ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

 І

ДЕЛЯН

Делян лежеше в леглото, отпуснал уморения си гръб на топлия омачкан чаршаф. Загорелите му ръце, мушнати под възглавницата,напразно търсеха по-хладно местенце. Шумът от пуснатия душ, който обикновено галеше слуха му           подобно на плясъка  на водите на реката, тази вечер го дразнеше като песъчинка в обувката. Чакаше върналият се от път Калоян да излезе от банята, за да проведат неприятния разговор, който за жалост не търпеше отлагане. " Очертава ми се хубава петъчна вечер, изпъшка младежът. Чудесен край на една чудесна седмица!"

Шумът от течащата вода внезапно спря. Делян скочи и грабна пакета цигари от рафта на етажерката. " Водата спря, приятелю, кимна той на огледалото на стената. Излизай, преди да е потекло уискито."

На вратата внезапно се почука, силно и отривисто.

— Можеш ли да дойдеш в хола?- чу се гласът на Калоян, нисък и дрезгав като на уморено куче.- Трябва да поговорим.

 — Наздраве!

Мъжът вдигна ниската ръбеста чаша с надпис " Grant s", изпи я на един дъх и отново покри кубчетата в нея с кехлибарената течност от бутилката. Въздъхна уморено, запали една от вечните си хавански пури и бавно и мълчаливо запуши. Няколко минути в големия салон се чуваше само жуженето на пуснатия с пълни обороти голям вентилатор и нервната разправия на съседите от горния етаж.

— Аз исках да поговорим. Наруши мълчанието Делян.

— За какво?

— За Чавдар. Имаме проблем с него.

— Знам.- махна нехайно с ръка мъжът- Алваро ми разказа за изпълненията ви на строежа. Доколкото разбрах, твоят Олег го е награбил и провесил като агне на ченгел.

— Положението беше станало нетърпима- каза отбранително младежът.- Не можехме повече…

— Малко му е било на мързеливото копеле! Трябвало е да му откъсне топките и да му ги напъха в гърлото!

— Говориш за родния си племенник!- смръщи чело Делян, раздразнен на самия себе си. Беше решил твърдо да не се ядосва при разговора!

— Като съм му чичо, какво? Да не съм му бавачка!

Младежът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и издиша безшумно:

— Всъщност исках да те уведомя за нещо друго, много по- важно. Днес закарахме Чавдар в Дагансо и го оставихме там.

— При някоя курва ли?

— В специализирана клиника- преглътна младежът.- По- точно комуна. За лечение на наркомани.

Калоян взе двулитровата бутилка с Кока Кола и напълни високата стъклена чаша пред себе си.

— С Олег ли го закарахте?- попита небрежно той.

— С Вальо, с неговия микробус. Той и директорът на комуната се познават много добре. Миналата година Вальо е правил основен ремонт…

Младежът млъкна и разтърка челото си с пръсти.." Какви ги говоря!"

— Но това е без значение!- повиши той глас.- По- важно е друго: състоянието му е тежко! Поискаха ми телефонния номер на най- близките роднини. Оставих твоя. Утре ти трябва…

— Утре съм на плаж! А в понеделник товаря и заминавам! Пък вие тук се оправяйте сами, щом толкова ви се ще да се правите на велики!

Делян се дръпна рязко, сякаш думите го шибнаха в лицето." Ще го ударя, стресна се той. Ще го прасна право в непукистката физиономия!"

Силна болка под дясното ухо сгърчи лицето му и той вдигна ръка към бузата си.Ставата на челюстта болезнено запулсира. Беше стиснал зъбите като менгеме, без да се усети.

— Какво бе, петленце?- изгледа го насмешливо мъжът над пълната чаша.- Искаш да скочиш май, а? Да ми изкълвеш очичките!

— Не…Исках само да ги видя.

Стана от стола, взе връзката с ключовете, които лежаха на масата и ги пъхна при телефона. Бръкна в задния джоб на панталона, преброи ги, след това ги върна обратно.

— Слизам долу до локуториото. Ще се обадя до България. Дай ми телефонния номер на родителите на Чавдар, ако обичаш!

— Много се забави!- чу се от затворената кухня гласът на Калоян.- Реших, че си се размислил и си се качил направо на самолета!

Делян изпуфтя и се свлече на креслото под вентилатора, дишайки тежко с отворена уста. Затвори очи и разкопча с треперещи пръсти копчетата на ризата. Смъкна я рязко от гърба си, смачка я на топка и изтри с нея челото и гърдите си, които веднага се покриха отново с пот.

Чу как вратата на кухнята изскърца и се отвори. Веднага след това ноздрите му се разшириха, изпълнени до болка с гъстия аромат на печено месо, чубрица и десетки билки, които единствено дядо му знаеше на коя манджа по колко да сложи. Отвори очи и погледна с недоумение масичката пред него. Голяма чиния с вдигащи пара български кебапчета, дълбока купа с шопска салата, наръсена щедро с настъргано бяло сирене, панерче с начупена в него питка и дървена гаванка, пълна до половината с шарена сол. От другата страна на отрупаната трапеза го гледаха огромна домакинска престилка с надпис Barbacoa и червеното, потно лице на Калоян, забодено на върха и като кратуната на бостанско плашило.

