-  И тая събота ми отиде на вятъра. - замислено каза докторът, докато сипваше гореща вода в разтворимото си кафе в бялата порцеланова чаша със син кант. - Можех вече да съм за риба. Намерил съм едно място, дето кълве като за световно. Пускаш - вадиш. Няма празно.

За него риболовът беше стара страст, която след раздялата с жена му се превърна в нещо като терапия. Обичаше да прекарва дълги часове сам, загледан в мътните води на реката, която минаваше край малкия град. Да съзерцава, да си спомня, да премисля. Рибата отдавна не беше негова цел, а оправданието, което използваше, за да избяга от всички в света на тишината. Оставаше там сам със себе си. Обвиняваше се и се самонаказваше на спокойствие. Понякога самосъжалението му крещеше от другия бряг. Привличаше за миг вниманието му, но той бързо го прогонваше.

В дежурния кабинет за поставяне на ваксини бяха само той и младата медицинска сестра, която вече беше извадила своята термочаша с билков чай и го пиеше бавно, на малки глътки. Тя погледна  стенния календар на фармацевтичната компания, който висеше пред нея, и не каза нищо. Като че ли пресмяташе нещо на ум, но после се отказа, поклащайки многозначително глава.

- Ти какво ще правиш утре, Георгиева? - обърна се към нея лекарят, докато разбъркваше кафето си. - Поне неделята трябва да уважим по някакъв начин. Едно време, с жена ми, почти всяка неделя ходехме в планината.

- Още не знам, докторе. - отговори младата жена. - Чакам Иван да си дойде от София.

- Абе вие двамата кога най-после ще се ожените? - попита лекарят. -  Така ли все ще я карате?

Медицинската сестра леко се изчерви и сведе поглед от неудобство без да отговори.

- Време ви е. - каза докторът с повелителен тон, на който дори бог Посейдон би завидял.

"Защо някои хора си мислят, че имат право да се месят в живота на другите?" - помисли си Георгиева. Понечи да обясни на събеседника си, че нещата не са толкова прости, колкото на него му изглеждат. Че живеят с майка си в две стаи. Че Иван има само двете си сръчни ръце и винаги е разчитал само и единствено на себе си. Че понякога й изглежда толкова трудно да продължи да вярва в думата "заедно", че... Понечи, но не каза нищо. Само се усмихна и отпи от чая си.

- Ти не ме гледай мен. - продължи монолога си докторът. - Аз не съм пример за семеен човек, но семейството е велико нещо.

Георгиева сякаш събра смелост и реши да отвърне и тя с един удар под кръста:

- Защо тогава се разведохте, докторе?

Той се усмихна, стисна юмруци в джобовете на бялата си престилка и отговори:

- Защото бях глупак. Приех я за даденост. Спрях да се боря за нея. И накрая я изгубих. Така става с нещата, които спираме да забелязваме.

Настъпи неловко мълчание. Лекарят сякаш го досрамя, че е свалил дрехите на душата си пред тази почти непозната млада жена, с която работеха от няколко месеца. Тя, от своя страна, се почувства неудобно, че е станала свидетел на това.

Няколко минути по-късно на вратата се почука.

- Влез! - каза докторът. Сложи на лицето си медицинската си маска и отново пъхна ръце в джобовете на бялата си престилка. Това беше негов стар навик, с който мислеше, че си придава важност и излъчва авторитет пред пациентите и колегите си.

Вратата се отвори и пред тях се показа човек, който наскоро беше прехвърлил шестдесетте.

- Аз... такова...за ваксина де. - смотолеви той. После се сети, че пропуска нещо и добави: - Добър ден!

Докторът и сестрата го поздравиха, поискаха му лична карта. Казаха му да свали пуловера и ризата си и да се приготви.

С ловко движение лекарят постави инжекцията, а сестрата залепи с парче лейкопласт памуче със спирт върху мястото на убождането от иглата.

- Постойте тук една-две минути. - каза тя на човека, който приседна на медицинското легло. Някакво напрежение и страх, с които се беше борил цяла сутрин, напускаха лицето му като войници, които дезертират от фронта.

- Дойдох заради внучето. - обясни той, докато се обличаше. Сестрата го погледна въпросително, а той обясни:

- Не го пускат при мен вече няколко седмици. Виждам го само по телефона. Дъщерята каза, че трябва да се ваксинирам, защото ги е страх. Та затова. Аз иначе много-много не вярвам.

Докторът смръщи лице, но замълча, преглъщайки няколко ругатни, които щяха да го бутнат надолу по стълбите на собствения му гняв.

Човекът почака още малко с пръсти върху мястото на инжекцията, след това благодари и си излезе.

- Ей такива - като този, дето много-много не вярват... - избухна лекарят, но не довърши, защото някой относно почука на вратата на кабинета.

- Влез! - каза сестрата, за да даде време на доктора да се овладее. Той пое дълбоко въздух, отпи от кафето си и стисна отново юмруци в джобовете на бялата си престилка.