Няма по-неприятна ситуация от тази да напуснеш театър по никое време.

Нямах обяснение за неадекватните действия или бездействия на един директор. Бях изумен: Донев, вместо да бъде наказан за симулация, всъщност беше „възнаграден”! Не разбирах защо вместо служебна благодарност, аз пък бях професионално накърнен…

Имах усещането, че театъра мълчаливо и загадъчно се управлява от „невидима сила”…

И цялата тази необяснима ситуация актьорите приемаха безропотно и нормално!

Но… злите езици в града не спяха - „общественото мнение” бдеше зорко:

- Гей мафия управлява театъра!...

Всичко друго, но не и това - наистина ли бях станал жертва на театрална гей простотия…

От баща си знаех, че всичко, което се чуе в тая държава, рано или късно се оказва вярно…

Силно се надявах, че театърът е място, където се прави преди всичко изкуство!

Изневиделица ме сполетя незавидно начало на творческа съдба!...

Не исках и не можех да повярвам, макар че доста „случайности” се „навързваха”:

- защо режисьорът дори не се извини – предполагал е, че съм наясно със „случая”?

Но една творческа личност не би позволила такава гавра, тя засяга преди всичко него!

- защо директорът не прие оставката ми – шест месеца получавах заплата, без да работя!

- защо със заповед не ми отне ролята - това не е ли страх от раздухване на случая...

Питах се: възможно ли е по този начин да се процедира в един културен институт!

Ако се касаеше за друг човек, бих го защитил със зъби и нокти...

Но случаят засяга само мен - удряш се в гърди и крещиш: Аз съм по-добрият!

                                                           *

До края на сезона не стъпих в театъра… и никой не ме потърси!

Давах си сметка за неблагоприятния старт - и това беше само начало.

Нямаше на кого да се сърдя: това е моят  избор – да живея с много неизвестни.

Беше краят на зимата – имах нужда от „чист” въздух…

Качих се на влака и заминах… за морето - трябваше да остана сам!

Цели дни скитах по морския бряг и се опитвах да преодолея горчилката…

За първи път имах възможност да „стопирам”, да осмисля какво става с мен.

Трябваше по-бързо да „преболедувам”, за да продължа…

Знаех, където и да отида, всеки директор ще звънне на колегата си и ще пита…

Естествено, ще си измиват ръцете с мен - докато накрая се превърна в „черна овца”.

По цели дни стърчах като ненужен морски фар на безлюдния бряг!...

Не е ли твърде висока цената, която трябваше да платя!...

Все едно: обратен път нямаше!

… Реших!

Забивам на другия край на държавата - далече от родния край…

Качих се на междуградския автобус и тръгнах… на север!

Добрич!...

Градът на спасението!

                                                        *

Не познавах никого - отивах за първи път.

Когато слязох от автобуса, имах усещането, че съм в друга държава!

… всичко беше различно… и градът, и хората.

Скоро се убедих: така беше, няма лъжа!

Срещнах се с директора Стефан Димитров – бивш актьор от Младежкия театър.

Преквалифицирал се беше през последните години като режисьор.

Попита ме имам ли претенции за жилището:

- Никакви…

- Живея в двустаен апартамент - едната стая е свободна, можеш да се настаниш.

- Става...

                                                         *

И тук се играеше в читалището - новият театър се строеше, а старият беше изгорял.

Първата пиеса беше „Аспарух” от Драгни Драгнев – талантлив местен поет.

Постановка: Стефка Прохаскова – изключителен режисьор и човек.

Позиция, стил, начин на мислене - близки с тези на Юлия Огнянова!

Контактът с Прохаска за мен беше истински шанс - впоследствие се оказа и обратното!

Сценографията на спектакъла беше интересна и функционална.

Играх някакъв военноначалник на Аспарух – получи се не лошо представление.

                                                         *

По случай годишнина на Йовков в Добрич се провеждаше йовковиада.

Прохаска прие да постави към читалището няколко откъса по Йовков със самодейци.