Над главите им внезапно се разнесе картечното чаткане на сърдити женски токчета, последвано от животински мъжкарски рев:"Eres una bestia!" / Ти си животно!/ и оръдейният трясък на входната врата. Поредната от несекващите битки на съседите от 3D.

Затвори отново очи и изтри челото си с мократа риза."Какъв театър на абсурда!...Без публика, но с напълно откачени артисти!"

— Къде ти отиде силата?- дойде отсреща плътният, дрезгав глас на мъжа, придружен с двойното "пльок" на отварящи се бирени кутии и живителното бълбукане на изливаща се в чаши течност.- Сякаш не от телефонен разговор идваш, а от боксов мач!

Отвори очи и объркано се вгледа в нереалното лице отсреща, разтегнало устни в дружелюбна, почти приятелска усмивка.

— Изпий си твоята.- вдигна Калоян пълната чаша.- Да живнеш малко, че си като попикано мушкато!

— Е, какво?- продължи след кратко мълчание мъжът.- Поговори ли с моята мила сестричка? И със зетчето?

Делян кимна утвърдително.

— И какво ти отговориха загрижените родители?..Че тръгват веднага насам? Че са трогнати от горещите ти грижи и те молят да бдиш над чедото им, докато дойдат?

Младежът извърна очи, вдигна чашата пред него и я изпи на един дъх.

— Аз ще ти кажа какво е казала грижовната майчица!

Калоян взе късче питка и го топна в гаванката със шарената сол.

— …Че си е погубила живота с този изрод и ще се откаже от него чрез държавен вестник! Че го проклина кракът му да не стъпи повече в нейното жилище, за да не развали по- малкия и син! И че чичо му може да храни още едно гърло! Той и без това цял живот си развява ташаците из чужбините и бере пачките от дърветата!...А баща му ти е изплакал колко е болен и каква малка инвалидна пенсия му дават негодниците!

На него, горкичкия, дето цели двадесет години е работил в магазин за мъжко облекло! И сега, разбираш ли, има плексит!...От това, дето е свалял и вдигал закачалките с ризи!

Калоян взе двете празни чинии, които беше донесъл с подноса и ги напълни догоре с кебапчета и салата. След това сложи едната пред Делян и забоде вилицата си в другата.

— Добро момче си ти!...Затова много има да си трошиш главата! И да се чудиш ти ли не си наред или целият свят се е побъркал!

— поръчаха ми да те уведомя.- изкашля се младежът, възвърнал способността си да говори- че ще вземат автоматичната пералня на майка ти. По- модерна била от тяхната и прането ставало по- бяло..

— Тогава вече нямало да ги болят ръцете.- заяви невъзмутимо мъжът.- Защото ще отида у тях и лично ще им ги отсека със сатъра!

— Какво?...Какво ще стане с Чавдар?

— Нищо!...И той е лайно като тях! А от лайното, колкото и да го месиш, както и да го печеш, хляб не става! Само ще ти умирише къщата!

Калоян неочаквано сви юмрук и го стовари с всичка сила по масичката. Чиниите издрънчаха като гонг, а гаванката с шарената сол се обърна и изсипа цялата на шарената покривка.

— Един свестен човек да имах само до себе си, мамка му стара! Чудеса щях да направя, чудеса!...А сега какво? Емигрант!...Гладен, беден и разведен!

Телефонът до ръката му иззвъня и той го вдигна с кисела гримаса, като отхапа от кебапчето:

— Ало?...Здравей…Кажи…Не ме занимавай с глупости!

Погледна черния апарат в ръката си, сякаш беше хлебарка и натисна яростно червеното копче:

— Дона!...Нещо важно искала да ми каже! Само до нея ми е сега!

Забоде друго кебапче с вилицата и кимна към пълната чиния пред Делян:

— Яж! И не стой така гол пред вентилатора, че утре ще търсиш здрави рамене!

— Няма нужда…След малко си лягам.

— Щом ти се спи, лягай си. Да не забравя само да ти кажа: заминавам за Валенсия.

— На почивка ли?

— На работа. От първи септември освобождавам квартирата. Казвам ти го от сега, да си знаеш. Да имаш време да решиш ти ли ще си търсиш квартиранти или ще отидеш при някого.

— Сега искам само да си легна. А утре съм в Дагансо…След това ще мисля за останалото.

Телефонът до чинията на Калоян иззвъня силно и настойчива. Мъжът свъси вежди и го залепи на потното слепоочие.

— Ало?...Ке?...Но ентиендо…Пращи, бе, човек, нищо не чувам!

Изпуфтя сърдито и мушна апарата в ръцете на изправилия се младеж:

— Виж какво искат! Че аз, докато се разбера с тях…

Делян пое машинално телефона.

— Diga!...Чавдар Томов?...Si, es cierto. Ud ha hablado con su tio…

Лицето му се удължи, телефонът заподскача в ръката му и той се отпусна обратно в креслото. Бръкна в джоба на панталона, извади своя апарат и набра някакъв номер, без да погледне към дъвчещия срещу него мъж. Пръстите му не го слушаха.

— Здравей, Вальо! Извинявай за късното обаждане! Можеш ли да дойдеш веднага у нас?...Да, много е спешно…Благодаря ти!

— В какво се е забъркало пак това копеле?- изръмжа Калоян.

