ЖЕТОНЪТ И СТОТИНКАТА

По действителен случай.

Вдъхновено от Ханс Кристиан Андерсен

Един възрастен и вече доста разсеян мъж, както вървял по улицата, решил да преговори какво жена му е поръчала да купи. Още на втората позиция той се запънал и бръкнал в джоба си да прочете отново листчето със списъка на покупките. Но, без да иска, от там повлякъл и жетона за количката в супермаркета. Жетонът паднал на ръба си върху тротоарните плочки и с подскоци се търкулнал. Единствено замисленият мъж не забелязал това.

            И тук започва истинската история на белия пластмасов жетон за количка.

Без да познава света, в който попада, жетонът потърси някое по-закътано място, където да му е уютно и топло, както в джоба на панталона на мъжа. Както се търкаляше, той видя една фуга между плочките и с облекчение се отпусна в нея. Пое тежко въздух и както издишваше каза на глас: "Колко ли време ще живея тук?"

Жетонът погледна нагоре. Времето беше ветровито, но слънцето ласкаво огряваше тротоара, като се опитваше да проникне и във влажните фуги между плочките. По клоните на дърветата имаше тук-там изсъхнали листа. Жетонът се поразклати напред-назад под повея на вятъра, за да притъпче пясъка под себе си. Отърка страните на плочките с раменете си, все пак, жилището трябва да е удобно. След като приключи тази работа, жетонът спря да си почине и огледа хоризонта. Примирен със съдбата си, той реши да помисли за някакво обяснение, което да върне самочуствието му. Да даде смисъл на бъдещото му съществуване.

И тъкмо реши, че животът не е толкова жесток, забеляза потъмнелия гръб на една монета. Тази монета беше толкова малка и толкова стара, че едва се виждаше в процепа на съседната фуга. Като човек боравил с търговия, жетонът вярно прецени, че това е монета от една стотинка. Първоначално тези монети се изработваха изцяло от медна сплав, но по късно всички жълти монети имаха стоманена основа с последващо покритие от медна сплав. Така монетите потъмняваха по-бързо, но някой „икономически“ съобразителен мозък беше обявил, че така монетите са по-здрави и по-евтини. В края на краищата, инфлацията правеше монетите по-скъпи като метал от номинала им.

По-скоро интуитивно жетонът разбра, че той се намира в общество, а това винаги изисква отвоюване на господстваща позиция.

С подчертано доброжелателен тон жетонът се обърна към стотинката и изказа своето приятно впечатление от предоставената среда. Сподели, че това място дава възможност за контакт с много граждани, преминаващи по тротоара. Освен това климатичните условия са здравословни. Той предложи своето приятелство и готовност за защита на това нещастно създание, което вече със следите от ръжда, носи признаците на недълговечност.

Монетата сдържано се усмихна, но с достойнство отбеляза:

• Аз оценям позитивно предложението за приятелство, но все пак ще Ви кажа, че аз съм паричен знак. Аз съм родена в монетния двор на Централната банка. На своя гръб аз нося образа на безстрашен конник, владетел на велика държава. А ти, макар и по-голям от мен, и по-бял, си роден в обикновена работилница за пластмасови детайли. А знаеш ли как се казва, когато много пари се съберат на едно място? Това е капитал. Чувала съм го от майсторите в монетния двор. Желязната епоха на човечеството се е появила след медната, а следователно е била и по-цивилизована.

Дни наред жетонът и стотинката посрещаха и изпращаха хиляди крака, които отиваха на работа и се прибираха вкъщи. Тези крака бяха различни не само по размери и далеч не само по походка. Жетонът и стотинката тихо, почти беззвучно им казваха:

• Добро утро. Добър ден. Довиждане.

Като подминеха, те остроумно споделяха оценката си за преминаващите. Благожелателни по природа, и жетонът, и стотинката гадаеха позитивно за живота и бъдещето на тези хора.

Когато нямаше преминаващи, а и нямаха особено желание да си говорят, всеки от тях мислеше за свои неща. За близкото и далечно минало. Своето бъдеще обаче всеки си представяше с участието и на двамата.

Понякога жетонът правеше ретроспекция на живота си. В паметта му изникваха предпразнични картини, ярки светлини, детска глъч, пълни колички с храна и подаръци. И той - жетонът гледа на всичко това с учудване и отчужденост:

• Защо е това разхищение? За да ползват количка за стоки, хората вместо монети изваждат мен, а тук изсипват на касата купчини банкноти. 

Все пак благородството в него бързо вземаше връх. Той виждаше как децата веднага разопаковат шоколадите, а бабите бързат да си отчупят някоя ароматна коричка от още топлия хлаб.  Това беше и благостно, и омиротворително. Да доставиш радост на себе си и на близките си няма паричен еквивалент.

• Ох, какво ли правят моите хора без мен? Дали не са си намерили вече друг жетон. И ако да, той дали ще е толкова благороден като мен?

Завършваше тъжно спомените си белият жетон.

Веднъж, още първите дни, едно врабче спусна сянка над жетона и кацна до него. Жетонът подпря гръб на ръба на тротоарната плочка, готов да отблъсне атаката в защита на стотинката и себе си, но врабчето видя люспа от баничка и бързо го прескочи.

• Този не познава живота – мислеше си жетонът.
• На света има много по-ценни неща от едни трохи.

Жетонът нямаше откъде да знае, че хлябът осигурява живота на хората, пък и на градските птици. На колко много места по света има хора, които не всеки ден имат достъп до хляб.

С времето жетонът и стотинката започнаха да познават краката, които минават над тях. Имаше високи токчета, които в ритмично темпо, като музика, отдалеч даваха сигнал за своето приближаване. Имаше тежки големи обувки, които твърдо и енергично преминаваха по тротоара. Рано преди навалицата и късно след гъстия поток минаваха крака, които се чувстваха неуверени. Вероятно по-стари хора искаха да се придвижат спокойно, без да пречат на новата смяна.

Една ранна утрин през лятото след тежък нощен дъжд над жетона и стотинката се спря  някакъв човек. Той се наведе и жетонът видя живи очи зад стъклата на стари очила.

• Ето къде си бил. А аз те мислех за пропаднал. И какъв си хубавичък беличък.

Беше мъжът, изгубил жетона. Той толкова му се радваше, че разговаряше с него като с жив човек.

• Ама ти не си сам и дружка си си намерил.

Човекът взе жетона. Взе и стотинката. Огледа я внимателно и започна да я търка между пръстите си.

• Чакай, дядо да ти даде външен вид, че пак ще те пуснем в обращение.

Той бодро закрачи към къщи.

Като се прибра, добрият човек оживено разказа на жена си интересното преживяване. За да означи важноста на това събитие, тя предложи да поставят стотинката и жетона във витрината на бюфета, в чашите за шампанско...

Всяка Нова година в навечерието на президентското поздравление жетонът и стотинката се изваждат от чашите за шампанско, като свидетели на тоста за дълголетие и благоденствие през идната година.