Изповед

Дали не е късно да опитвам да оздравея, с болката свикнах, то друго не остана. Понякога страхът е по-силен от всичко в мен. Опитвам да си спомня от кога те искам... трудно е да помниш началото на нещо, продължило вечно. Как искам само да съм малката балерина, танцуваща в  сърцето ти. Дори при мисълта сърцето ми прави пирует. Грозно е, знам, ти си забранен за гнила вишна като мен... но забранено ли ми е да прося без глас поне. Ти си  вечната  тема в мислите ми. Сънищата ме измъчват, страх ме е да заспя, страхме е, че пак ще те сънувам... че ще сънувам себе си в преръдките ти. Не, не от това ме е страх, страх ме е, че ще се събудя и няма да си до мен. Сгушен в ъгъла на лелото, търсещ топлината ми. Помня сутрешната ти усмивка. Колко съм се наказвала за това, което причиних на теб и другата, за бурята в главата ти. Вече не ми е гузно, че искам нещо чуждо. Знам, че те искам, защото никога не съм те имала истински. Наречи ме зла,  лоша – такава съм. Просто искам да спра да те търся в тълпата, във всяко лице, осветено от прожекторите в някоя дискотека. Наистина искам да започна на чисто, без спомена за очите ти. И все пак е хубаво всеки да има копнежи, които да потдържат огъня. Ти си моят.