— Избягал е от комуната.- вдигна глава Делян.  Брадичката му трепереше.

— Поредният му номер!...Ей, няма да ме остави на спокойствие това келеме и това е!

Младежът запали цигара и жадно засмука дима. Челото и голите му гърди се покриха с едри капки пот.

— Последният му номер.- каза дрезгаво той. Цигарата играеше в ръцете му- Намерен е мъртъв близа до Sol…Свръхдоза.

Звънецът на входната врата отекна в притихналия вход и кучето на съседите уплашено залая. Делян загаси цигарата и се изправи на омекналите си крака.

— Трябва да отидеш в болницата в Алкала, Калояне…Да разпознаеш тялото. Вальо ще те закара.

 Делян протегна ръка, смачка допушената цигара в големия кафяв пепелник, пълен с пресни угарки и премести телефона в другата си ръка.

— Не мога да го приема, майко…Струва ми се, че ако почукам на вратата на стаята му, той ще отвори!

— Смъртта е като първия сняг, сине.- погали го алтовият глас от слушалката.- А той винаги ни сварва неподготвени. Дори когато падне на връх Коледа.

— Чувствам се някак…празен. Празен и виновен, че седя и пия бира и всичко е както преди. Все едно него изобщо не го е имало!

— С всички е така, момчето ми. Когато почина баба ти, аз си казах:" Не, не е възможно слънцето да изгрее, а моята майчица да я няма!" Но от тогава изминаха повече от тридесет години, а изгреви още има. И ще има и след нас.

— Какъв е тогава смисълът? Защо съм се родил на този свят, след като съм обречен да умра? И след като светът е бил преди и ще остане непроменен и след мен?

— Смисълът ли?...Него всеки го търси сам, сине. И може в това да е целият смисъл: всеки сам да си го отрие.

— Ти открила ли си го?

— Аз ли?...Да. За мен истинският смисъл на живота е в смъртта.

— Как е възможно това?

— Възможно е. Аз като педиатър съм тук в името на навременната смърт. Бабата да бъде изпратена до гроба от внука, а майката да бъде погребана от детето. С обратното така и не можах да свикна. И няма да престана да се боря.

Гласът в слушалката замълча за миг, след това продължи:

— Мара знае ли?

— Не съм звънял в тях, майко. Не искам да ги притеснявам толкова късно през нощта.

— Ако наистина смяташ, че вече е късно да я безпокоиш, значи е още рано да я викаш при себе си.

Делян погледна колебливо големия стенен часовник. Стрелките сочеха 3:20.

— Лека нощ, майко! Извинявай за късното обаждане и…благодаря! А на Мара ще изпратя съобщение.

— Изпрати и, щом така предпочиташ. А на теб"добро утро"! Слънцето при нас скоро ще изгрее.

— Да, наистина…Все забравям за часовата разлика.

Набра текста на краткото съобщение, остави телефона на масичката, вдигна изтръпналите си ръце и разтри енергично горещите пулсиращи слепоочия. Къде ли бяха сега Калоян и Вальо? В полицията? В моргата?

Телефонът бръмна като оса и той подскочи като ужилен.

— Добро утро, миличко!- изчурулика Мара, свежо и бодро като чучулига.- Какво искаш да ме питаш в такива ранни зори?

— Едно единствено нещо.-преглътна Делян.- Искаш ли да бъдеш моя съпруга? За в радост и тъга, за в добро и зло? Докато смъртта ни раздели?

— Да, искам!- отговори уверено Мара.- А ти искаш ли да бъдеш мой съпруг? За в добро и зло, докато…животът е в нас и ние в него? Думата смърт не ми харесва!

— Да, искам!- отекна гласът му в празния, задимен хол- Ако знаеш само колко го искам! Особено сега, в този миг!

— Сега, в този миг се разменят халките.- засмя се тихичко Мара.- И младоженецът целува булката. А тя него- двойно повече. И веднага след това го смъмря, че пак е пушил!

— Не! Цигарите отпадат от сценария!

— Дали да не се хвана на бас с младоженеца? Че той и преди е казвал подобни галещи слуха думички!

— Преди не е бил младоженец!- възпротиви се Делян.- И…тогава не е разбирал колко силно обича тялото си! И как му се иска да го запази колкото може по- дълго!

                                                                          ІІ

МАРА

Мара огледа чистите покривки на масичките, пъстрите чадъри над тях и миниатюрното шадраванче отстрани.

— Приятно е тук, Дидке. Така, на открито, край водичката…Не съм идвала преди в това заведение.

— Понякога, след като взема Милена от детската градина, двечките чакаме тук тати.

Диана отпи жадно от ледената Кока Кола и впери поглед в лицето на приятелката си.

— Толкова си отслабнала за една седмица! Сигурно от притеснение за Росен не си хапнала нищо!

— Почти нищо.- усмихна се виновно Мара.

— Той вече е добре, нали?

— Ще се оправи напълно. Изследванията му са чудесни, всичко вече е в нормата!

— Значи скоро ще го изпишат!

— Е, не. Ще го подържат още десетина дни. Тъкмо компютърът ще си почине от него!

— Като каза"компютър", ме подсети.- засмя се Диана.- Днес сутринта говорихме с Цветелина, Александър и близнаците.

— Как са те в Охайо?

— Сега ще ти разкажа! Ти само слушай!

