство, но вместо аз – ти ми правиш предложение, а това…

Изпитваше необходимостта да ù се обясни в любов, но трябваше да намери подходящия момент.

- Хайде де, направи го…! Нима се притесняваш, че ще ти откажа?!

Зеленината и цветята в парка бяха великолепен пейзаж, който успокояваше и предразполагаше душата на всеки…

Най-красивото цвете за Кирил беше Десислава. Усещаше аромата на нежната кожа и дъха ù. Изпита желание да я прегърне, да целуне сочните ù устни, кожата и като пчела да погълне соковете ù, без да се отлепи от нея.

Седнаха на близката пейка и се притиснаха един в друг. Разговаряха за доста неща, но ръцете им говореха повече.

По едно време тя стисна с ръка бедрото му, леко се озъби и присви очи.

- Слушай, мошенико! Когато се видяхме, реакцията ти беше, че не си спомняш за мен. Каква беше тази постановка?

Той се почувства уязвим и виновен. Въпреки това на лицето му цъфна усмивка.

- Понякога си такъв артист, че не си за понасяне! Обиди ме с поведението си. Не бих могла да ти простя толкова бързо – погледна го сериозно, но със закачка.

Той я гледаше с лека иронична усмивка и донякъде с умиление. Погали я по лицето и целуна челото.

- Не съм искал да те обидя, скъпа! Бих направил всичко, за да ми простиш!

- Знаеш ли… ще ти простя, ако ме целунеш още веднъж, но ще искам и още нещо! А за довечера си знаеш урока…

Кирил изпълни желанието ù с удоволствие.

- За какъв урок говориш? – попита с усмивка и с недоумение, все едно че не разбира.

- Не се прави на задръстен! – отговори тя с укор.

Той я изгледа с иронична усмивка, прегърна я и притисна тялото ù към себе си. Сърцето му се разигра от вълнение, а стомахът се сви на топка. Чувството, което танцуваше в него, не му даваше мира.

- Доста хаплива лисичка си, но не бих позволил да те загубя! Усещам те прекалено близка, ако разбираш какво искам да ти кажа. Имам нужда от теб!

- Ще ставаме ли? – попита тя и сви вежди. – Нали ще ходим на вечеря?

© Николай Пеняшки – Плашков