„Аспарух” я изтощаваше до краен предел, но тя не отказа да помогне…

От любопитство, когато имах възможност, присъствах на репетиции.

Една вечер, обяснявайки нещо на изпълнител, неочаквано се простря на пода!

Момчето се спусна да я вдигне, скочих и го спрях…

Подложихме под главата ù някакъв реквизит – беше в безсъзнание…

Предполагах епилепсия или...

Обадих на „Бърза помощ”… наистина се оказа най-лошото - инсулт!

Останах до нея през цялата нощ – непрекъснато повтаряше: „Дръжте ме за ръка!”

Изпитваше страх и търсеше пулса ми, искаше да усеща живота…

Лекарите споделиха, че имала късмет: вдигането от пода е било фатално за случая.

След години, когато се срещнехме, все повтаряше: Вие ми спасихте живота!...

А всичко беше случайно... Случайност ли е било наистина!...

                                                          *

Вторият спектакъл беше „Милионерът” на Йовков - режисьор – Маргарита Тихинова.

Тя беше олицетворение на многото талантливи творци, които крееха в провинцията.

Театърът носеше името на Йовков и редно беше да се постави негова пиеса.

Играх Любенов, учител по пеене - представлението беше приятно като всяка комедия…

Паралелно се репетираше някаква западна пиеса с режисьор Зунка Янкова…

Четвъртото заглавие за сезона беше „Рози за д-р Шомов” от Драгомир Асенов.

Заглавие, играно в Младежкия театър, в ролята на Шомов - Банко Банков.

Това беше драматургия и роля, която винаги съм искал да играя!

Сега имах тази възможност – режисьор Иванка Цветанова, от „Сава Огнянов” - Русе.

Тя беше поставяла тази пиеса и идваше с готово режисьорско решение.

Силата на внушението бе заложено в текста – актьорска пиеса, нямаше нужда от „шашми”.

Текстът на Драгомир Асенов беше като отдушник за онова време – а това не беше малко.

Публиката аплодираше героя, който го нямаше в живота, но копнееше да го има!

„Касова” пиеса, която се игра почти във всички театри с огромен успех.

- Шомов е ролята, с която мога да се явя на държавен изпит - споделих с директора.

След седмица замина за София и се обади, че пристига с изпитна комисия.

От година ректор на института беше Иван Чипев, Каракостов си беше „изпял песента”!

Чипев назначава комисия с председател Анастас Михайлов и заявил пред колегите:

- Кольо на практика доказа, че последните две години от ВИТИЗ са загубено време!

Докато вие се правехте на народни артисти, той играеше и трупаше опит...

Горкият Чипев – той не подозираше цената на опита, който ми предстоеше да платя.

                                                            *

В този град ми се случи най-красивото нещо, което може да изпита един актьор!

Нещо, което никога в театралния ми живот, за съжаление, не се повтори.

След премиерата на „Рози за д-р Шомов”, всяка сутрин пред вратата си намирах рози!

В началото не предадох значение на случая, но той продължи да се повтаря всеки ден…

Любопитството ми надделя и започнах през нощта да ставам и се ослушвам зад вратата…

Често открехвах, за да видя дали розите са сложени на мястото си, но нямаше нищо…

Сутрин, около 8.30 ч., забързан за работа, отново намирах букета с рози…

Накрая се отказах да разбера кой с такова голямо желание искаше да ме радва всеки ден.

След около два месеца, една сутрин към седем часа, долових стъпки пред вратата…

Отключвайки, едновременно отворих и пред мен, глътнали езици, стояха две момиченца!...

Запахнах от изненада - всичко друго съм очаквал, но не и деца…

Засрамени прикриха с ръчички очи и изтичаха надолу по стълбите с чанти на гърба…

Онемях от изненада - Шомов се беше загнездил дълбоко в душите на тези дечица!...

Макар и малко, бях допринесъл за това…

И това беше… истинският изпит!

                                                          *