— Мара я погледна с любопитство. Очите на винаги сдържаната и приятелка сега светеха дяволито над трапчинките на порозовелите бузи. Какво ли искаше да и́ каже?

— Тръгват нашите братовчеди- започна весело Диана- да записват близнаците в детската градина. Носят пълна папка с документи, от свидетелствата за раждане на родителите до договорите с фирмата, в която работят. Влизат те в кабинета на дежурния учител и виждат една възрастна госпожа, облечена като пластмасова манекенка и точно толкова гостоприемна. "Така и така, ние сме тези и тези, работим там и там", обяснява всичко подробно Цветелина и подава папката с документи. Госпожата обаче не благоволява дори да я отвори. Само оглежда и четиримата от глава до пети и с видимо удоволствие им заявява, че нямат свободни места. Това обаче не може да е истина, защото детската градина е спонсорирана от фирмата, в която работят и децата на всички техни служители се приемат безотказно!

— Не разбирам. В този отказ няма никаква логика.

— Аз обаче мисля, че разбирам!- засмя се Диана.- Ти помниш ли как наричахме Александър?

— Разбира се, че помня! "Боримечката"! Те с Коци си приличат като братя, само че Александър е малко по- едър.

— И много по- мургав!

— Да, така е. Но какво общо има всичко това с детската градина?

— Какво ли? Я си представи този двуметров черен, рошав Боримечка, след като е бил двадесет дни през лятото на Златните пясъци!

— Мара прихна и отпи от чашата.

— Не бързай да се смееш.- засмя се Диана.- Влиза, значи, този Боримечка с вид на мечок гризли и води с него две черни дяволчета, които на всичкото отгоре не говорят и английски език!

— Горката госпожа учителка! Видяла е зор!

— Наистина вижда голям зор, но след това! Александър се заинатява и три поредни дни обикаля кабинети и инстанции. Накрая извикват директорката на детската градина, която по това време е в отпуск. Млада, решителна и делова, тя решава спора само с няколко думи:

— Ще направим за децата тест за интелигентност!

— Но те все още не знаят езика!- уплашва се Цветелина.

— Имаме специални тестове с изображения и символи.- усмихва се вежливо директорката- Децата умеят ли да работят с компютър?

Насрочват им дата само след един ден. Цветелина се опитва да протестира, но нашият Боримечка ги хваща тримата и ги вкарва в Macdonald s. Купуват на момчетата по едно двойно детско меню, а те с Цветелина се натъпкват като попско дете на задушница. Когато минават на сладоледа, Александър обяснява на петгодишните хлапета какво ще се иска от тях на следващия ден.

— Ще се справите ли?- бодро ги запитва той.

Диана така се беше увлякла в разказа си, че забрави за жаждата си и Кока колата се топлеше в ръката и. Мара, подпряла брадичката си с ръка, не смееше да мръдне, за да не пропусне нещо.

— И знаеш ли какво му отговаря Огнян, по- отвореният от близнаците? "Тате, плашиш куче със салам и циганче с баничка!"

— Двете приятелки се засмяха така, че подплашиха врабчетата, които се къпеха в шадраванчето и те със сърдито чирикане кацнаха в клоните на близката липа. Възрастният мъж, който четеше вестник на съседната маса, се сепна и впери поглед в тях над големите си очила в рогови рамки. Разнежен от гледката на двете хубави момичета с открити рамене и порозовели от смеха бузи, той им се усмихна с възхищение.

— Какво става след това?- размърда се нетърпеливо на стола Мара.

— Какво ли? Отиват нашите на другия ден, сядат пред мониторите в игротеката и за двадесет минути правят тест, за който са предвидени тридесет минути. Резултат: и двамата по 98 точки от 100 възможни.

— Нормално за тях. Като знаем какви са родителите им!

— За нас е нормално. Но там решават, че има някаква грешка и че децата трябва да направят втори тест. Сега пък на Александър нервите не издържат, той се разтреперва и а- ха, да хване госпожата за бялата якичка! Цветелина, обаче, го укротява само с един поглед, после целува децата и им казва:

— Минавате този тест и в събота и неделя сме всички на Дисниленд!

Хлапетата се споглеждат с ликуващи лица и си пляскат едно друго дланите. След това Огнян се обръща към родителите си:

— Проблемът ви е никакъв!

След петнадесет минути излизат от игротеката свежи, сякаш идват от басейна. Резултат- 99 и 100 точки от 100 възможни. Огнян вече мислено е в Дисниленд и по погрешка натиска друг клавиш…

— Ето ги и моите двечки момичета!

Коци остави до масичката черното платнено куфарче, което носеше и се отпусна така, че столчето изскърца под него. След това махна с ръка на младата на младата сервитьорка, която кимна усмихната и след минута изнесе от хладилника Загорка специално.

— Какво си зяпнала Диана в устата?- ухили се той на Мара и отпи няколко глътки от запотената халба.- Обикновено е обратното: тя мълчи ,а ти чуруликаш!— Прекъсна ни на най- интересното!- смъмри го тя вместо поздрав и отново впери очи в Диана.- Тъкмо сме до резултата от втория тест на близнаците в Охайо.

