І

ДЕЛЯН

Бай Димо вдигна чашата, пълна догоре с ледена Mahou и се усмихна широко над отрупаната с чинии масичка:

— Хайде, наздраве, моето момче!

— Наздраве, Бай Димо!

Делян отпи от бирата и набоде на вилицата вдигащата пара наденичка.

— Защо настояваше да дойдем тук, в кафето на гарата?- попита той.- В Мадрид има толкова хубави заведения!

— Тук исках да те почерпя аз!- врътна глава мъжът срещу него.-Тук, на Аточа, дето за пръв път в живота си щех да падна от глад! И то заради моя…Нема значение!

Бай Димо махна снизходително с ръка и продължи:

— И дето ти, чуждия и незнайния, ме усети и пожали!...Такива вкусни манджи като тогавашните нивга не бех ял!

Протегна вилицата си към препълнената чиния, набоде една от уханните наденички и с видимо удоволствие отхапа половината.

— Хапвай, хапвай!- побутна той чинията към младежа.- Ето тук още и руска салата, и маслинки, и чушлета, и картофки!...От сичко, дето имаше на тезгяха, посочих на момчето да турне в чиниите, да си не тръгнеш гладен!

Младежът огледа със задоволство свежото, гладко избръснато лице и живите очи под прошарените вежди. Това ли беше същият онзи мъж, който трепереше на ескалатора!" Ето го вече първата спечелена тук заплата. А щом са платили еднакво и на двамата с Хари, значи, че се е представил чудесно!"

— Кажи ми, Бай Димо,- облегна се назад той и отпи от чашата си- какво ти направи най- силно впечатление през този първи месец тук, в Испания?

— Какво ли?

Мъжът глътна остатъка от наденичката и също отпи няколко големи глътки от халбата:

— Много неща! Но най- напред жегата! Голема жега, големо нещо!

— Горещичко е тук!...Особено в началото! Аз дойдох през февруари и първите месеци пак ми пареше под краката!

— Много ми хареса и как пътуват тук с рейсовете и влаковете!

— Общественият транспорт в Мадрид е много добре уреден.- съгласи се младежът.- А абонаментните карти са голямо удобство.

— То туй е верно!- врътна глава мъжът.- Но аз друго искам да кажа! Че като гледам испанците как чекат един зад друг на опашка, па как се качват само от предните врати, па как поздравяват шофьора, па той как им се усмихва…

Бай Димо се разсмя с глас, отпи с наслада от потната халба и избърса устните си с хартиена салфетка.

— И се сещам- продължи ухилен той- как ний след пазар чекаме рейса от Враца за село. Той като спре, па ний като се юрнем! Секи се бута да влезе и вика: "Ти що се блъскаш, бе?" Пък кога влезне вътре, се тупне отпред, до вратите, а назад рейса- празен, празничък!...Имаме си една кондукторка, Перулина. Тя, горката, се съдира да вика по нас:" Вървете назад, бе, какво чекате тука? Банбони ли да ви раздавам?"

Делян се разсмя така, че немирният, неподстригван скоро кичур падна на очите му. Той го отметна нетърпеливо с пръсти и отново впери поглед в ухиленото лице срещу него.

— Миналата неделя тука- продължи Бай Димо- тръгнах с рейса от Гуадалахара за Мадрид. Мислех да ида до нашата, тъй де, до гръцката църква. Седнах на седалката и извадих картата на метрото да погледна, че още не мога много, много да се оправям. Ходили бехме веднъж с Ламбо в ренфето, но с рейс- никога. Та отворих си аз картата и се замислих за моите хора в България. Отплеснах се в своите си кахъри и хич и не се сещах да турна картата обратно в портмонето. По едно време една нежна женска ръчичка ме побутна лекичко. Сепнах се аз и гледам- девойчето, което седеше до мен, сочи картата, усмихва ми се и нещо ме пита на испански. Загрижило се, милото, дали немам нужда от помощ… Ама ти хич и не посегаш към чиниите! Хапвай де!

— Нали слушам!

— Пак си слушай! Не ядеш с ушите си, я!

Делян се подсмихна и протегна вилицата към наденичките:

— Какво стана след това? Да не се загуби в метрото?

— Загубих си ума!- врътна глава мъжът.- Притесних се като ученик, дето са го дигнали на дъската, пък той учебник не е пипал! И малкото думи, де знаех на испански, отидоха, та се не видеха! Само посочих на картата спирката Коломбия. Девойчето, горкото, като ме виде, че бъкел не зная от езика ú слезна с мене от рейса на Авенида Америка, вкара ме в метрото, заведе ме на опашката да си зема билет, накрая ме свали на перона на девятката и докато не се качих във вагончето, не миряса. Чак когато стигнах църквата, се сетих, че имам абоно за целия месец и не требваше да си купувам билет1

— Добре, че не си купил нова карта за месеца!

