Живот в сълза ракия
На татко, където и да си!
Баща ми пие ракия. Топи пръст в нея и ми дава да вкуся. Мръщя се. Брр, гадост.
Годините минават, но не оставят следа летата в косата му.
По-силен ли е от Времето?
Баща ми сам си вари ракия.
Аз раста.
Вика ме: „Наглеждай казана, аз да си полегна. Тази година ще стане чудесна ракия“
Докосва плодовете, гали ги, говори им.
Мразя това. Но обичам баща си и между две страници на книгата „наглеждам“ домашния казан.
Сълзят от чучура на времето капки гроздова омая: „Кап... Кап... Кап“
Не долових предупреждение, че ще е последната му зима.
Годините минават, оставили непрежалим белег в душата ми.
Гробът на баща ми е окичен с цветя, като за празник.
Спира се жена в черно, поглежда ме в ръцете и промълвява: „Не се прелива с ракия. Грешно е!“
Прекръства се и отминава.
- Тате, не чу ли какво каза жената? - пита ме дъщеря ми.
- Чух, но дядо ти долу не чува - и преливам за „Бог да прости“
Отминават годините забързани. Дъщеря ми казва, че имам бели пръски в косата си. Усмихвам й се.
" От светлината е. Така й се е сторило. Син съм на баща си."
И си полягвам, да си почина.
Дъщеря ми свири на пиано и между две пиеси, слиза до мазето да „нагледа“ домашното казанче.
Дали долавя в капчука на Живота предупреждение за последната ми есен?
"Кап... Кап... Кап "
Мрази ракия, но обича мен.
Не сме забравени с годините.
Седим с татко на една маса. По мъжки. Гледаме се. Имаме толкова неща да си казваме.
Ухае на цветя. Над нас някой шепне: „Бог да прости!“
- Мамо, защо преливаш с ракия? - чуваме детско гласче.
* * *
© Румен All rights reserved.