— Най- интересното започва след теста- ухили се Коци още по- широко.- Цялата комисия заобикалят нашата четворка, вкарват ги в дирекцията и ги черпят с кафе и бонбони. Госпожа директорката отваря папката с документите и изчета най- старателно всички страници.

— Представям си лицето и.- вметна Мара.

— Силно удължено!- изкикоти се той.- Особено накрая, когато затваря папката, скача от бюрото и стиска енергично ръцете на Цветелина и Александър.

— За мен ще бъде чест да запиша момчетата в нашата детска градина!- уверява ги тя.- Но ако искате да ги изпратите в училище за свръхнадарени деца, ние ще ви дадем прекрасни препоръки, придружени от копията на тестовете!

— Браво на хлапаците!- не се стърпя Мара.- И сега къде са?

— Сега са във Флорида, на Дисниленд.- засмя се Диана.- От понеделник тръгват в детската градина. Четиримата са решили, че не искат да се разделят. Ибез това там са сами сред чужди.

— Много скоро няма да са толкова сами.- подхвърли Коци и отпи от бирата си.

— Защо? Да не е на път третото дете?

— Не, не е. Но е широко отворен пътя на първите братовчеди.

Коци отвори куфарчето, извади голям лист, прилежно прибран в прозрачно фолио и го подаде мълчаливо на Диана.

— Кога пристигна?- попита тихо тя.

— Днес сутринта. До края на другата седмица…

Погледна часовника си, допи на един дъх остатъка от Загорката и се надигна от стола.

— Ще прескоча да прибера Милена от детската градина и след това ще минем да ви вземем.

Останали сами, двете приятелки се загледаха мълчаливо. Мара едва сега забеляза тъмните кръгове под очите на Диана и дъговидните бръчици, оградили изпръхналите и устни. Милата, добричка Дидка! Тя също се беше пекла на жив огън през последните дни! И както винаги, беше стаила всичко дълбоко в себе си, за да не тежи на никого с проблемите си!

— Заминавате за Охайо, нали? Постъпвате във фирмата, където работят Цветелина и Александър.

Диана кимна мълчаливо.

— Изпратили сте последната си съвместна програма, над която работехте в къщи. Не се учудвам, че веднага ви назначават!

— Коци не издържа повече тук! Да бъде момче за всичко, а идеите му…

— Да бъдат присвоявани от безидейни глави! Но защо, защо не си ми казала нищо досега?

— Ти беше толкова заета покрай проблемите на Делян и болестта на Роско! Не исках да те притеснявам и аз!

— А ти кога ще разбереш, че най- много ме притесняваш, когато не искаш да ме притесняваш!

Мара видя как листа трепери в ръцете и и изпита непреодолимото желание да си издърпа и двете уши." Тези мои глупави пристъпи но ревност!"

Въздъхна безшумно, изправи глава и се усмихна широко:

— Всъщност, това е чудесна новина, нали? Най- накрая ще можете да работите това, за което до сега само си мечтаехте!

— Да.- опита се Диана да отговори на усмивката.- От години не съм виждала очите на Коци такива.

— А баща му сигурно подскача до тавана! А с него и целият квартал!

Диана прибра грижливо листа в чантата си и я погледна кротко:

— Бащата на Коци е болен, Маре! Карценом на панкреаса…Неоперируем.

— Не!- изкриви уста Мара и клюмна на стола.- Не, не той! Не сега!

— Моля те!- сграбчи Диана ръката и.- Коци не знае нищо!

Мара кимна трескаво с глава и забучи нос в чашата с топлата вече, блудкава тъмна течност.

— Донеси ми чаша вода, моля те!- изтракаха зъбите и на стъклото.

Диана бръкна в чантата си, извади една половинлитрова пластмасова бутилка, пълна с вода, пъхна я в ръцете и и скочи от стола. Изтича до бара и след минута притича обратно с две големи чаши, пълни с вода и лед.

— Извинявай, Маре!

Мара изля невъзмутимо бутилката вода на главата си и прекара пръсти по мокрите кичури. След това се изтръска като куче, излязло от басейна, вдигна чашата с вода, изпи я на един дъх, изсипа бучките лед в шепите си и разтри енергично шията и раменете.

— Ти извинявай! Нервите ми не издържаха!...Такава седмица имах, че…

— Диана протегна ръце през масичката и помилва студените и мокри длани:

— Не исках да ти го казвам! Отново ти стовари проблемите си. Като "добричка" приятелка те превърнах в кошче за душевни отпадъци и те напълних догоре!

Мара поклати отрицателно глава и помилва горещите, треперещи пръсти с полустопените бучки лед:

— Не сме добрички! Просто сме истински! А истинският приятел е какво?

— Машина.- изкриви Диана устни в усмивка.- За рециклиране на душевни отпадъци.

— Сега преработваме- отвори Мара чантичката си.- и произвеждаме… какво беше?

— Кърпички. От бяла хартия. С нарисувани по нея мечета. Бършим сълзите..

— Точно така!

Мара извади син пакет влажни, бебешки кърпички и подаде едната:

— Бършим сълзите и сополите и ставаме чисти и свежи…

— …като бебешки дупета.

— И на двете ни става по- леко!

Двете момичета въздъхнаха тежко и изтриха лицата си с влажните кърпички.

— Какво ще правите сега?- попита Мара след кратко мълчание.

— Сега!..Стягаме багажа.