— Смееш ми се ти, ама аз се бех ошашавил целия! Къде ти у нас такива обноски!

— Е, тука възрастните са на почит!- вметна дяволито Делян.

— Възрастен викаш, а?- засмя се незлобиво мъжът.- Че да не съм млад, я! Сега на Димитровден петдесет и девет ще сторя…С моята баба Живка вече тридесет и пет години, как се водим!

— Защо ú викаш така?- смъмри го младежът.- На теб тя е съпруга, а не баба!

Лицето на мъжа изведнъж стана сериозно и възрастно:

— Да знаеш само колко си прав, момчето ми! Откак се родиха внуците, тя, горката, стана баба на сички ни: и на тех, и на щерките, и на зетьовете. Че и аз тъй зех да ú викам на края…Ама тя самичка си е крива! Като е рекла: внученцата това, дечицата- онова, денем и нощем тех мисли и за тех говори! Да има начин, хлебеца ще им дъвчи и в устенцата ще им го слага! Комшиите, па и целото село и те са тъй!

Бай Димо врътна заканително с глава, отпи от халбата и изтри устата си със салфетката:

— Е, за туй ми се ще да поработя некой друг месец тук, в Испания! Да сбера некой сентим и да я доведа тук, да види баби що се викат!

— Че тука баби има ли?- засмя се младежът.- Възрастни госпожи- да, но баби!

— Те това искам да ú покажа на моята Живка! Как къде по- стари от нас, па се пременят в неделя, па се хванат за ръчички, па излезнат на разходка, па поседнат някъде да хапнат…Хем те си земат тяхното от живота, хем на младите не се пречкат из краката!

— Моят дядо обича да казва- вметна Делян-че цялата философия на живота се състои в това: да знаеш кога и колко да дадеш, кога и колко да вземеш и кога и колко да приказваш.

— Ей, момче!- плесна се по челото бай Димо.- Добре, че ме подсети! Без малко да си я върна обратно!

Наведе се с пъшкане, вдигна раницата си от пода, бръкна в нея и извади плосък правоъгълен предмет, грижливо увит във вестник:

— Като рече:"да дадеш", та се сетих!...Донесъл съм ти тук нещичко, да ти спомня за бай ти Димо от Неделчино! А, дано ти хареса!

— Благодаря!- усмихна се Делян и започна да отвива пакета.- Ще ми бъде приятно да имам нещо за спомен от…

Млъкна, впери очи в правоъгълното късче дърво в ръцете си и прекара ръка по него. Мадоната и младенецът го погледнаха изпод пръстите му, а извитата лоза изшумя над главите им.

— Изумен съм!...Те са живи! Виж, Богородица ми протяга ръка, а младенецът диша, гърдичките се повдигат…Гроздето над главите им ухае…Кой те е научил на това, бай Димо?

— Дървото, момчето ми. То ми приказва, аз го слушам и после зема, та направя туй, дето ме е учило…До сега не ме е лъгало. Друга направа е то, не като човешката!

Делян неохотно откъсна очи от иконата и я зави грижливо във вестника.

— Един ден ще ти направим изложба тук!- каза той разпалено.- Като на нашия Иван Христов! Трябва да видиш неговите скулптури от бразилски кедър!

— Да ги видя.- съгласи се мъжът.- Ще идем некой ден, когато ти можеш. Ама аз да стегам изложби…Не е туй за мене работа. Но ми е драго, че туй, де ти дадох, ти хареса!

— Младежът отвори раницата, пъхна внимателно пакета в нея и се ухили до ушите:

— Това е първият ми сватбен подарък!

Бай Димо подскочи цял на стола, вирнал вилицата с набодената наденичка като Нептун своя тризъбец:

— Защо не казваш, бе, момче? Кога пристига девойчето?

— На трети септември!

— Че то не останало! Защо мълча до сега?

— Как да не е останало! Има почти цяла седмица! Това са пет дълги и предълги дни!

— Дълги са ти на тебе ушите!- врътна глава мъжът.- Булка ще си имаме, значи. Браво! Ще му направя аз подарък на девойчето…Може сън да не спя, но ще му го направя!Наумил съм си нещо!

Русо, пълно момиче, с проблясваща под долната устна обица, затвори стъклената врата на заведението и закачи на металните дръжки табелка с надпис:" затворено"

— Сменили са го.- кимна към него бай Димо.

— Летен сезон е. Част от персонала сигурно е в отпуск.

— Може. А може и да си е отишло…кажи- речи месец има вече, откак ти ме прибра от улицата.

