Mar 21, 2012, 10:07 AM

Изповед 

  Prose
621 0 2
5 мин reading

Имахме една любов необяснима, недоизказана и неоспорима.Филмови сцени бяха срещите ни и цели
пиеси обясненията ми, а очите ти - синьо-зелени, присвити и доволни, щом ме погледнеха, губих
всяка моя мисъл. Всеки жест ми се виждаше малко и звездите дори не бяха достатъчни за теб. То
бяха прегръдки, дълги като за сбогом, то бяха целувки, дълбоки и пламенни като стихиен пожар,
то бяха погледи, в които очите си говореха тихо, а кога се свършваха техните думи, устните
се свързваха като парчета на пъзел и сърцата биеха в синхрон.То бяха нощи, които изгрева
красиво разделяше, а изгрева носеше тъга...
Болни от безсъние бяхме, но не че не ни се спеше, а не искахме да губим времето в спане
далеч един от друг. То бяха рози и залези споделени, а хората като че ли от нас бяха заразени.
И обичахме се без думи и разбирахме се със очи.
И разделихме се без думи, без дори да зърнем за последно любимите очи.
Каквато бе нашата любов, съща бе нашата раздяла - необяснима, недоизказана и неоспорима.
Месеци те виждах всеки ден и целувах те като за последно, а смелост нямах да ти кажа: "Любима
моя, обичам те". Нямах дори шанс да те целуна за последно, преди беззвучното и тъжно сбогом,
което така и не прозвуча, и разделихме се без думи, без погледи дори, не видяхме даже дали
един за друг роним сълзи. Цяла година те забравях и си обещавах, че в утрешния ден не ще си
господарка в мислите ми и няма да царуваш в мечтите ми, а все се случваше нещо друго...
Затваряйки очите си уморени от деня самотен, заспивах в сън дълбок и сладък, в който ти се
появяваше и носеше сладко-горчив вкус към който съм пристрастен. А само ден, само ден беше
достатъчен съдбата да ни срещне и да се прегърнем от радост, неописуема и така добре позната,
часове само стигнаха да се изпълнят очите с онзи щастлив огън, озаряващ лицата ни, само миг
и отново се оглеждах в очите ти с надеждата и ти да се оглеждаш в моите.Тази аномалия, която
не веднъж е усещана, за пореден път се запечата в паметта ми, а след края на деня в мен се
борят надежда и реалност, води се безпощадна битка на носталгия и безсилие, на ново
начало и на вече презавършен край, а аз не мога да играя роля с теб на просто познати,
понеже ролите са за театъра. Всичко давам да разбера дали чувствата у теб са изстинали, издухани от вятъра като шепа прах или чакат скрити от чаровната усмивка. Готов съм на всевъзможна глупост само за дума твоя, поглед мил и въздишка нежна. Пак съм готов роза да ти подаря, дори отново бих чакал под дъжда.Само за втори шанс копней сърцето, устните се молят за него, ръцете се протягат да го хванат, а очите безмълвно казват колко го желаят. Една целувка още искам, само една и ще кажа онова, за което смелост нямах.Звездите няма да ти подаря и нощта не мога да ти дам, тъгата по теб едва ли я искаш, готов съм даже да заплача, но ти сълзите си вече взела, сърцето ми не знам дали е още мое, да, за добро или лошо, то отдавна е вече твое. В очите на всички съм цар на глупците,
душа погубена вече и от разума напусната. Но кажи ми само как да те забравя? Търсих ли,
търсих, но друга не може да те замени, а сърцето си да излъжа не мога. Осъзнавам, че може би
времето, което измина, уби надеждата у теб, а действията ми те нараниха ужасно...
Ти си моята мечта и те моля за втори шанс, обещавам да съм този, който не бях, и да не те разплача никога повече.Обичам те, не до днес или до утре, обичам те завинаги!

© Емил All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??