Тя стоеше привечер на терасата вкъщи. Точно когато всичко е най-красиво. И да ти призная честно… за нея беше отвратително. Дишаше въздуха и сякаш я задушаваше, разбираш нали? Не беше вкусен… Как може въздухът да не е вкусен? Питай нея… Но няма да ти отговори, никога не отговаря… Глупав въздух. Децата викаха и тичаха из парка и по люлките. Глупави деца. Само вдигат шум и нищо не разбират. Никой нищо не разбира. И този утвърдено красив залез със своя розово-оранжево-лилав цвят. Що за цвят е това, забога? Глупав залез. Какви са тия птички прелитащи около залеза? Глупави птици. Животът им е толкова лесен. Само се чудят откъде накъде да прелетят. Имат 5 дървета и 2 жици, забога, нека изберат нещо от тях най-накрая, просто е. Този лек, галещ кожата й вятър, който носи аромата на печени чушки. Що за вятър е това? Нека вее като хората. Сякаш вееше само за да покаже, че някой в квартала пече чушки. Глупав вятър. И тази попиваща топлина от Слънцето… За нея нищо не можа да измисли, просто беше глупава и тя. Всичко е глупаво. Глупава работа. Животът е глупав. Хората са глупави. Тя е глупава… Усещаше една празнина в себе си, която никой не можеше да долови. Тя не я разбираше, не разбираше какво трябва да направи, за да спре това… Никой не подозираше, че под това усмихнато, дружелюбно, старателно и ученолюбиво дете се крие едно увяхнало цвете, една развалина. Дори и ти не би го заподозрял, читателю, сигурна съм… Запомни, че най-щастливите и усмихнати хора са най-нещастни. Тъжно беше… да изгуби толкова малка смисъл във всичко… Да е изгубена в себе си, в света… Да бъде подритвана и унижавана от приятели, съученици, родители. Единственият й приятел се оказа плюшена играчка. Никой не заслужава единственият му приятел да е плюшена играчка. Дори собственият й дом беше враждебно място. Питай я какво е „дом”. Но няма да ти отговори, никога не отговаря… Това малко сърчице беше разбивано толкова пъти, че едвам би доловил пулса й. Дори не можеше да плаче вече. Мъката я беше обзела толкова, че беше част от нея. Беше в кръвта й, вкусваше я, когато облизваше устните си, виждаше я, когато се гледаше в огледалото, чуваше я нощем в тишината, надушваше я по дрехите и кожата си, напипваше я всеки път, щом без да иска се докосне. Беше се превърнала в една материална форма на болка. Болка, покрита с кожа. Нищо друго, само това. Нали си усещал как понякога те сърби отвътре? Тя това го усещаше постоянно. Един огън отвътре, сърбеше я, искаше да разкъса кожата си. Постоянно ходеше с къс ръкав, а по китката си имаше белези от самонараняване. И никой не забелязваше. Колко болка трябва да е имало в нея, че да предпочита смъртта пред живота?! Колко болка трябва да е имало в нея, за да се реши да натисне ножчето по-дълбоко?! Толкова малка… А животът й беше кошмар. Може би Адът ще се окаже по-добро място, кой знае… Гледаше как кръвта й се стича. Беше малко уплашена, необясним страх от неизвестното, но някак си усещаше всичко редно. Болката беше умопомрачаваща, но на нея й харесваше. Тази пареща болка. Заглушаваше виковете на нараненото й безполезно, безпомощно сърце. Сякаш болката отвътре излизаше през разранената й кожа. И тя я гледаше как се стича с лекота. Главата й се замая и тя осъзна, че краят наближава. Стисна по-силно изцапаното си с кръв мече и му каза: „Ще се справим”. Само това… „Ще се справим”. До тук с краткия й жалък животец. Майка й крещя, когато я намери. Беше ужасно. Имаше много кръв. Изведнъж на всички започна да им пука за нея. Защо сега? Хората се интересуват винаги, когато вече е късно… Трябва някой да умре, за да започне да им пука. Глупави хора. Този път тя беше жертвата. Ами следващият път?