— Видяхте ли се след това с братовчед ти?- попита любопитно Делян.- Човекът, който трябваше да те чака на Мендес Алваро?

Мъжът сви вежди, бръкна в джобчето на ризата си и извади пакет Fortuna.

— С нашия Димчо ли? Видехме се. Такова виждане…да пази Господ!

— Защо, бай Димо? Какво се е случило?

— Какво ли?...Ще ти кажа!

Бай Димо запали цигара и смукна от дима.

— Качил се нашият- продължи той, въздишайки дълбоко- да работи на един покрив. И, нали е юнак, не се е вързал ни с въже, ни с нищо! Да земе да се пързулне и да тупне като круша от четири метра височина. То пак добре, че бил малкият дявол! Ребра има само две пукнати и китката на левата ръка строшена. На главата му, нали е дебела, нищо и нема!

— Това може да се случи с всеки, за съжаление.

— Може! Но туй, де иде после, със секи не може да стане!

Делян вдигна любопитно вежди.

— Решил нашият- смукна бай Димо от цигарата- вместо да лежи и да се лекува, да иде при шефа си да го заплашва! Подучил го некой пишман гангстер да го изнудва, пари да му иска! И човекът земе, та го изхвърли като мръсно коте на улицата, дето той преди месец и нещо заряза мене.

— Твоят братовчед може и да е имал известно основание.- вметна младежът- Ако е имало нарушение на мерките за безопасност…

— Може и да е имало- врътна глава мъжът- Не им знам мерките! Но акъла на моя братовчед съм го мерил много пъти и съм го видел отдавна! Късичък му е на горкия! Както и да го крои и за кърпе нема да му стигне, да си скрие с него срамотиите! Ами да благодари на Господ, Че му е дал по- свестна женица!

— Тя знае ли?

— Знае, как да не знае! Нали нема очи да ми се обади на мене, ревнал на нея:" Аман, заман! Без работа съм, без пари, ръчицата ми отиде! Само бати може да ми помогне!" И тя при кого да иде? Свела вирнатото носле и- при моята баба Живка!

— Ти отново я наричаш "баба"! Нали обеща нещо?

— Прав си, момчето ми!- всмукна мъжът от цигарата.- Ама пак се ядосах с моя хубостник!

— Какво направи с него след това? Издърпа ли му ушите?

— Море, ушите!...Пръчката щех да зема! И колкото му е посинен задника от падането, дважди по- син щеше да стане! Ама мойта баба Живка като ми изплака тогава:" Да го намериш, Димчо! Още днес да го намериш и да ни го върнеш тука, да си го лекуваме! И да не земеш да го качиш на рейса, да се блъска два дни на жегата! Самолетен билет му земи!" А, викам ú, този път не е познал! На самолета тебе ще кача, малко само да стъпя на нозете си! А той, щом може цел ден да оди да се занимава с глупости и да хапе ръката, де му е дала хлеба, ще може и два дни де се вози! На заем брашно тъпкано се връща!

Младежът поклати глава, натисна фаса в малкия стъклен пепелник и вдигна очи към младежа:

— Та такива ми ти работи с нас, момчето ми!- въздъхна той.- Ама ти що тая вечер нещо…

Лицето му изведнъж се проясни и той се наведе напред, ухилен до ушите:

— Бе чудя се аз целата нощ: какво не е като предния път? А то- само моите фасове в пепелника!

— Отказах цигарите.- засмя се и Делян.

— Само така! Браво на девойчето! Не е пристигнало още, а ти вече мирно си застанал! Какво ли ще е, като дойде!

                                                                           ІІ

ИВАНА

— Заспала е.- наведе се Диана над количката.- Днес в детската градина са ги водили на куклен театър. Сигурно е подскачала повече от куклите!

— Да я сложим в спалнята- предложи Мара и затвори лекичко входната врата.

— Ако се събуди сама на непознато място, ще вдигне на главата си целия квартал!

Трапезарията се отвори и сумрачният коридор се изпълни с аромата на ванилия и карамелизирана захар. Ивана застана в очертания от дървената рамка светъл правоъгълник, препасана със синя готварска престилка на бели цветчета и с кухненска кърпа в ръце.

— А, имаме си гостенче.- усмихнаха се очите ú и тя хвана дръжките на количката.- Оставете я на мен, а вие си вършете спокойно вашата работа.

Диана погледна колебливо затворените очи на детето:

— Не те познава добре, лельо Ваня. Ако се събуди…

— Ако видим, че не можем да се справим без вас, ще ви повикаме.- успокои я Ивана.- Нали сте тук." Все още. Още няколко дни, а след това…"

Вкара количката в малката стая и затвори вратата след себе си. Котето на Росен се надигна от възглавничката на стола, изпъна предните си крака и се прозя широко, вперило присвити очи в спящото дете.

