В някое от миналите си прераждания трябва да съм бил от лявата страна на Разпятието. Разбойникът отляво не е много почитан сред вярващите, поради изявен атеизъм и в този смисъл за него не е предвидено място в „царството небесно”. Неговото присъствие (тоест – моето) се споменава съвсем бегло в евангелието, колкото да бъде спазен синхрона и целостта на картината, заради самата статистика. Всъщност, докато проповядваше истината, Христос откровено лъжеше, защото раят все още не беше измислен, а и досега не е. Но няма смисъл да го опровергавам, за да не дразня нищите духом, които трябва някак да бъдат залъгвани най-малко от медицински съображения. Доктор Фауст твърдеше, че на обречения не му е нужна истината, защото истината е твърде неудобна. Може и действително да го е твърдял; това няма как да се докаже или отхвърли.

И така, ще трябва да се представя, за да бъде сценарият достатъчно реалистичен. Понастоящем аз съм от тези, които участват в заседанията на ”Страшния съд”, преди още участниците от да са изпаднали в летаргия. В последното интервю със Сатаната бе подчертано, че истината не се нуждае от посредници, поради което изпълнявам ролята на посредник; това се вижда и на самото разпятие, където акредитацията ми не се ползва с доверие. Въпреки че сценарият е изработен Свише, програмата не е съвършена и не може да бъде такава, докато не се премине към следващия цикъл. Срещат се редица бъгове, които никога няма да бъдат отстранени, защото Всевишният страда от старческа деменция. Моето участие се оказа компрометирано априори – още при самото сътворението, защото и сътворение нямаше. Впоследствие ми се искаше да утеша плачещата Магдалина, но това не можеше да се случи, докато асистирах отляво. Магдалина си остана плачеща вовеки, а заседаващите се сраснаха с летаргията.

Както вече споменах, впоследствие бе уточнено, че проектът „хомо” страда от редица несъвършенства по вина на своя създател. Подробностите не са посочени, но явно става въпрос за грешки в програмата, касаеща генетичния код, ако не умишлени, то значи – плод на немарливост. Отдавна подозирам, че Демиургът ходи пиян на работа и лекува махмурлука с допълнителни дози. Което до голяма степен обяснява тези бъгове и грешки; дори би било странно, ако не беше така.

Няма друго обяснение тази неистова ненавист на тълпата, когато се издигаха Голготите и Спасителят агонизираше на кръста, изоставен от всички. Дистанцията между „Осанна” и „Разпни го” се оказа несъществуваща, а то не би могло да бъде по-различно при тази въпиюща простотия. Самият Исус се самоопроверга, проповядвайки известната безсмислица: „Блажени са нищите духом”, та човек не знае да се смее ли или да плаче. Може да са блажени наистина (кой ги знае), но разнасят Голготи и клади, а на мен не ми се нрави подобно блаженство. Този феномен бе обяснен по-късно с принципа на ентропията, където участието на бездуховността е решаващо. Тълпата винаги е била склонна към идиотизиране, така че няма нужда да се посочват причините. Значи принципът на ентропията засяга дори генетичния код и всяка връзка с действителността е случайна. Фактът, че този, който проповядваше любов бе умъртвен по най-жесток начин пред ликуващата тълпа и бездушния поглед на своя „Отец”, а впоследствие в негово име се издигнаха безброй други Голготи и клади, със съдействието на други ликуващи тълпи, означава, че съм бил прав. Това означава също, че самият Той се е заблуждавал, което му струваше и живота. Тълпата винаги разсъждава като тълпа – тоест – значително под нивото на най-примитивния си участник, така че е по-реалистичен принципът на тоягата. Те поначало са склонни да превърнат и най-хуманното учение в религия – носеща със себе си Голготи и клади.

Но може би впоследствие бе осъзнал грешката си, когато вече беше твърде късно. Малко преди самия край чух от устата му се отрони знаменателната фраза: „Защо ме изоставяш, Господи?”, която говори съвсем недвусмислено.  Това са Негови думи, произнесени с последния Му дъх и нямаше смисъл да му обяснявам защо е така. Съвсем очевидно неговият Бог бе задрямал някъде под дебелите сенки на Едем и изобщо не чуваше; той вече знаеше причините, но какво от това.

А онзи наивник – колегата отдясно – продължаваше да глупее и очакваше да го пуснат в рая, просто ей така, защото в последния момент се бил разкаял и повярвал. Тъпо копеле! Голям смях падна по време на страшния съд, когато подсмърчаше пред комисията като виновен второкласник и чакаше да му опростят греховете. Дори за момент онези излязоха от летаргията и се ококориха.

-   Ти какво искаш, бре? – удря с чук председателят и наоколо хвърчат искри и петолиния.

-   Ами искам в рая!

-   Кой си ти и какви са привилегиите ти?

