Провал, провал, провал.. Да усещаш как животът те е увил в жестоките си пипала и изсмуква от теб жизнената ти сила. В един момент ставаш толкова безсилен в борбата да се освободиш, че се превръщаш в безлична част от пейзажа... 
  Тя бе точно това. Мразеше живота си до най-малката частица от него. Не, не беше бедна, но и не се къпеше в богатство. Живееше в онази златна среда, където уж можеш да си позволиш много, но пък и не можеш. Въпреки това живота ѝ  бе скапан и продължаваше да бъде. Не можеше да разчита на семейството си, защото не получаваше и грам разбиране, а и никога не бе получавала. Нападките на собствените ѝ родители отекваха в главата ѝ като ударите на племенните барабани. Вечно недоволните майка и баща, които се стремяха дъщеря им да се вписва в перфектната матрица за красиво и примерно момиче. А тя така се бореше срещу това.Бунтуваше се срещу наложените порядки и ги чупеше бавно, но с пълната сила на твърдия си и непреклонен характер, с който скриваше разтърсена до лудост психика. В огнените си коси беше вплела жарките лъчи не на едно слънце, а на хиляда. В котешките ѝ очи винаги дебнеше онази опасност, която плашеше всички около нея. Гняв, омраза, болка, самота, всичко това я разкъсваше вътрешно. Всяко момче, което минаваше през краткия живот на червенокосата, си позволяваше да оставя дълбоки следи в сърцето ѝ, а това понякога  водеше до побъркване. Отблъскваше всички от себе си- приятели, глупавото семейство, което само я нараняваше, както с желанията си, така и с постоянните си обиди и тъпкане. Доста често пред непознати казваше, че няма семейство. Харесваше ѝ да е сама, макар и често слаба психически, просто намираше спокойствие. Не искаше момче до себе си, камо ли мъж. Присмиваше им се, правеше се на по- силна дори от тях, общуваше с тях и превръщаше всяка черта от характера на който и да е от противоположния пол в нейна собствена. Но животът си имаше собствени планове за нея и искаше да и върне желанието...
   За сметка на това той си беше същински ураган. Фурия, която помиташе всичко по пътя си с неспирните си желания, трепети. Обожаваше живота си до най- малката нишка, която го изграждаше. Имаше и дяволския си чар. Приятелите му го наричаха: "Синът на Дявола" и с пълното право. Черните му дълбоки изгарящи очи, както привличаха, така и успяваха да не обещаят нищо. Не, не обичаше да си играе с момичетата. Имаше си приятелка, не че я изпитваше нещо. Просто го правеше донякъде по задължение, защото обичаше да се събужда сутрин до нея, да гледа затворените ѝ клепки и тънките сини венички, които се проплъзваха по тях. Обичаше и абаносовите коси, разстлани по бялата възглавница, но нещо му липсваше. Липсваше му тръпката за живот, желанието, което така убийствено се стараеше да открие чрез моторите и високите скорости. Отчасти там успяваше да набави нужния адреналин към когото бе пристрастен до лудост. Един ден я видя съвсем случайно в университета..
  Усети притока на адреналин примесени с огромната доза страст да се плъзват по вените му като наркотик. Усети как бетонната стена на самоконтрола му се пропука и разруши наполовина. Веднага потърси погледа на непознатата и се изненада. Всъщност гаджето му винаги сияеше, очите и искряха, а в тези непознати женски очи видя болка и гняв. Яростта, която поддържаше техния пламък беше изпепеляваща, можеше да опожари цели градове. Само, че той за разлика от всички, не се изплаши. Изпита внезапната нужда да надникне в тъмните дебри на съзнанието ѝ, да потуши цялата болка и страдание.А тя се изплаши. Изплаши се от черните дяволски очи, които не и обещаха нищо. А тя искаше да обещаят. Инстинктивно знаеше, че той ще и помогне или поне се надяваше.. 
   Надеждите бързо се попариха, точно както росната утринна трева под лъчите на изпепеляващото слънце. Гаджето му, начинът по който той изведнъж охладня и се отдръпна от нея след месеците опити да се спогодят и да общуват нормално, накараха червенокосото момиче се отдръпна драстично. Болката и гневът се превърнаха в тиха, пораженическа тъга и това си бе унищожително и нечовешко. Сълзите се спукаха тихо и спокойно, като есенен дъжд, докато тя вървеше към морето. Нямаше да намери спокойствие, не и този път. Седна на брега, не ѝ пукаше, че е на пясъка, че майка ѝ отново ще крещи. Хриповете разтърсваха тялото ѝ като нестихващите удари на сърце.  Косата закриваше лицето ѝ, червените кичури залепваха по лицето и сякаш искаха да останат там вечно. Болката вече се настаняваше в пустото и глухо сърце... 
  Усети нежната му и силна ръка на рамото си след което той седна до нея и  пое в обятията си. Топлината излъчваща се от него успокои изтерзаните душа и сърце. Топлите му устни докоснаха измръзналото чело, тя зарови нос в шията му. 
- Не си отивай...- дрезгав женски глас се отрони от посинелите от студ нежни устни. 
  Лека усмивка се плъзна по мъжкото лице след което силни ръце се увиха още по- здраво около крехкото, нежно женско телце. 
- Няма.. Вече съм тук..