Противната аларма отново иззвънява. 7:00. Всеки ден е един и същ. Потъркваш очи и отиваш в кухнята. Грабваш джезвето. Слагаш лъжичка кафе. Тъмна отвара. Горчив вкус. Там плуват фигури. Отражения. Тъмни сенки. Кръгове. Плътни очертания на безплътността. Очите ти са на повърхността на бялата мраморна чаша. И тичаш... сред житните класове. Косите ти се сливат с тях. Виждаш онова детско хвърчило, което отдавна отлетя след вятъра... Навлизаш в чашата. Тъмнината все още е далече. Житните класове са се превърнали в хляб. И ти отхапваш лакомо един голям резен. И сънуваш сред полетата от макове... В съня си чуваш приглушено дихание, което те разтърсва... Нечии пръсти плахо търсят твоите... И потъваш... вече си на дъното. Като утайка - най-стипчивата и най-сладка част. Всичко се слива. Погледът ти се премрежва. Заобиколен си от падините и от върховете си. Всичко онова, от което бягаш е тук. Няма път назад. Но има път, дори сред нищото. Всички отъпкани пътеки са резервирани. Нагазваш в дълбоката ...