-   Аз съм разбойникът отдясно, но вече се разкаях и повярвах...

-   Какво, какво – разбойник ли?! – скача председателят и грабва чука – Че какво значение има дали си бил отдясно или отляво?! Я да се махаш от тук, да не те трясна с чука по главата! Повярвал значи... Водете го и турете повечко катран!..

Фактът, че религиите възникват поради глупостта на тълпата не подлежи на обсъждане. Съдбата на учителите също така е почти еднопосочна: първо ги убиват, после ги обожествяват. Те биха обожествили дори Ян Хус или Бруно през самия двадесет и първи век, ако някой в Рим се осени, че подобен експеримент би напълнил хазната по някакъв начин. Всичко това ми беше ясно още в първия момент, когато влачехме кръстовете по Виа Долороса и им го казах на онези, но нямаше кой да чуе. По принцип, от тогава присъствам на всички екзекуции като пряк участник и винаги в ролята на „ лявостоящ разбойник.” Ян Хус, Джордано Бруно, Мигел Сервет, Томас Бекет, поп Богомил, вещиците и всички останали жертви на човешката злоба. Умирал съм многократно по всевъзможни начини, но изобщо не е вярно, че съм си позволявал да хуля Христос. Това си го измислиха инквизиторите и поповете и го налагат стриктно откакто свят светува, за да оправдаят собствената си мерзост. Не можеш да хулиш и мразиш някого, с когото споделяш една и съща съдба, най-малко пък – умирайки на кръста. Аз – разбойникът и той – светецът бяхме еднакво жалки в своята орисия и просто нямаше какво да си кажем, защото всеки бе зает със собственото си умиране. Вярно е, че поради безкрайната Му мъка, накрая Той се отрече от Отца, в когото много искаше да повярва, но който го бе изоставил. Абсолютно съм убеден, че в самия край, когато душата Му бавно се изнизваше в изпепеляващата преизподня, Христос се превърна в най-категоричен антихрист. Но това го зная само аз – разбойникът отляво, защото съм низвергнат поначало и няма смисъл да крия истината. Съвсем логично тази истина се премълчава старателно, заради спокойствието на нищите духом: „Ели, Ели, лама сабахтани?”*

Трябва да спомена още една особеност. Всъщност, донякъде завиждах на този човек, че успя да умре бързо и нека си призная – заради любовта на Магдалина. В официалните версии никъде не се споменава, че тя му е любовница. Обикновено я представят като спътница, сподвижничка, каеща се грешница и пр., но никъде не се употребява точната дума – любовница. Явно поповете притежават свръхдоза лицемерие, все едно като е светец е импотентен. Но не може една жена да се помъкне по петите на някой мъж, без да го обича и без да му е жена или любовница; това е най-отявлената глупост на света, която светите отци сърцераздирателно натрапват на простолюдието.

Така че му завиждам на Онзи и ми е жал за Магдалина, страдаща безсмислено заради Него. Но още повече ми е жал за самия мен не само, защото не умирам лесно, но и защото няма кой да ме обикне по същия начин; никой не обича разбойници.

Ами щом сме тръгнали да правим разкрития, нека продължаваме нататък!

За Възкресението ли? Хм, разбира се, не е имало никакво Възкресение и това е лесно за доказване, но неудобно за разказване. Труповете не могат да летят; това да не са „Опълченците на Шипка”. Истината е съвсем различна и веднага ще я споделя. Бях наблизо (някъде отстрани и отвисоко), когато се случи събитието, така че видях всичко. Но какво събитие се е случило; всъщност нямаше нищо изключително? Просто дойдоха Неговите сподвижници, взеха Го и Го погребаха на друго място, за да не бъде осквернен гроба от тълпата. Това е всичко и няма как да бъде друго. Но, разбира се, тази подробност никога няма да бъде изнесена наяве по понятни причини. Както на простолюдието, така и на посветените им е нужно божество, с което да оправдават собствените си маскарлъци. Освен това от тогава мина много време и кучето е старателно заровено.

Много по късно при друг случай, когато отново бе осъден и качен на кладата на Торквемада, Той сподели същата версия, но това никак не промени нещата. Озверялата тълпа просто не искаше да го чуе, за да не и отнемат „Царството небесно” – (Негова приумица, заради която си пати). Христос няма как да се прероди в Ян Хус, нито Пилат в Торквемада. Те и досега си въобразяват, че труповете са в състояние да се реят из небесата като лебеди и да им махат приветствено, особено, ако са божествени трупове. Така че в името на Спасителя впоследствие бяха екзекутирани всички други „спасители”, включително и аз, без да съм спасител. Но не съм го мразил – човека; той не е виновен за потресаващата човешка глупост, нито за обърканите генетични кодове на хомосапиенс. Яд ме е само, че е обсебил Магдалина, дори посмъртно. Сега всички Магдалини по света гледат на Него като на Бог, а на мен – като на разбойник. Никой не успя да проумее, че в процеса на еволюцията (Божествената – не Дарвиновата) Боговете и разбойниците са си разменили ролите, поради което често разбойниците си мислят, че са Богове, а Боговете постъпват като разбойници. Това обяснява факта, че в името на Бога се извършват безброй злодеяния, докато в името на разбойника – нито едно. Подобна тенденция е валидна за всички времена, дори бъдещите, предвид грешките в програмата.