— Стой там, Фрося!- прошепна му Ивана.- Да не я събудим, че яхнията ми е още на котлона!

Мушна внимателно ръце под детето, вдигна го от количката и го сложи на кухненския диван, като говореше тихичко на отпуснатата главичка:

— Колко е пораснало това момиченце! Тежи, не мога да го вдигна!...Големичко е да го возят в тази количка! Тези краченца могат да тичкат, да тичкат!...Но нали така им е по- лесно на мама и тати…

Изправи се, избърса потното си чело и изтича в остъклението, което се беше превърнало в сауна от следобедното слънце и къкрещата на котлона тенджера. Вдигна капака и набоде една от пълните с кайма и ориз чушки с дълга, тънка вилица. Готови бяха. Можеше вече да ги застрои с киселото мляко и яйцата и да добави нарязания магданоз. Така…Докосна една от купичките с крем- карамел, които беше извадила от фурната преди около час. Поизстинали бяха, можеше вече да ги внесе и да ги сложи в хладилника." Да влизам сега при детето, че ако се събуди…"

Бутна вратата на остъклението с таблата в ръцете и видя Мара и Диана, изправени пред масата с широко отворени очи. Обърна светкавично лице към дивана, където беше оставила спящото момиченце и поклати глава. Милена, седнала като кукла на възглавницата, подгънала босите си крачета, притискаше до гърдичките си примижалата, свила ушите Фрося.

— Изумена съм!- възкликна Диана.- За първи път и се случва да се събуди на чуждо място и да не протестира с цяло гърло!

— Какво чудно има?- каза тихо Ивана.- Чувствала се е изоставена. Точно както и Фрося. Затова сега и на двете им е толкова добре.

— Излизаме, мамо.- хвана Мара дръжките на количката.- Толкова приятели искаме да видим, преди…Не ме чакайте за вечеря.

— Събираме се у нас- поясни Диана.- След това Ники ще я докара с колата.

Погледна към Мара с кестенявите си очи и добави:

— А може и да остане да спи у нас. Да бъдем малко повече време заедно.

" И на нас ни се иска да бъдем с нея, бе, дете! А на твоите родители- да са с теб!"

Затвори външната врата и спря зад нея, заслушана в стихващите гласове. Жилището изведнъж опустя и се разтвори в тишината." Като гробище", мина през ума ú като игла и тя тръсна глава, за да изхвърли от там острата мисъл." Стига си се глезила! Три дни още и започва учебната година. Тогава ще плачеш за такава тишина! Не, няма, отговори ú свитият на топчица стомах. Дойде ли тази тишина в дома ти, плачеш единствено от нея…"

Върна се обратно в трапезарията, погледна загасения телевизор и взе дистанционното. По единия канал вървяха неспиращите " Нежни сърца", по другия- екшън, по третия…Остави дистанционното обратно на масата и извади книгата, мушната грижливо под бродираната възглавничка на диванчето. Погледна заглавието " Време разделно" и я пъхна обратно под възглавницата. Избърса влажното си чело с ръка и се надигна с пъшкане от стола.

Ароматът на Antonio Banderas-Donna изпълни ноздрите ú и тя вдиша дълбоко. Марето не докосваше друго флаконче, от както Делян ú изпрати този парфюм за последния рожден ден. Сигурно си беше сложила от него, преди да излезе, затова сега цялата стая ухаеше.

Плъзна поглед по двете ъглови легла, подарени на Марето от дядо ú за абитуриентския бал. Едното от тях беше цялото отрупано с купчинки дрехи, книги, кутийки, тефтерчета и още безброй нищо не струващи безценни дреболийки. Стая на човек, който стяга куфара за далечно пътуване. И който трябва да събере двадесетгодишно минало в двадесет килограма багаж.

Обърна лице към библиотеката от черешово дърво, залепена за отсрещната стена и вграденото в нея бюро. Картички от Мадрид, изрезки от списания за Мадрид, свалени от интернет и принтирани материали за Мадрид…"Чакам да дойде Мара, ú беше казал веднъж по телефона Делян, за да ме разведе из Мадрид и да ми го покаже!"

Няколко листа, поставени най- отгоре на бюрото, привлякоха вниманието ú и тя взе единия от тях. Късогледите ú очи се взряха в него. Най-отгоре на изпълнената със ситни печатни букви страница Марето беше написала с едрия си красив почерк: ЛЕГЕНДА ЗА МАДРИД. Ивана седна на края на леглото до жълтия плюшен мечок, с който детето ú не се разделяше от детската градина и започна да чете:

Легендата разказва, че сред малкото оцелели от победените в Троянската война бил принц Бианор. Той се опитал да се добере до някакъв кораб, с който да напусне страната. Не успял и тръгнал към Гърция, а оттам- за Албания, където основал свое царство.

