– И днес отново няма да имам какво да хапна. Мдааа! Парите ще ми стигнат само да се напия, но за ядене – не! Смяташ, че ти приказвам глупости? Защото алкохолът е по-скъп от храната ли? Грешка! Твоя грешка! Ей, човек, вчера събрах цели деветдесет и три стотинки... Ако ти ми дадеш сега само деветдесет, ще ти покажа как да се опием и двамата! Аха-аа!
   – Цигарки имаш ли? Я дай да запаля, че съм си забравил табакерата! Ааа, не пушиш. Добре правиш. И деветдесет стотинки ли нямаш? Ле-леее, че ти си по-зян и от мен дори... Ааа, и на работа ходиш? Ух, мори майкооо!!!
   – Човек, никак не върви просията на такива като мене. Само ме зяпат като звяр и си ме отминават, не щат да дръннат някоя стотинка в канчето. Не! Не ми е войнишкото канче. То че е войнишко, войнишко е.
   – Оня ден бях много гладен, човек. Едва изтърпях до нощта да се приберат хората от улиците. Срам не срам, зарових се в кофите за боклук на махалата. Нищо в първата кофа, същото и във втората... чак в петата намерих туй канче. Взех го и в края на улицата у една кофа открих цял самун, ама мухлясал. Разделих си го с един партизанин от Борисовата градина. Работел като просяк и бая пари си докарвал – ми каза де...
   – Така като ми гледаш канчето, хващаш ли му вяра? Не, нали? Щом за просяците няма работа в България, какво да кажем за ония инаквите като тебе, дето аха-ахааа да запросят и им метнат някой кирлив лев по дебитната карта.
   – Как изкарах зимата ли? Еми как? Лошо! Откак жената ме напъди, защото много пиех, бе, човек, толкоз студ, глад, бой... Маа-ле, мале... Ама туй с виненото спиртче от аптеката много добре стана.
   – Понапия се, падна на улицата и ето някой „добър" човечец звъни в полицията или на бърза помощ. И хоп-ааа на топличко за двадесет и четири часа в килията. И там е за хора. Някой друг шамар, ритници също...
„Отде си, бре? Що щеш в София? – питат ма. Ами, че какво да ви река? Вий чий го дирите в София?" Плюууус! Ха сега лапни и тез шамари и айде на улицата...
   – И в социален дом на два пъти попадах. Лелеее, туй голямата работа... Топла водичка, баня, легълце... чорбица. Ми като се изкъпах, обръснах се, наспах се – на човек замязах, като ония с кредитните карти. Видях се в огледалото. Ух, мори майкооо! Уплаших се. Туй не бях аз, тоз беше друг. Много хубав, ама много...
   – Накараха ме да рина сняг. Ринах, че къде ще ида? Че кой бяга от хубавото? След седмица ме помолиха да си вървя, щото много съм се застоял. Опитах се да им отклоня молбата, но ме изритаха да партизанствувам отново. Намерих си землянка. Не, бе, така му викам на мазенцето, нали партизаните се криели в землянки. Та като изкъртих изолацията на тръбите от парното...
   – Човек, знаеш ли каква е топлина? Екваторът е, бе! Конго-Монго...
   – Често гладувам, щото нямам работа и просията не върви. Ама така като те гледам, май ще ми метнеш едно левче да закърпя бюджета за деня. Мерсиии!
   – Хайде сега тичай да гониш метрото. Върви да се бъхтиш и не се пропивай! Ей, че ще те изгонят и тебе. Землянката си е само моя! Моя!

СО01042018СФ