- Тате, защо оставихме мама сама?

      - Защото вече не можем да й помогнем, синко.

      - Но можем да я пазим, докато всичко свърши!

      - Нямаме време за това. Прекалено опасно е. И безсмислено.

      - Но на мен ми е мъчно!

      - Ти ще станеш мъж някой ден! - смръщи вежди бащата. - Трябва да преодоляваш тези импулси. Те само ще ви пречат да оцелеете - ти и децата ти!

      - Но, татко, ние можехме поне да я скрием, за да не я сквернят...

      - Замълчи! Животът е борба, синко! Има закони и ние трябва да ги спазваме. Закони за оцеляване. Трябва да приемеш това като даденост!

       - Аз обичам мама... - тихо и уплашено прошепна момчето.

       - Не хленчи! - извърна глава бащата. - И аз я обичам!
В очите му за миг проблясна издайна влага. Но само за миг...

       - Сега трябва да мислим как да спасим себе си!

          Малкият наведе глава и с натежало сърце закрачи след баща си. Беше виждал и друг път как някое семейство изоставя  свой член, когато вече няма смисъл, няма начин... Но не му беше хрумвало, че и на него ще му се случи. Очевидно това беше първата крачка към превръщането му в мъж.

          Обърна лекичко глава назад. Слънцето вече залязваше. На фона на заслепяващото оранжево на огромното, спускащо се кълбо, тревите, подухвани от прашния вятър, изглеждаха като едри, гърчещи се огнени змии. Не виждаше майка си. Но чуваше крясъците на лешоядите. Тези крясъци мъчително и болезнено се трупаха някъде в него и тъпчеха, щавеха, зариваха невинната му детска душа.

        - Хайде, синко... Не изоставай!

          Баща му също гледаше назад.  В наситения с адски проблясъци полумрак, той изглеждаше ужасно остарял. Но мускулестият му врат и яките хълбоци говореха за сила и царственост. "Това е съдбата на царя!" - си помисли момчето. И тръгна смело пред баща си...

          Далече назад проклетите лешояди глозгаха остатъците от една смела лъвица-майка...