–  Искам да кажа...с баща му.

— Баща му…Точно той свали куфарите от тавана. И ме закле в детето да мълча! И когато тръгнем, да не се обръщам, дори да зная, че той лази зад нас на четири крака..

— Да не си се къпала във фонтанчето?- изникна зад тях Коци с детето в ръце.

— Тъкмо и казвах- усмихна му се Диана- че близнаците са луди от радост!

— Че малко ли е това!- усмихна се и Мара.- Да си имат тяхна, родна братовчедка в детската градина!

— Ако успее да издържи теста за интелигентност!

Коци сложи детето на коленете на Диана и се отпусна тежко на стола.

— Довечера те искам у нас!- обърна се той към Мара, като бършеше челото си с ръка.- Оставяме Милена при баба и дядо и ви чакаме. Обадих се и на другите!

— Мара отвори уста, за да възрази.

— Утре е празничен ден, ще си починеш!- отсече той и намигна на Диана.- а ако се налееш до козирката, ще те оставим да реанимираш под лозницата, на въздух!

— Не в Охайо, а на луната да отидеш, пак ще си останеш същият!

— Божа работа!- ухили се Коци.- Както казваше баба ми:" Агне се родило, коч умира."…Нали съм си зодия "овен"!

— Ще те чакаме.- погледнаха я умилително кестенявите очи над главата на детето.

— Ще дойда. Непременно!

                                                                         ІІІ

ДОНА

Дона излезе от изхода на метро Colombia и примижа на яркото слънце. Още нямаше дванадесет, а големият електронен термометър на тротоара показваше 33˚ С. " Няма да го изчакам да стигне до четиридесет, забърза тя по улицата. Вземам книгата от момчетата и обратно вкъщи, в леглото. Както вчера…Но преди това- обичайната " екскурзия" из Латинска Америка. Първо: площад Доминиканска република. Така…Сега нагоре по улица . От светофара- надясно по Пуерто рико Стигнахме и Никарагуа. Чудесно! Сега, обаче- по десния тротоар, под акациите, под сянката им ще стигнем до крайната ни цел- храма. Интересно, обаче, защо ли е така: уж сме в Мадрид, в квартал, табелосан в латино, църквата там отпред- гръцка, а всички наоколо разговарят на български?

Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично:" Съвземи се, Доне! Ще те види някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли…ясно е какво!Не, че ще бъде много далеч от истината!"

— За четири месеца купуваш замък, бе, човек!- каза провлачен мъжки глас.

Двама мъже я подминаха, забързани напред, следвани от натрапчивия мирис на скъп афтършейв. Единият от тях, по- възрастен, с четвъртито плешиво теме над едрия гръб, крачеше широко, без да се обръща. Другият, висок и слаб, почти момче още, подтичваше на лека дистанция след него, като въртеше неспокойно къдравата си като на агънце глава. Погледът на младока се плъзна жадно по нежната фигурка и краката му забавиха ход, но миг след това той се обърна напред и отново ускори крачка.

— Ох не знам!- изохка едната от жените, които се разминаха с нея, хванати под ръка.- Опитвам и с добро, и с лошо!...Вчера и звъня в един след полунощ и чувам една дандания, един кикот! Викам и:"Стегни се момиче! Колкото пъти ти се обадя, те намирам или на огледалото в тоалетната, или в дискотеката!" А тя се захласва от смях:" Сега, мамо, съм в тоалетната на дискотеката!"

— Страшна работа!- поклати глава другата.- Те там се гледат сами, ние тук се ядосваме с чужди…Аз тази година на два пъти квартира сменям и сега пак търся за другия месец!...

Пред входа на гръцката православна църква Свети Свети Андрей и Димитър беше оживено, както всяка неделя преди обяд, въпреки голямата жега. От двете страни на широкия вход, през който непрекъснато влизаха и излизаха хора, бяха поставени две метални стойки с наредени по тях български вестници и списания. Е, бяха от преди няколко дни, но това нямаше голямо значение тук. Дона взе един брой на вестник Нова дума ,единственият, който се издаваше в Мадрид и се усмихна на момчето, което стоеше до стойката и търпеливо я изчакваше:

— Имам поръчка за една книга от книгопощата на вашия вестник. Сърцето на природата от Петър Дънов.

— Да, да.- засуети се момчето.- В редакцията ми казаха. Ето, отделил съм я тук специално за Вас. Последна бройка е.

— И аз дойдох специално за нея." В противен случай не бих тръгнала в жегата."

— Заповядайте.

Чипоносо момиче с бяла платнена шапка с козирка сложи в ръката и малко цветно картонче."Меридент", прочете машинално Дона. Д-р Мери Закарян.Всички видове стоматологични услуги. " Прибра визитката в джоба си, макар че познаваше добре Мери и имаше номера на клиниката и в телефона си. "Скоро не ме е болял зъб. И затова все не намирам време да и звънна, да я чуя как е. Но утре, ако ми опре яйцето, както казва Велика, веднага ще намеря и време и желание!"

Входът на малката, иззидана с оранжеви тухли църква, беше отворен и от него я лъхна тежкият, упойващ мирис на топен парафин и тамян. Неделната служба не беше завършила и от вътре се чуваха напевните напеви на свещеническия тенор.