Бианор имал двама сина: Тиберис и Бианор. Първият бил законен, а вторият- роден от една красива селянка на име Мантуа. Тиберис, който се страхувал от борби за трона, дал голямо богатство на Мантуа и на сина ú Бианор и ги накарал да напуснат страната и да отидат в Италия. Там Мантуа основала град Мантуа, известен днес като Монтова.

Когато Бианор станал пълнолетен, на сън му се явил бог Аполон. Той го посъветвал да се откаже от царството, което му предлагала майка му и да тръгне към земята,"където умира слънцето". Преди да тръгне, по съвет на майка си незаконният син приел името Окно, което означава: "да виждаш в бъдещето чрез сънища."

В коридора се чу шум и Ивана мушна листа под купчинката документи на бюрото. Обърна глава към отворената врата и се ослуша. Не, нямаше никой. Сигурно Фрося беше скочила от дивана и тръгнала за банята. Ивана въздъхна, извади отново изписания от двете страни лист и продължи да чете:

Пътуването, което продължило приблизително десет години, прекъснало една нощ, в която Аполон се явил отново в съня му и му казал, че точно на това място трябва да основе нов град.

Когато се събудил, Окно видял красив, мирен пейзаж, с богата растителност и обилна, бистра вода. Близо до това място пасели стадата си добри и мили хора, наричани Карпетанос (Carpetanos), или" тези без град". Те очаквали знак от боговете да им посочат къде да създадат своята родина. Принцът им разказал за съня си и всички започнали да строят на същото място. Скоро построили стена, къщи, дворец, и храм. Когато довършили града, обаче, отново избухнал спор на кого да бъде посветен, тъй като не всички били поклонници на Аполон…

Ивана остави прочетения лист на бюрото, вдигна глава и преглътна горчилката, събрала се в устата и. "Колко хилядолетия още ще бъдем такива- лаещи един срещу друг, прикрити зад имената на боговете си? Забравили напълно, че същите тези богове освен езици са ни дали сърца и умове! И какво още трябва да се случи с децата ни, че да си го припомним?"

Взе другия лист и отново плъзна поглед по черните редове:

Окно помолил Аполон да се яви в съня му, за да му посочи разрешение на конфликта. Богът се явил и му казал две неща: първото, че градът трябва да бъде посветен на богинята Метрахирта, наричана още Кибела, богиня на земята и дъщеря на Сатурн и второто, че да стихнат разправиите и да бъде спасен града, той, Окно, трябва да принесе в жертва своя собствен живот!

Когато се събудил, Окно разказал на своите хора съня си и заповядал да изкопаят дълбок кладенец. Когато кладенецът бил готов, той слязъл в него и наредил да го затворят с огромна камена плоча…

Гърдите на Ивана се заповдигаха тежко. Тя отвори уста и започна да откопчава копчетата на тънката памучна блузка, която я задушаваше. Пръстите не я слушаха.

Целият народ коленичил около него в молитви и погребални песнопения, докато последната нощ на оная луна се развихрила ужасна буря и от върховете на планината Гуадарама се спуснала на бял облак Кибела(Cibeles.) Тя изтръгнала Окно от гроба и се изгубила с него във висините. От тогава градът се нарича с името на богинята Метрахирта. По- късно преминава в Махерит и накрая- в Мадрид,

                                                        ГРАДЪТ НА ХОРАТА БЕЗ РОДИНА...

Огромна черна лапа се спусна над белия лист и го изтръгна от ръката и. Ивана бавно повдигна глава. Изобщо не беше усетила, че Илия е отключил външната врата и е влязъл в стаята. " Сега ще ми се скара, бръмна главата и, че се ровя в нещата на детето, без разрешение. И ще бъде прав. ..И какво от това, прободе я гърдата отляво. Какво значение има кой е крив и кой е прав? Остава ли ни нещо тук, което да има някакво значение?.."

Илия вдигна листа и, без да каже дума, прочете едната страница, след това- другата. Сложи го внимателно на бюрото и, неочаквано за Ивана, я хвана за ръцете:

— Ела. Моля те!

Влязоха в спалнята, той затвори вратата и се обърна към нея. "Какво му е, взря се тя в лицето му. Дано не е вдигнал отново кръвното!"

Той протегна ръце, смъкна разкопчаната блузка от раменете и, сведе глава и целуна разголената шия. "Мириша на яхния, помисли си тя, но вдигна ръце и обгърна мургавия врат. А ако влезе сега Марето?.."

