Животът...
-Полекичка, моето момче, полекичка, не натискай толкова молива! Ето, буквата „А” я написа! Можеш, можеш, видя ли?! – учителката се бе надвесила над малчугана, а той вече сияеше, че е сътворил такава хубава буквичка „А” и усмихнато прегръщаше младата жена с малките си ръчички.
Траян вече бе четиридесетгодишен мъж, но още си спомняше уханието на гъстата, смолисточерна коса на първата си преподавателка и нейното меко, нежно докосване, както и своя жизнерадостен смях, с който огласи победата си над най-трудната буквичка. Кой ти е предполагал, че в зряла възраст ще преживее инсулт и отново ще се учи да пише?
-Може да съм тъп, но съм си упорит! – надсмиваше се той над себе си и оставяше своята ръка в тази - на опитната рехабилитаторка.
Изпълняваше всяко упражнение, което тя му покажеше, беше се вкопчил в живота със страст, на която мнозина здрави хора биха завидели.
-Аз мога, аз ще бъда пълноценен, напук, но ще бъда! – повтаряше си Траян, когато му беше най-тежко.
Неща, които до инсулта въобще не забелязваше, че извършва, сега ги правеше с неистови усилия, но все пак успяваше, въпреки всичко..., а може би, защото дочуваше смеха на своите деца, които си играеха в съседната стая и долавяше загрижения поглед на съпругата си...
Някак неусетно бяха изминали повече от двадесет години от времето, когато за втори път се учеше да пише.
-Деде, деденце, хайде да си поиграем на криеница! – с разперени ръчички към Траян се затича мъничкият му внук. И старецът отново се превърна в дете... Когато малчуганът най-после го откри, скрит в раклата, се учуди как дядо му – такъв голям човек, е могъл да се свре там.
-Искаш ли да си нарисуваме нещо, деде? – едвам измъкнал се от скривалището си и старецът бе готов за нови подвизи.
-Да, да, хайде! – засмя се мъникът и седна в скута на Траян, а той засия и внимателно положи цветния молив между детските пръстчета. След малко на белия лист изгря буквичката „А” – малко килната и някак закачлива. Животът продължаваше...
© Росица Танчева All rights reserved.
