ЖАЖДА

   Не знам защо казват, че словото днес няма тази сила на въздействие, както преди. Това не е вярно! Клевета е! Аз съм живият пример. Доказах го. За да спечелиш ума и сърцата на хората с писано слово трябва талант. Добрият разказвач умее да рисува с думи. Словото му пренася читателя в един измислен, но изглеждащ реален, свят, в който се сблъскват добро и зло, преплитат се съдби, раждат се любови, умират надежди; читателят не просто чете, а се потапя в сюжета и се чувства участник. Радва се и страда, смее се и плаче... Тресе го трескавицата и не знае на кой свят е.

   Това го разбрах в края на тази зима.

   Нашето село е малко. През зимата не сме повече от петдесет човека. През лятото идват виладжии, гости, деца, внуци ... и ставаме около сто, сто и двадесет.

   През ноември заминах за града при сина. Преди да тръгна оставих кучето на съседите и два разказа на историческа тема в кръчмата. Написах ги не защото съм патриот, а защото имах нужда да изплача насъбралата се в мен болка, да извикам с пълно гърло: „Не е била смъртта ви напразно, братя!” Не съм мислил да събуждам нечия заспала съвест и да приканвам към ново Възраждане. Не, няма такова нещо. Така не става. Няма смисъл.

   Върнах се в края на февруари. Кучето се напика от радост като ме видя. Не знам при другите кучета така ли е. Моята Рени от радост се изпуска. Разказите си личеше, че никой не ги бе чел. Листенцата — чистички, бели... Бай Иван само хвърлил един поглед, ама не си носел очилата... Взех си ги, свих ги на руло... Мъчно ми стана ... отидох до печката – мислех да ги хвърля в огъня. Отворих вратичката, погледнах жаравата ... чайника с греяната ракия върху гьоза ... вдигнах поглед към портретите на Ботев и Левски... Не разбрах техните очи ли ми го казаха, от  горещината ли, от алкохолните пари ли — осени ме идея!

   — Черпя всички по една голяма ракия, ако ме изслушате!

   В нашия край голямата ракия е 200 милилитра, малката — 100. Тук представите са други: голямата — 100, малката — 50. Не знаех, че има такава мярка. Аз съм от Карнобат. Тук на такива като мен викат обидно „полендак”. Казват: „Балканът ражда хора, полето — тикви.” Не им се сърдя. Нищо не казвам, но си мисля, че може да се каже: полето — хора, Балкана — дренки.

   Не трябваше да се изхвърлям. Можех да мина и с по една малка. Пет човека по лев и петдесет — седем и петдесет. Прежалих ги. Но как им грейнаха очите, когато взех да чета „Не пей ми, славею”! Стискаха юмруци, бърчеха чела и вежди, радваха се на свободата, блеснаха сълзи в очите им, когато Вълко стигна Пъздерите и пред погледа му се ширна Новоселската котловина. „Не може с думи! А и очи не трябват. Трябва сърце!”

   Когато свърших, всички станаха на крака и започнаха да ми ръкопляскат. Не издържах. Нещо ме стисна за гърлото. Само кимнах с глава, сложих ръка на сърцето и бързо излязох, за да не видят сълзите, които едвам сдържах. Господи, не съм живял напразно! Моето слово ги развълнува! Моето слово разпали у тях отново любовта към Родината! Направи ги по-мъдри, по-добри! От това по-голямо щастие за твореца няма!

   На другата вечер кръчмата бе пълна. Двадесет и осем човека. По лев и петдесет — четиридесет и два лева.

   Не е нужно да скромнича. Освен талантлив писател съм и много добър артист. Владея уменията да жестикулирам, да променям интонацията, мимиките... От малък съм си такъв. Артист! Рецитирал съм Ботев, Вазов, Смирненски, Вапцаров... Но сега залогът беше много по-голям. Демонстрирах собственото си творчество. Нямах право на провал!

   За тези пари си позволих малко по-дълга програма. Три разказа. Подредих ги така, че да има градация, промяна на темпото и настроението. Започнах с нещо весело. Смяха се от сърце. После — любов! Нежно, лирично! Токата и фуга от чувства: прегръдки, целувки ... голи тела, топла вълна ги залива ... разтапят се и се сливат в едно ... потъват, изплуват ... и пак... И пак!... Господи, колко е хубаво! Третият разказ — трагичен! Кръв, ятагани, насилие, саможертва...   Плач и вик! Стон! Гъгне изпод земята... Камъни се раздвижват! Напират отдолу да излязат, да изпъплят... Слънцето ли излиза иззад облак или... Не, не ... не е слънцето! Кръв плиска и залива Стената! И кръвта потича! Блъска ме като вълна, събаря ме... Разцепва се Стената, раздира се от долу до горе, като завеса на храм, разтърсва се земята, разтваря се и от нея излизат ... мъже, жени, деца ... и Той — Иисус Назорееца. „Не е била напразно смъртта ви. Сега България е свободна!” И докато новоселци се радват, прегръщат се и повтарят: „Не е била напразно смъртта ни!”, Той присяда на един камък, вдига глава към небето и пита: „А моята, Отче?”

   Нещо им стана. Гледаха като отровени. Нямаше ги възторжените викове и аплодисменти от предната вечер. Помислих си: „Каква сила има словото! Как омагьосва! Не знаят на кой свят са!”

   Оказа се, че е от ракията. Някакво гаражно менте. Щяха да ослепеят, ако кръчмарката не се беше запасила с три бутилки шотландско уиски. Отравянето с метилов алкохол се бори с друг, чист алкохол. Това го знам от стари кръчмари, дето са спасявали много пострадали.

   На третата вечер половината от моите съселяни не дойдоха, но кръчмата пак беше пълна, дори отвън, под навеса, имаше десетина души желаещи да влязат. Някак от съседните села бяха научили за моята артистична програма. До тях бе стигнала новината, че един ябанджия е написал разкази за тяхното героично минало. „Вазов ряпа да яде!” Така се изразил един. „Човекът е написал думи, от които тръпки те побиват, стискат те за гърлото, оставаш без дъх, заливат те горещи вълни, навдигат се в теб  патриотични чувства, желание за саможертва в името на Родината, иска ти се да вдигнеш чаша ... ъ-ъ-ъ-ъ, меч и да викнеш: „Свобода или смърт!” Освен това и артист! Ако го чуят в София, може и в Народния театър да го поканят. А и черпи!... По една голяма!”

   Застанах пред шубера. Настъпи мълчание. Обгърнах с поглед цялата зала. Това, което видях в очите им, трудно може да се опише. Ако трябва да го кажа с една дума, то е ЖАЖДА! Жажда да чуят как някой изрича премълчавани истини, облича с думи най-съкровените чувства, рисува красотите на Балкана; жажда да чуят как предците им са умирали заради тях, за да бъдат те днес свободни. Видях жадни погледи. Жадни за СЛОВО!

   Не можех! Идваше ми да ревна: „Не мога, братя, да отговоря на вашите въжделения! Благодаря ви за любовта, за признанието!”

   Наведох глава и си тръгнах.

   Не можех. Не, не бях болен или прегракнал. И разкази имах още много.

   Вятърът разроши косите ми, избърса сълзите и понесе думите ми, които уж тихичко казах, но проехтяха над заскрежените покриви, втурнаха се към Балкана, блъснаха се в смълчаните зъбери, върнаха се обратно, проникнаха в мен и вледениха изтерзаната ми душа:

   — Не мога! Свърших парите.