Горещите плътни устни тръгнаха нагоре по шията и потърсиха нейните. Целувката мина през тялото и като горещ нож през пакетче масло и го разряза на две отвесни половини, еднакво вцепенени от изненада и удоволствие. " Да влезе, който иска…Дори Аполон може да слезе сега от небето. Никой и нищо няма значение."

— Каква жега…- измърмори Ивана, без да повдига омекналата си глава от коравото рамо.- Колко ли стана часът? Сигурно вече си гладен.

— М- м.- съгласи се Илия, без да мърда от мястото си.

— Вечерята е готова- намести тя отмалялото си тяло в прегръдката.- само трябва да сложим масата.

— Искаш ли да ти сервирам в леглото?- помилва я той по косата.- Както на романтичните сцени от твоя сериал!

— Да, да!- възпротиви се тя енергично.- И след това да гоним хлебарките с чехлите! Ще бъде много романтично!

Гърдите на Илия се разтресоха от беззвучен смях:

— Моето трезво мислещо грижовно момиченце!

Ръката му се плъзна по бузата, стигна до носа и бащински го ощипа.

— Не трябва да криеш болките си от мен.- прозвуча гласът му след малко, сериозен и наставнически.- Хиляди пъти съм ти го казвал!...Мога да ги понеса!

— Знам, че можеш! Всички сте силни и можете…

Изправи се с пъшкане , седна в леглото и потърси с очи дрехите си.

— Но не желая да ви товаря излишно.- добави тя извинително.

— Аз пък желая да бъда товарен!- мушна Илия ръце под главата си.- Нали затова си моето момиче!

Ивана срещна погледа му и усети, че се изпотява. Изведнъж се видя през неговите очи- с рошавата, небоядисана коса, с влажните, увиснали вече гърди и заобления като диня корем.

— Колко си красива!- усмихна се блажено Илия.- Думи не намирам да ти го кажа!

ІІІ

ДОНА

"Защо ме остави сама, бе , Вили, въздъхна тихичко Дона. Ела и ми покажи как се разбираш с твоята Самира! Че ние тук сега на три езика говорим, а разговор не се получава! Въпреки целувките по двете бузи, които си разменихме при запознанството с…как се казваха? А, да! Пилар и Педро.

— От колко време сте в Испания?- попита я Пилар на английски език, обърнала към нея сериозното си, обсипано с лунички лице.

— От четири години.- отговори Дона на същия език и се усмихна вежлива.

— Боряна не говори добре испански език- каза на френски език сивокосият мъж, седнал в креслото срещу нея.- Но все пак успя да ни обясни, че вие говорите свободно френски и английски.

— Дипломиран филолог съм.- обясни кратко Дона на френски език. "Макар, че моите дипломи тук не ми вършат никаква работа.

— Това сигурно Ви е помогнало.- продължи Педро на Френски език.- Първите емигрантски години са много трудни. Не познаваш начина на живот в чуждата държава, не знаеш езика…

— Знаех!- усмихна се Дона.- Знаех цели две думи:"hola" и "te quiero!".

— Е, за начало е добре!- проблеснаха пъстри светлинки в очите на Педро- Достатъчно, за да намериш приятели.

— Какви са плановете Ви за бъдещето тук?- попита предпазливо Пилар на английски език и внимателно постави на масичката чашата вода, която държеше.

Дона проследи с поглед движението на нежната, поддържана ръка с изкусно направен маникюр искри своите мазолести пръсти под масичката.

— Планове ли?- преглътна тя.- Първото нещо, което един емигрант разбира, е това: в чужбина планове не могат да се правят!

— Моят дядо е бил емигрант.

Френският език на Педро излизаше леко гърлен, но плавен и непринуден. "Не си гледал Сорбоната на картички. И не си писал чуждите думи по десет реда едната."

— Той често ми е разказвал как е пътувал двадесет часа с една лодка.- продължи мъжът.-И как е работил скрит в един ресторант седем месеца, без да излезе нито веднъж от него.

— Разказите на дядо са едно- извърна очи Дона.- Но когато твоят собствен живот пламне като хартиена къщичка, а бурята отнесе дори пепелта му, тогава е съвсем различно!

Пилар и Педро си размениха светкавичен поглед, който настръхналата Дона улови с крайчеца на окото." Защо не си тръгвате вече? Защо въобще сте дошли да вирите носове в нашата емигрантска дупка?"

— Вземете си.- каза тя на испански език и кимна към отрупаната масичка.- Всичко е приготвено от майката на Боряна, а тя е чудесна домакиня.

— Не, благодаря!- каза бързо Пилар и я погледна изпитателно под рижия къдрав перчем.- Не съм гладна.

Дона усети, че жената седи като на тръни. " Не , не се гнуси, проумя тя изведнъж. Страхува се! Но от кого? С този мъж до себе си, с парите в гледаните си ръчички и с родната държава зад гърба си!"