Що се отнася до жените, при тях програмата е още по-объркана. Нямам представа какво ги отблъсква или привлича, но то е очевидно. Дори една обикновена проститутка от бара не би тръгнала след мен без пари, но след Него би тръгнала непременно.

Прочее, точно така се случи: Засякох се отново с Магдалина двадесет века по-късно в един бар, където тя обслужваше клиентите с присъствието си на масата. Не беше се променила никак; само предишната и тъга бе придобила виолетов оттенък. И както е прието напоследък – минижуп, разголени хълбоци, дебел слой грим, мъгла в очите. Винаги е била много красива тази Магдалина и няма смисъл да и се говори за безсмъртието на душата, както правеше Онзи. Поканих я на моята маса, за да има с кого да помълча. Тя също много обича мълчанията и диалогът се оказа не особено фотогеничен:

- Познах те. Ти беше онзи – отляво.

- Винаги съм бил онзи отляво.

- Можеш да ми поръчаш едно малко уиски. Вярвам, че по време на пълнолуние безсъниците притежават особен аромат.

- Вероятно е така, защото на обратната страна на луната не се ползват противозачатъчни средства.

- Благодаря за уискито! Може би в петък вечер един безсмислен диалог е препоръчителен пред чифт зелени презервативи. Ти виждал ли си как се умира в петък?

- Дори съм участвал в подобно умиране, но това не може да предизвика цунами в чаша с уиски.

- Става все по-тъжно – въздъхна тя. – Дори съвсем паякообразно. А той беше казал: „Хора, обичайте се!” Явно дървоядите от Ватикана са изгризали обратната страна на луната.

- Защо от Ватикана? – учудих се аз. – Мисля, че дървоядите от Гренландия са по-гладни.

- Става все по-тъжно – повтори тя съвсем унесено. – Тази вечер е премиерата с творби на Моцарт, която отново ще пропусна, както и предишната с Негово участие. Императорът имаше хрема, за разлика от пажовете, така че вероятно предпочиташ стандартен секс без да ти скърцат дървояди от Гренландия.

- Вероятно е така – съгласявам се аз – Сексът предлага съществени преимущества пред Разпятията. Пробвал съм и едното, и другото...

- Натрупаният опит е от значение.

- Права си. Впечатленията ми от последното разпятие са негативни – обясних аз. – Кръстът се оказа твърде неудобен, поради грешки в конструкцията.

- Той страдаше – съгласи се тя. – Ужасно е да се страда по време на умиране. Прочее, уискито е препоръчително на ръба на пълнолунията. Има известен консонанс между пълнолунията и „Малка нощна музика.”

- Има консонанс. – потвърждавам аз. – Но Пилат вероятно не посещава концертите на Моцарт и изобщо... всички рицари са се избръснали.

- Ставаш все по-банален – констатира тя и през ирисите и преминават облаци от тишина. – Ще трябва сама да си измислям нощ и „спомени за черни котки.”**

- Това с черните котки навярно е метафора. Но няма как да се използва в борбата против пърхота.

- Петък е ден за разпятия, за напиване и в краен случай – за любов – продължи тя. – Всички числа съвпадат идеално.

- Тогава да вървим!

- Заедно ли да вървим? По ръба на пълнолунието ли да вървим?

- Оставям пълнолунията настрана. С този епизод вече съм приключил.

Тя ме поглежда с нестихваща тъга.

- Но сметката не е платена, а освен това Него го няма.

Трепвам и нещо ме хваща за гърлото.

- Него го няма. Него го няма. Него го няма – повтарям аз в някакъв унес и се мъча да се събудя. Ужасно е да не можеш да се събудиш, когато Него го няма.

- Няма Го.

- Така е – няма Го и не може да го има – казвам аз. – Изобщо никога.

- Тогава и мен не може да ме има – казва тя.

- Мъртъв е. Дрогиран е. Луд е. Пиян е...

- Тогава и аз съм мъртва, дрогирана, луда и пияна.

- Изобщо не е Бог. Изобщо не е възкръсвал. Изобщо не е живял...

- Няма значение. Важното е, че аз го вярвам.

- Знаеш ли какво? Удари ме с нещо тежко по главата, за да проумея!

*          Боже Мой, Боже Мой, защо си ме изоставил?!

         **        Я. Кременска