Дона влезе в малкото помещение, повлечена от потока хора, застана нерешително на края на опашката за восъчни свещички и веднага усети как челото и гърдите и се покриват със ситни капчици пот. Горещината и задухът тук, вътре, бяха нетърпими. "Ще издържиш, заповяда си тя и направи крачка напред с омекналите си крака. Щом си дошла до тук, ще запалиш свещичка пред иконата на Богородица!"

— Отче наш!- припя от амвона глас на руски език.- Ти, който си на небесата…

След малко гласът спря и почна друг, на напевния гръцки език.

Дона застана чинно зад единия от големите, кръгли свещници, пълни с пясък, в които бяха забодени запалените свещички, изкривени от топлината. Погледът и се плъзна по гърбовете и главите на хората, застанали пред дървените пейки от двете страни на тясната пътека и се спря върху иконата на Богородица с младенеца, която я гледаше тъжно отсреща.

— При теб съм дошла, Божия майко- прошепна беззвучно Дона и се подпря на дървената облегалка пред нея.- Да ти се помоля, макар че не са ме учили как и да поискам съвет от тебе…Да ми кажеш, ако можеш: какво би направила ти, святата и безгрешната, на моето място? Ако твоето желано и обично чедо не беше отишло на кръста, а беше разпънало на него теб?...И ако всеки ден забиваше нови пирони в сърцето ти?...И каква майка съм аз, щом сега стоя тук и си скубя косите, че не мога да върна времето назад поне с месец? Защото само аз и ти знаем колко много искам да изпратя на кръста другото, неканеното!

Хората, насядали на пейките отпред, станаха всички, сякаш подчинени на негласна команда, наведоха глави и започнаха мълчаливо да се кръстят. Жената пред нея, покрила главата си с тънък прозрачен шал, се закланя напред- назад като кукла, навита на пружина, без да обръща внимание на жегата и хората около себе си.

Дона плъзна поглед надясно и срещна очите на Исус Христос, който я гледаше от голямата икона от другата страна на олтара.

— И на Теб искам да се помоля.- впи пръсти тя в дървото.- Не за по- хубава работа…Не ми тежи да чистя дома на старата жена и да я къпя, щом така си решил. След като цял живот е израждала и къпала бебета, сега и се полага някой да и върне грижите! ..Не Ти се моля и за пари! Не, макар, че родната ми майка плаче по телефона, че хората в чужбина пари са направили, а аз…

Думите загорчаха на гърлото и като пелин и стомахът и се сви и запари, но тя не откъсна поглед от иконата:

— Не Те моля да ми вземеш болките, Боже! Само едно искам днес: върни ми сълзите! Че аз от години завиждам на тези, които плача! Защото те са изворче, което блика, а аз съм пресъхнал кладенец! И защото аз, прости ми, Боже, вече и родния си син не обичам, както преди!...

Хората пред нея седнаха, отново подчинени на негласната команда и дървените пейки изскърцаха под тежестта на потните, сгорещени тела. Дона остана права, впила пръсти в дървената облегалка, вперила сухите си, зачервени очи в безстрастното лице на иконата. Нямаше отговор…Тук нямаше кой да и отговори!

— Царят е гол!- извика нещо дълбоко в нея.- Съвсем го!..Крачи между нас по мръсните тротоари и рита с босите си крака празни бирени кутии! А ние, слепците, си мислим, че звънтят златните му доспехи!

— Извинете ме, моля!

Високата, симпатична жена на средна възраст, която и беше продала свещичките, се мушна пред нея, почисти със сръчни, обиграни жестове свещниците и пусна парченцата восък в една кофичка, поставена на пода, в основата на свещника. Дона срещна очите и зад дебелите стъкла на очилата. Спокойни и бистри, те сякаш не отразяваха светлините в храма, а грееха с някакво своя, вътрешна светлина!

Прозрението дойде внезапно, като морска буря, заля я през главата със солена вода и я обърна с краката нагоре. Царят беше тук! Тук, сред всичките тези хора, светъл като слънцето и добър като земята! Но някои Му строяха в себе си дворец, други Му събираха на две- на три колиба, трети Му предлагаха бунище. А мнозина идваха като нея на театър и не Му носеха нищо, само просеха милостта Му…

— Ето водичка!- чу се глас от брега.- напръскайте и лицето!

Вълната стихна и обгърна тялото и като гальовна, ласкава прегръдка. Дона потъна цялата в нея, мъничка и пухкава като младенеца от иконата. Кръстът се изгуби някъде зад тях, разбрал че е ненужен. Но дори и да се появеше отново, ръцете, които я носеха незнайно къде, нямаш да му я отстъпят!

— Сложете я тук, на пейката, на сенчица…Да повикаме ли линейка?

— Нет, не надо! Всё в порядке!

Ръцете се протегнаха, сложиха я да седене и внимателно подпряха главата и на облегалката.

Дона повдигна с мъка клепачи и впери очи в мъжкото лице, надвесено над нея. Високо, изпъкнало чело, извити руси вежди, големи, светли очи, които потънаха в нейните. Едра, мазолеста ръка, с изпъкнали по нея вени, докосна очите и леко, като птиче крило и отметна назад тъмните, влажни кичури, залепнали по тях. След това най- неочаквано скулестото, загоряло лице се надвеси над нейното, а пълните устни се свиха и духнаха на челото.