Пилар изведнъж се разбърза, сякаш прочела мислите и. Дръпна нервно ципа на дамската си чанта, извади оттам една дебела книга, тефтерче, несесер и бутилка минерална вода.

— Моят съпруг обичаше да казва,- вметна хапливо Дона- че в една дамска чанта винаги има всичко. Липсва само ред!

— Търся ключовете на колата, пламна лицето под луничките.- Ще прескоча да прибера децата от баба им.

— Може ли?

Дона протегна ръка и взе книгата от масичката. Приказките на Ева луна, прочете тя заглавието. Исабел Алиенде. Разтвори я и прелисти няколко страници.

— Трудна е за четене.- поясни сухо Пилар.- Авторката не е испанка по националност. От една държава е, която се нарича Чили…Не зная дали сте чували за нея!

Дона вдигна глава и впери изумен поглед в луничавото лице срещу нея. "Поеми си дъх, Доне!, заповяда си тя. Бавничко…Така. Сега издишай и отпусни юмруци…Отмести погледа си и говори на испански, колкото можеш!"

— Спомням си нещо.- започна тя тихо и отчетливо, без да поглежда нито жената, нито мъжа.- За една държава, която имаше президент, който се казваше Салвадор Алиенде. И в столицата на която имаше стадион, където…

Дона спря и пое въздух. Не знаеше как да каже на испански "разстрелвам".

—…където убиваха хора. И за един певец с китара, на когото отрязаха ръцете. И за хунтата на един диктатор..Но сигурно дядо ми е разказвал това. Защото вие мислите, че аз не зная нищо!

Вдигна глава и продължи, притиснала книгата пред гърдите си като щит:

— Моята страна се нарича България. Не зная дали сте чували за нея! Но тя е дала на света азбука, на която днес пишат милиони! И там децата задължително ходят на училище! И, между другото, изучават география и история!

— Боряна ми каза- обърна тя изпотеното си чело към Педро- че Вие сте професор по физика. Затова предполагам, че знаете кой е Алберт Айнщайн. Но сигурно не знаете, че той след срещата си с нашия Петър Дънов е казал…

Дона усети, че силите я напускат и че само след миг ще се разплаче като малко дете.

—…е казал- извика тя през сълзи-"Целият свят почита мен, а аз се прекланям пред учителя Петър Дънов от България!

Протегна трепереща пъка, взе чашата с вода пред нея и я вдигна към устните си. Зъбите и изтракаха по мокрото студено стъкло и тя с мъка отпи няколко глътки. Постоя така с наведена глава, с устни, долепени до ръба на чашата. След това бавно отпи още няколко глътки, избърса ъгълчетата на очите си и вдигна глава:

— Моля ви да…

Срещна погледа на Пилар и думите "да си вървите" спряха на гърлото и.

Конячните очи на жената срещу нея блестяха влажни под светещия абажур, а устата и се усмихваше, разкрила два реда ситни бели зъбки.

— Ас зная малько бульгарски!- отметна Пилар рижавия си перчем.- И много харесвам Бульгария!

Грабна ключовете от масичката, напъха всичко, което беше извадила, обратно в чантата си и я метна на рамо.

— Разкажи и – обърна се тя към съпруга си и стисна умолително ръката му. След това скочи и заситни към вратата:

— Отивам да взема децата и идваме всички тук! Да се запознаем!

Дона отпусна натежалата като камък глава на облегалката на дивана, притвори очи и протегна отеклите си крака под масичката. Гадеше и се. Освен парчето тортия в кафето до църквата, не беше хапнала нищо друго през целия следобед." Този ден явно няма да свърши. И аз скоро няма да се събудя. И ще продължавам да сънувам небивалици…"

— Моля те за извинение!- прозвуча гласът на Педро.- И само за няколко минути повече внимание. Виждам, че си изморена!

Дона повдигна клепачи.

— Ще ти говоря на "ти", каза простичко сивокосият мъж, седнал в креслото срещу нея.- И ще ти обясня защо сме тук.

— Женени сме още от дванадесет години,- започна той разказа си.- Дъщеря ни Андрея е на десет. Синове не можем да имаме. Пилар е болна, а болестта се предава от майка на син. Наследствена е.

Педро въздъхна и отпи от чашата пред него.

— Тя не можа де се примири с това.- продължи той.- Затова преди две години решихме да си осиновим момченце от чужбина. Спряхме се на България, защото, макар и скъпа, процедурата там е много по- бърза.Парите за нас не са от значение. Искахме само детето. Колкото се може по- скоро.

