Изповед
1.3K
0
0
4 min reading
Изповед
Една ужасна болест, променяща живота на човека, обричаща го на живот в страдание и бавна смърт. Най-тежката участ - да живееш с мисълта за смъртта, вкопчила черните си колкалести пръсти в твоята плът, да знаеш, че в теб нещо те разяжда и те убива бавно и потепенно, без дори да си живял. Още неживян живот да угасне. Да увехнеш преди да си разцъфнал, преди да си дал нещо от себе си, да си отидеш без следа...
Ако не сте разбрали закакво говоря, което ми се случва често, то това е за онази болест, убиваща милиони по света, болестта, от която казваме, че се страхуваме, а в действителност мислим за прекалено далечна, казвайки, че на нас не може да се случи... диагноза HIV-позитивен. Аз едва ли бих могла да кажа нещо повече по темата от това, което е вече казано, едва ли бих могла да науча хората как да се пазят, но искам да разкажа за това, което видях, за моята среща, надявам се - последна, с тази болест. Видях как убива човек и как той умира много преди да настъпи смъртта, видях как се превръща в отрепка, видях този млад човек сломен и празен, загубил смисъл, видях как се стреми да съкрати пътя си към смъртта, как забрави приятелите си, забрави себе си...
Запознах се с него в една дискотека, не знам какво се случи точно, знам единствено, че хлътнах в момента, когато погледите ни се засякоха, направо се загубих, потънах в красивите му черни очи. Беше забавен, весел, говореше за бъдещето си, а аз - още дете. Уплаших се, когато започна да говори за Нашето бъдеще и да крои планове, включващи и мен, та той не ме познаваше, как можеше да ме обича. Но това е моя грешка, защото аз съм тази - страхуваща се от обвързване. Раздялата ни го нарани, не ме поздравяваше, дори да се блъсна в него. След две години го видях на един купон. Скарахме се, викахме, та да ни чуе целият град, разменяхме си обиди, а в следващия момент бях седнала до него, той ме беше пегърнал и ми разказваше за миналото. Нищо повече не се случи, решихме, че няма как да се получи помежду ни, че сме ужасна двойка, но останахме приятели.
Една седмица, само след седмица разбрах, дори не помня как стана на въпрос, но помня къде и с кого бях, дори помня как бях облечена. Не повярвах, не исках да повярвам, че е истина, причерня ми, не знам как се прибрах, но помня, че плаках много и никой не можеше да ме накара да спра. Обещах си да се държа нормално, когато го видя, обещах си да бъда приятелка, от която той има нужда.
Не го познах, когато ме спря на улицата. Нямаше спомен от онзи човек, когото аз познавах. Къде изчезнаха онези черни очи, гледащи с такава жар, кой ги замени с тези зачервени и подпухнали, със замъглен поглед, невиждащи... пълни с насмешка, с омраза, с ярост. Не ме пускаше да си тръгна, държеше ме и в гласа му, сред несвързаните изречения без смисъл, пак долових онези думи, които казва само на мен, онази негова усмивка и дъха на алкохол...
Не ми каза, че е болен, не го упреквам, каза само, че би било хубво, че би могло да има нещо красиво между нас, но вече е прекалено късно...
Повече не си говорихме, нямах сили да го погледна. Не можах да понеса да ме прегърне пак с ръце, надупчени от игли, да ми говори завалвайки думите, да видя в какво се е превърнал. Срам ме беше, че го направих, но аз не го познавах...
Затова пиша това тук, за да кажа на някой колко много държа на един приятел, да кажа, че може би дори съм го обичала по моя си странен начин, да кажа колко много съжалявах, защото съм слаба и нямах силите да съм до него...
Познавах човек, който се разболя, но той вече не е същият, а аз държах толкова много на него, той загуби себе си, той намрази света, той уби това, което обичах у него...
Човек, загубил всичко човешко, изпълнен с омраза, загубил смисъла на живота си, без мечти и амбиции, няма живот - не живее. Той става опасен не само за себе си в своето отчаяние, а и за тези около него... Вчера разбрах, че е бил с едно момиче без да й каже, без да я пази...
Някой казва, че не трябва да се пазим и да отбягваме болните, не трябва да ги изолираме или игнорираме, но никой не може да каже на какво е способен човек, нямащ какво да губи, натрупал яростта от несправедливото смъртно наказание...
Ще те запомня такъв, какъвто беше...
Прости ми и прощавай...
