Йордана КисЕлицата

/реален щрих от света ни/

-     Ма си една кисЕлица… - рече веднъж майка й, когато за не знам кой си път я викаше за обяд, а злоядата щерка на инат седна в локвата с вода и напук започна да си прави кюфтета от кал, вкусно похапвайки ги…

КисЕлица в техния край викаха на диво дръвче, даващо някакви ситни, грозни, вкоченясващи устата плодчета.

Като самата Йордана. Такава се роди – ситна, врещяща, опитваща се да преобърне света по свой модел. Вярно, дори след пенсионирането не беше наясно какъв е този модел, обаче беше сигурна – не е като това наоколо й. Основното правило за нея беше: всяко нещо, измислено от други, е против нея, значи трябва да го отхвърли. Веднага, без аргументации. Основата е – не са я питали…

В училище Йордана мразеше децата на градските първенци и на учителите. Отде накъде тия ще имат по-добри условия, ще знаят повече, ще получават шестици? Вярно, родителите й купуваха всяка поискана книга, но трябваше да я чете. Което е хем трудно хем отнемащо време от други дейности, хем… Абе, какъв е тоя Шекспир, какъв е тоя Пушкин, какъв е тоя Вазов? Писали… Ми, нямали работа – писали. Други музики съчинявали – разни цигу-мигу. За избраници разни. Йордана веднъж взе в ръце цигулката на музикалната другарка и… Едната струна се скъса, другарката се разкрещя… Нахалница! Сама свири какво ли не, а не дава на другите да свирят… Пък колко му е – дърпаш лъка и готово… Ама не даде повече цигулката на Йордана, пък и на нея й мина меракът. То трябвало и да се учи…

Което я дразнеше цял живот. Затова и не завърши СПТУ-то. Жестоките учители искаха да знае, а това… За какво й е? Тя и така знаеше каквото й трябва…

И да не е някаква разглезена щерка на номенклатурчици?! Мразеше ги искрено – всичко им уредено: учат, получават шестици, после следват…

А тя…

Е, омъжи се за едно занесено малко момче. Син на номенклатурчици, имаха голям апартамент, който им стана тесен с пристигането на снахата…

Само дето тя не искаше да живее в чуждо и скоро то стана нейно. Кой знае защо, дъртите се изпоразболяха и… Апартаментът стана нейн…

Пък скоро след това – съвсем. Мъжът й взе една чанта с книги и замина. Остави й жилището с едно условия – да не го търси за нищо.

Йордана беше честен човек. Не щя даже на погребението му да иде…

И без това имаше бая работа в кооперацията. Някакви там не искаха да признаят върховенството на думите и законите й.

Представяте ли си – минавала веднъж някаква комисия и оставила предписание за смяна на не знам какво си въже. Без даже да й се обадят!

Съкооператорите купили въже, майсторите го монтирали и накрая съседите пристигнали да й искат съответния дял от разходите…

Без изобщо да потърсят мнението й – трябва ли да се ремонтира…

Ама къде дават така? Другаде може, но при Йордана… Не!

Напразно й обясняваха, че има закон, че в него не се иска мнението на потребителите, че – ама представяте ли си? – даже сред органите за надзор, контрол и решения изобщо не се споменава Йордана…

Наглеци…

Е, дъщеря й платила сумата, ама Йордана вбесена решила – никаква прошка никому.

И, като започна ковидната кампания – включила се решително. Разбира се – не да гледа болни или да помага на интернираните по апартаментите. А със специална тетрадка заемала поста си на балкона и скрупульозно записвала кой кога влиза. И, ако е научила, че това е карантиниран, пък си е позволил да слезе до гаража дори… Веднага телефонна тревога до всички възможни и невъзможни надзорни части. Веднъж даже извикала комисията по защита на потребителите…

Жива била още. Изсушена, сбръчкана, подозрително следяща под вежди дори услужливо отварящите вратата на кооперацията деца, раздаваща акъл наред…

Хубава социална система имахме и имаме. Все още не дава възможности за управление на кисЕлиците…

Все още…