Месеци наред и тримата се подготвяхме за събитието. Сменихме жилището с по- голямо, избрахме подходящи мебели, четяхме материали за България и учехме български език. Един българин- имигрант, учител от Сандански, Естоян..

— Стоян.- поправи го Дона механично.

— да, Стоян,- усмихна се Педро- идваше два пъти седмично. Аз, да си призная, не бях много прилежен ученик, но Пилар напредваше с невероятни темпове. Усвои кирилицата само за дни.

Дона извърна смутено глава. Тези камъни за азбуката бяха хвърлени в нейната градина!

Лицето на мъжа стана отново сериозно.

— Няколко месеца след започването на процедурата,- продължи той- разбрахме, че детето, за което подготвяхме документите, има братче. Вече нямахме търпение, но решихме да издържим още малко, за да можем да вземем и двете деца.

Накрая дългоочакваният ден дойде. Тръгнахме двамата с Пилар, с леката кола, с дебела папка с документи и пълен багажник с подаръци. Братчетата бяха в детски дом и ние искахме да има дрехи и играчки за всички деца. Ала най- голяма радост за мен бяха двете футболни топки с емблемата на Реал Мадрид и автографите на някои играчи по тях. Лично бях ходил да се моля за подписите им.

Отидохме до агенцията в София и там ни повериха на един господин, който говореше добре английски език. Той трябваше да ни охранява и да ни води. Тримата тръгнахме с колата за детския дом.

— За кой град?- попита Дона без особен интерес. Главата и бучеше.

— Името няма значение- поклати глава Педро.- В цялата тази история значение имат само децата.

Мъжът отпи няколко глътки вода и отново продължи разказа си:

— Някъде по средата на пътя нашият водач и хранител ни ограби.

Дона подскочи на дивана.

— Принуди ни да отбием колата- продължи спокойно той.- И ни поиска голяма сума пари.

— А вие? Какво направихте?

— Уплашихме се! Бяхме сами, в чужда, непозната държава. И толкова искахме децата! ..Дадохме всичко, което можахме и продължихме.

— Защо не съобщихте в детския дом? На директора?

— беше директорка. Не говореше друг език, освен български и то на диалект, от който Пилар не разбра нищо. Отдели ни само броени минути, бутна децата в ръцете ни и замина някъде със своята кола. Всички подаръци, които занесохме, бяха нахвърляни на задната седалка. А най- отзад, на видно място зад стъклото, бяха изложени двете футболни топки.

— Трябвало е да направите нещо!- извика Дона.- Да съобщите в агенцията! Да отидете в полицията! Или в испанското посолство в София!

— Искахме само да минем границата невредими. И децата да са с нас! Слава Богу, успяхме!

Педро вдигна глава и я погледна в очите:

— Извинявай, ако сме те обидили с дума или жест! Ние само…

— Да сте ме обидили!- скочи от дивана Дона.- Дайте ми адреса на тази агенция, моля ви! Ако трябва, аз лично …

Холът се завъртя пред очите и, абажурът над главата и гръмна като балон и се пръсна като празнични фойерверки в тъмното небе. След миг фойерверките угаснаха и остана само тъмнината. " Най- после денят свърши", беше последната мисъл в главата и.

 — Боби?- изхриптя Дона.- Какво правиш в моята стая?

— Как си, Доне?- наведе се над нея Боряна.- Боли ли те нещо?

— Жадна съм.

Боряна мушна жилавата си ръка под тила и, надигна внимателно главата и и допря до устните и малка чашка:

— Ето ти водичка с лимонче.

— Къде съм?- каза по- ясно Дона.- С какво са ме облекли?

— С хартиена нощница. В тази болница така обличат пациентите… Педро те е докарал и ни се обади.

Дона отпусна безсилно глава на възглавницата и притвори очи.

— Защо съм тук?- прошепна тя.- Какво ми е?

— Ниско кръвно!- чу се над нея ясният смях на Боряна.- И анемийка. Всички други изследвания са ти като на двадесетгодишно момиче.

— Спомних си.- промърмори сънено Дона.- Държах се с Пилар и Педро като глупачка! Ще ми бъде неудобно да ги погледна в очите!

— Ами, неудобно!- звънна отново смехът на младата жена.- И двамата са луднали по тебе! Аз много не им разбирам, но това ги разбрах: че каквото и да решиш да правиш, от днес нататък те застават зад теб и дъщеря ти!

Дона трепна, ококори очи и се надигна на лакти. Боряна скочи уплашено и я натисна безцеремонно по раменете:

— Чакай, де! Къде тръгна такава? До сутринта не трябва да мърдаш!

След това се усмихна виновно и смутолеви:

— Хората ми поръчаха да не ти го казвам още, ама аз, нали съм яла кокоши крак!...Ще си имаш момиченце, Доне!