ДеЯДДП
Една ужасна болест, променяща живота на човека, обричаща го на живот в страдание и бавна смърт. Най-тежката участ - да живееш с мисълта за смъртта, вкопчила черните си колкалести пръсти в твоята плът, да знаеш, че в теб нещо те разяжда и те убива бавно и потепенно, без дори да си живял. Още неживян живот да угасне. Да увехнеш преди да си разцъфнал, преди да си дал нещо от себе си, да си отидеш без следа...
Ако не сте разбрали закакво говоря, което ми се случва често, то това е за онази болест, убиваща милиони по света, болестта, от която казваме, че се страхуваме, а в действителност мислим за прекалено далечна, казвайки, че на нас не може да се случи... диагноза HIV-позитивен. Аз едва ли бих могла да кажа нещо повече по темата от това, което е вече казано, едва ли бих могла да науча хората как да се пазят, но искам да разкажа за това, което видях, за моята среща, надявам се - последна, с тази болест. Видях как убива човек и как той умира много преди да настъпи смъртта, видях как се превръща в отрепка, видях този млад човек сломен и празен, загубил смисъл, видях как се стреми да съкрати пътя си към смъртта, как забрави приятелите си, забрави себе си...
Запознах се с него в една дискотека, не знам какво се случи точно, знам единствено, че хлътнах в момента, когато погледите ни се засякоха, направо се загубих, потънах в красивите му черни очи. Беше забавен, весел, говореше за бъдещето си, а аз - още дете. Уплаших се, когато започна да говори за Нашето бъдеще и да крои планове, включващи и мен, та той не ме познаваше, как можеше да ме обича. Но това е моя грешка, защото аз съм тази - страхуваща се от обвързване. Раздялата ни го нарани, не ме поздравяваше, дори да се блъсна в него. След две години го видях на един купон. Скарахме се, викахме, та да ни чуе целият град, разменяхме си обиди, а в следващия момент бях седнала до него, той ме беше пегърнал и ми разказваше за миналото. Нищо повече не се случи, решихме, че няма как да се получи помежду ни, че сме ужасна двойка, но останахме приятели.
Една седмица, само след седмица разбрах, дори не помня как стана на въпрос, но помня къде и с кого бях, дори помня как бях облечена. Не повярвах, не исках да повярвам, че е истина, причерня ми, не знам как се прибрах, но помня, че плаках много и никой не можеше да ме накара да спра. Обещах си да се държа нормално, когато го видя, обещах си да бъда приятелка, от която той има нужда.
Не го познах, когато ме спря на улицата. Нямаше спомен от онзи човек, когото аз познавах. Къде изчезнаха онези черни очи, гледащи с такава жар, кой ги замени с тези зачервени и подпухнали, със замъглен поглед, невиждащи... пълни с насмешка, с омраза, с ярост. Не ме пускаше да си тръгна, държеше ме и в гласа му, сред несвързаните изречения без смисъл, пак долових онези думи, които казва само на мен, онази негова усмивка и дъха на алкохол...
Не ми каза, че е болен, не го упреквам, каза само, че би било хубво, че би могло да има нещо красиво между нас, но вече е прекалено късно...
Повече не си говорихме, нямах сили да го погледна. Не можах да понеса да ме прегърне пак с ръце, надупчени от игли, да ми говори завалвайки думите, да видя в какво се е превърнал. Срам ме беше, че го направих, но аз не го познавах...
Затова пиша това тук, за да кажа на някой колко много държа на един приятел, да кажа, че може би дори съм го обичала по моя си странен начин, да кажа колко много съжалявах, защото съм слаба и нямах силите да съм до него...
Познавах човек, който се разболя, но той вече не е същият, а аз държах толкова много на него, той загуби себе си, той намрази света, той уби това, което обичах у него...
Човек, загубил всичко човешко, изпълнен с омраза, загубил смисъла на живота си, без мечти и амбиции, няма живот - не живее. Той става опасен не само за себе си в своето отчаяние, а и за тези около него... Вчера разбрах, че е бил с едно момиче без да й каже, без да я пази...
Някой казва, че не трябва да се пазим и да отбягваме болните, не трябва да ги изолираме или игнорираме, но никой не може да каже на какво е способен човек, нямащ какво да губи, натрупал яростта от несправедливото смъртно наказание...
Ще те запомня такъв, какъвто беше...
Прости ми и прощавай...
ДеЯДДП
© ДдП All rights reserved.
