Приятелят ѝ Виктор седеше в обичайната си нехайна поза – заел почти половината дървена пейка, облегнат назад, единият лакът върху облегалката, а другият върху рамото ѝ; натискът дълбаеше кожата ѝ, но нищо не му каза, знаеше, че думите ѝ ще увиснат самотни в наситения със сандалово дърво въздух. Вместо това се отдръпна настрани и заоглежда заведението с крайчеца на очите си. С Виктор вече си бяха направили няколко селфита, откриващи блестящите им от белота, равни зъби, неговите мъжествени, безкомпромисни черти; нейните черни къдрици, паднали на челото, бялата ѝ кожа и лице на перфектно изработена руска кукла, прекрасния ѝ грим и тези селфита се разхождаха из социалните мрежи и трупаха почитатели, но междувременно, докато чакаха реакции, имаха няколко свободни минути. Виктор присвиваше очи и се усмихваше едва доловимо на четиридесет годишната жена, седнала с възрастната си майка на масата срещу тях. Клепачите на жената трептяха свенливо под погледа му, бузите ѝ се наливаха с кръв. Дарина се обърна и насочи очи към спираловидния дървен бар. Срещна втренчения в нея поглед на бармана. Той стискаше парцал в едната си ръка и стъклена чаша в другата. Бе замръзнал в тази поза, сякаш ненадейно го бе застигнала магията на лошата орисница от „Спящата красавица“. Дарина повдигна вежди, усмихна му се едва доловимо и изящният ѝ бял показалец с червен маникюр се нави бавно около една черна къдрица.

В заведението влезе двойка. Дарина лениво прехвърли поглед към тях. Около тридесет годишни. Жената пълна -направо дебела, леле, какъв задник, сигурно предизвиква въздушни завихряния като върви, а мъжът дребничък, невзрачен, с тънка рошава коса, тесни рамене и огромни очила с дебели рамки. Дарина се облегна назад, повдигна гърди, присви вежди и на устните ѝ заигра подигравателна усмивка. Очакваше очите на мъжа зад огромните очила да се залепят моментално за нея, като с перманентно лепило и да не се поместят през цялото време, но за нейна изненада, новодошлият ѝ хвърли един единствен, бегъл поглед и отново се обърна към приятелката си. Дарина трепна объркана – досега не ѝ се бе случвало дори искрица на интерес да не проблесне в очите на мъж. Тя присви още по-силно вежди. Новодошлият гледаше приятелката си. Тя се смееше радостно на нещо, казано от него и грубите ѝ, неправилни черти бяха надиплени от вълнисти бръчици. Той свали внимателно палтото ѝ и го окачи на стола. Помогна ѝ да седне удобно, после сложи гальовно ръка на едрия ѝ, непривлекателен гръб, а тя разглеждаше менюто и продължаваше да се усмихва, гледаше го и му говореше; той също я гледаше и ѝ говореше и нежността грееше от цялото му същество подобно на сиянието на белите рози от цветарския магазин „Интерфлора“. Дарина изведнъж усети колко жестоко се впиват тесните дънки в корема ѝ и колко са подути глезените ѝ от високите токове. Обърна се рязко към Виктор.

- Хайде да си тръгваме!

Без да помръдне от удобството на императорската си поза, съвършеният ѝ приятел изрече разсеяно:

- Какво, бе, сладкишче? Какво става със снимките? Провери ли си телефона? – нехайната, самоуверена усмивка не слизаше от лицето му, погледът му продължаваше да броди далеч от нея, по лицата и телата на всички налични жени в заведението. „Като дявол, който се опитва да изтръгне душите им!“, помисли тя внезапно.

- Не! – каза му остро. – Искам да отида вкъщи да си сменя обувките! Убиват ми.

- Какво те прихвана изведнъж…

- Ставай!

Токчетата ѝ тракаха шумно върху ламинирания паркет с цвят на шампанско, докато вървеше след Виктор към изхода на заведението. Той излезе пръв и както обикновено, дори не ѝ задържа вратата да мине; ако не бе протегнала ръка, запотеното от студа стъкло щеше да се блъсне право в лицето ѝ. Докато държеше металната брава, Дарина се обърна за миг назад – дебелото момиче и грозноватото момче с очилата продължаваха да се взират един в друг, така неотклонно, сякаш бяха единствените оцелели след апокалиптична ядрена война. Дарина изведнъж се зачуди дали тя самата е реална или всъщност е само един от хилядите призраци, бродещи сред отровната, мъртва земя.