Тогава Дона заплака. Тихо, кротко, без страх, без гняв. "Не се срамувай, каза и ръката и започна да бърше сълзите и. Да се плаче е хубаво! Вие, хората, не сте пресъхнали кладенци а чешмички! Красиви чешмички с фини, резбовани кранчета. Понякога някоя невнимателна ръка пренатяга кранчето и чешмичката, естествено, спира. Тогава просто трябва да се повика друга ръка, която да го завърти в обратната посока. Към водата."

— Добре ли си?

Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я гледаше загрижено, седнал на пейката от лявата и страна. Изправен пред нея, с дамската и чанта  в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.

Дона избърса с ръка мокрите си бузи, усмихна се виновно на младежите и се обърна към светлоокия исполин, седнал от другата и страна.

— Hola!- изтърси тя смутено.

— А я- Олег!- усмихна се широко мъжът, без да откъсне очи от нейните.- Значит, познакомились!

   В Максимус беше приятно хладно. Дона отбеляза доволна, че имаше малко посетители и любимата и маса в левия ъгъл беше свободна.

— Една Кока кола лайт, моля.- каза тя на момичето с таблата, което веднага се изправи пред нея.- Парче тортия със салата и бутилка минерална вода.

Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи." Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, видях пръстчетата на краката си!...Какво ли беше това? Регресия в минал век?...Или просто настоящ момент та лудост?"

Телефонът в ръката ú иззвъня и тя го вдигна с отмалялата си ръка.

— Здравей, момиче!- звънна в слушалката познат женски глас.- Помниш ли Мяо Син от влака за Торехон?

— Пчеличката Мая!- извика неволно Дона и усети, че се изчервява.- Извинявай! Така те нарекох тогава.

— Чудесно си го измислила! Имаш око за детайлите!...Но я ми кажи: как си днес?

— Защо точно днес?

— А, не знам! Ти ще ми кажеш! Аз просто усетих, че имаш нещо да ми съобщиш и се обаждам.

— Ами…Днес заплаках! За първи път от много години.

— Ей, че хубаво! Да знаеш само как се радвам, когато някой плаче така!...А защо плака?

— Защо ли?...Бях бебе, а след това…Не мога да ти го опиша, Мяо Син!

— Ето това е!

Гласът в слушалката замлъкна за момент, след това отсече:

— Ето защо е трябвало да ти се обадя! Ти ще го опишеш!...Имаш ли химикал в чантата?

— Д- да, имам.- изпелтечи объркано Дона.- Но нямам на какво да пиша!

— Как да нямаш!...Имаш тефтерче с адреси, вестник, книга, салфетки на масата! Ако е необходимо, ще използваш покривките, или плота на бара!

— Не зная какво…

— Започваш от това, което знаеш!...Хайде сега, чао, че се качвам на корабчето!

— Какво корабче?- зяпна Дона.

— Как какво? Това на Сена!

Ситното бип, бип в слушалката показа, че разговорът е приключил.

— Аз сънувам!- поклати глава Дона, но бръкна послушно в чантата, извади от нея черното кожено тефтерче и го отвори пред себе си. Две сълзи увиснаха на миглите като капчици роса, а черният писец закриволичи по празния лист:

И толкоз болки тръгнаха от мен-

Да търси всяка свойта билка.

Но всяка друга билка е намерила

И всяка се завръща в мен с надежда,

Че точно тая билка ти е нужна.

И вече в мен е пълно с билки, мамо,

Но от това не стават билките по- малко…

                                                                     /Донка Калчева/

— Заповядайте!

Момичето сложи пред нея вдигащия пара омлет и чашите с вода и Кока кола и се усмихна с мила, неслужебна усмивка.

— Благодаря.- отговори машинално Дона, без да вдига очи от листа." Аз наистина сънувам! Или съм болна…Или луда!...Но каквото и да е това, дано никога да не оздравея!.

Протегна ръка, взе парчето тортия и го захапа като ябълка, без да обръща внимание на приборите. След броени минути чинията и чашите пред нея бяха празни.. Избърса пръстите си със салфетката, облегна се назад, въздъхна и притвори очи. Две нови сълзи се подадоха от ъглите на клепачите, но една невидима мазолеста лапа лекичко ги избърса. Дона отвори очи, сведе глава над тефтерчето и обърна нова, чиста страница:

Знам, че треперя. Недей ми придиря.

Ще спра.

Аз те намерих. В най- светлата диря.

От път.

Знам, че частен е случая.

                                По изключение.

И по ред.

Сякаш тръгнали на приключения.

А пък то- на гурбет.

                                /Донка Калчева/

Телефонът иззвъня отново и тя трескаво го грабна:

— Мяо Син, аз…

— Остави сега сина си!- прекъсна я гласът на Велика.- Ами вземи, та си ела в къщи! Че баницата е готова, а пък довечера ще дойдат едни испанци!

— Какви испанци?- преглътна Дона и се ощипа по бузата. Време ú беше да се събуди!

— Приятели някакви на бабата, дето я гледа Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те- да помогнат!...как ú се карах, ако знаеш!" Ти луда ли си?, викам ú, вършат ли се такива неща , без да си питала жената?"

— Станалото, станало!- успокои я Дона.- Нека заповядат! Една лудост в повече днес няма да ми натежи!